Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

гондолиери пееха с цяло гърло блеронтински народни песни по своя лична подборка — но най-вече онази за младата хубава акробатка, която се влюбила в гондолиер и му дала шест пнеди (приблизително един милион паунда) бакшиш.

Леовинус пак повтори номера си с преминаването от „не може да го бъде“ до „гняв студен“. Журналиста си записа.

— Тия не трябва да пеят, когато нямат пътници! — Леовинус като че ли се задави, докато се мъчеше да се качи в най-близката чакаща гондола. Пеенето мигом замлъкна.

Журналиста също се качи в гондолата.

— Може би са ги пуснали, защото ги тестват — това беше единственото що-годе ободряващо нещо, за което можа да се сети.

— Стига си ми гугукал! — сряза го Леовинус. Явно не беше в настроение да го ободряват. — Към асансьора на Палубата за разходки!

— Си! Горда с къщата си домакиня и набожна майка на близнаци! — рече гондолиерът-автомат. Леовинус трепна и усети как вената на бедрото му пулсира.

Великият гений остави раздразнението да се трупа в него, докато изправяше един от безценните шедьоври на но-арта, които украсяваха фоайето на асансьора.

— Добър ви ден, сър, мадам или каквото сте там. С какво бихме могли да ви бъдем полезни днес, що се отнася до вертикалното ви транспортиране? — пиколоботът беше наполовина вграден в стената на асансьора, а свободната му ръка нетърпеливо висеше над лоста, щръкнал от гърдите му.

— Само до Палубата за разходки и без приказки! — изкомандва Леовинус. Понякога съжаляваше за това какви характери придобиваха тези роботи, но нямаше как: щом на корабния разум бе позволено да изпитва чувства — а без съмнение чувствата на Титания бяха силни — то трябваше да й се позволи да избере такива характери за роботите, че да се разбира с тях. Нямаше смисъл да се насилват нещата. Макар че Леовинус чат-пат си беше приказвал с Титания доста остро за това с какви типове се обгражда. Но пък тя беше толкова толерантна и така добре разбираше кривиците на хората, че можеше да се сработи буквално с всекиго. Той я беше създал такава.

Гигантската Палуба за разходки си оставаше най-любимата рожба на Леовинус. Под огромния й прозрачен купол пътниците можеха да се разхождат и да се чудят и дивят на главоломния блясък на Галактиката, през която преминаваха. Композитното стъкло от вариспекс, от което беше направен куполът, притежаваше способността да усилва лъчистото сияние на звездите като в същото време даваше възможност на наблюдателя — само ако лекичко извърне глава — да види толкова отчетливо, колкото и с мощен телескоп, всяка звезда, която той, тя или то си бяха харесали. Покрай стената пелераторът (един вид хоризонтален асансьор, проектиран от Леовинус) даваше възможност на по-неактивните пътници да обикалят палубата без излишно използване на мускули.

Така беше на теория. Такова го бе видял Леовинус чрез телеприсъствието и по виртуалната реалност и беше обзет от тихо самодоволство. Но онова, което виждаше сега, беше нещо съвсем друго. Реалната реалност беше по-различна.

Онова, което виждаше сега, в архитектурата наричаха „мазало“. Огромният стъклен купол се простираше там горе, както си трябваше и разкриваше огромните розови коприни, обвиващи кораба. Но под него цареше тотален бъркоч. Прекрасният под, покрито полиран паркет, беше такъв горе-долу до една десета от общата си площ — останалото бяха оголени греди и кабели, зейнали дупки и стърчащи жици. Там, където трябваше да се шири огромната бирария за пътниците от втора класа, се ширеше само огромно празно пространство, осеяно със строителни отпадъци и пластмасови чашки. Как беше възможно? На Блеронтин дори не употребяваха пластмасови чашки! Ама на — там си бяха! Нямаше как да се скрие отвратителния, немислим факт, че Палубата за разходки не е завършена — и като че ли до утре сутринта, когато беше стартът, надали щеше да бъде.

Журналиста се обърна и видя Леовинус, паднал на колене. Изведнъж заприлича на старец, какъвто си беше. Обичайните му напереност и галантност, характерни за появяванията му пред публика, сякаш бяха из-смукани от него и той беше като смачкана празна торба.

— Не може да бъде… — пъшкаше той в брадата си. — Дори и Бробостигон… Дори и Скралионтис не би лъгал така… Такова де… Че нали едва тази сутрин ми казаха, че вече край…

— Добро утро, сър, бихте ли желали да ви подкастрят космите в носа? — някакъв портобот изведнъж се бе активирал и очевидно се опитваше да ги вкара в една бетонобъркачка.

И тук Леовинус вече не издържа.

— КОПЕЛЕТА ГАДНИ! — кресна той към плющящите коприни над купола. — КОПЕЛЕТА ГАДНИ! — ревна към недовършената палуба.

Изведнъж нейде зад една от колоните се размърда и привлече погледа му. Като че ли за секунда Леовинус отново се изпълни с жизненост, припна по паркета и се метна с плонж зад колоната, с което силно изненада Журналиста. Самотен работник, облечен в дрипав гащиризон, беше приклекнал и се опитваше да се завре в една пукнатина на пода.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — кресна Леовинус.

Работникът припряно стана и се престори, че наглася някаква стърчаща жица.

— Ми оправям малко — измънка той.

— Оправяш МАЛКО?! — кресна Леовинус. — Ти на това ОПРАВИЯ ли му викаш? — той метна ръка към безбрежната недовършеност на Палубата за разходки. — Утре тоя кораб излита, а тука има работа още за месеци!!!

— Ъ-хъ… ми… ми то малко… се позабавихме… — работникът отстъпваше към гладката врата от неръждаема стомана на асансьора — единствения начин да избяга от тоя смахнат дъртак.

— Какво правеше току-що? — тросна се смахнатият дъртак.

— Кой, аз ли? Кога, сега? — отвърна с въпроси работникът.

— Да! Видях те — нещо правеше!

— Кой, аз ли? Не, хич нищо не съм правил, дойдох само да си прибера папагала — думите се отронваха от устата му и сякаш замръзваха във въздуха, а после като корави буци лед се стоварваха върху Леовинус и под ударите им се олюля.

— Папагал? — отрони той. — Папагал!!! Какъв папагал?!

— Ми… ъъъ… ми такова, папагал като папагал… нали ги знаете… с две крила… от тия де… такова…

— Какво търси ПАПАГАЛ на борда на прекрасния ми кораб? — ревна побеснелият гений.

— О! Асансьор! — възкликна работникът и в следващия миг беше вътре, а Журналиста — по петите му; вратата се затвори и двамата полетяха към долните етажи.

— Папагал! На моя звезден кораб! Какво, по дяволите, става тук?! — изведнъж великият, великолепният Леовинус, на когото цял свят завиждаше, се преви в ъгъла и се разрида пред статуята на крилатата жена.

— Титания! — хълцаше той. — Титания! Какво стана? Къде да се денем сега?

Титания!

Геният на Леовинус никъде не се беше проявил така ярко, както тук, в неговото последно и най-обично творение; Титания беше мозъкът на кораба и нейната статуя стоеше навсякъде — тя служеше за очи, уши и комуникативна същност на корабния разум. Но той беше пълен и с емоционален живот. И в това Леовинус беше надминал себе си. Титания беше не само умът, но и сърцето на кораба.

Емоционалната интелигентност на Титания трябваше да бъде изпипана внимателно, така че да съответства на задачата й. За да управляваш един толкова сложен и объркан кораб, да се справяш с екипажа му и да се грижиш за огромен контингент пътници от най-различни раси, породи, съзнание и телесни функции и всички те да са щастливи и да усещат, че са на сигурно място и че се грижат за тях — за това от Титания се изискваше да бъде невероятно интелигентна, добра, умна, грижлива, ведра, топла… а тя си беше всичкото това.

Също като образа й — грамаден унесен ангел във всяко помещение, на всяка палуба — духът на Титания трябваше да пропива целия кораб. Обаче явно не го пропиваше.