папагали!“
Въпросният папагал кацна на рамото на Журналиста.
— Мръсни гадни счетоводители! — рече той.
VII.
Бяха успели вече да озаптят злите зайци. Шефът можа да успокои превъзбудените полицаи от отдела за граждански ред, протестиращите ясаканци лежаха на земята на разпердушинени кървави купчини и пъшкаха. Упражнението по справяне с тълпата бе минало с пълен успех, Флортин Риманкес козирува старателно и докладва на Блеронтинския Патлак:
— Всичко е под контрол, Ваше величествено благодеяние! Можете да изстреляте кораба.
— Но Леовинус още го няма — отвърна Патлака, който бе крайно притеснен от факта, че ще изпусне страхотната възможност да го снимат под ръчичка с Най-великия Гений, който Галактиката е Раждала Някога. Тъкмо това му трябваше, за да си вдигне падналия рейтинг — така беше казал агентът му по публичността. „Каквото и да правиш, гледай да те снимат с Леовинус“ И наистина, по време на цялата процедура това беше единственото и най-важно нещо, което се въртеше в ума на Патлака.
— Съжалявам, Ваше Най-висше превъзходителство — рече шефът на полицията и пак козирува рязко. — Тълпата долу наброява петдесет милиона. И започват да стават изключително непокорни. Скромно ви предлагам да приключваме с това изстрелване, тъй че моите момчета да се захванат веднага с разпръсването им, инак може всички да съжаляваме после.
Патлака разбираше за какво става въпрос. Тълпата вече се беше затворила над телата на извадилите лош късмет демонстранти от Ясака и той забелязваше, че по цялата територия ту тук, ту там избухваха сбивания.
— Много добре! — въздъхна той. — Не, благодаря! — и отказа предложения му сандвич с „рибен пастет“.
— Боя се, че се налага, Ваше Великолепие, това влиза в церемонията! — прошепна му припряно низшият чиновник.
Патлака изпъшка. Оркестърът засвири Блеронтинския национален химн и тълпата застана на главите си — винаги го правеха в знак на уважение към монархията.
— Господа, дами и други работи — произнесе в церемониалния микрофон Патлака на Блеронтис — Сандвичът с „рибен пастет“ е превъзходен!
Тълпата избухна в ликуване. Патлака отново въздъхна — „Колко е жалко всичко“, помисли си той.
— А сега имам чест да изстрелям този… най-велик звезден кораб, построен някога! Блеронтинци, сънародници мои, това е миг на гордост за всички нас. Кръщавам този звезден кораб… Титаник… Нека щастието споходи всички, които ще полетят с него!
И щом го рече, Патлака замахна с бутилката френско шампанско3 и тя се разби о арката на кораба. В този миг низшият чиновник дръпна канапа и покривалото, скривало досега огромния Звезден кораб, се свлече на земята в изящна розова копринена каскада.
Мнозинството ахна. Дори и народ, свикнал с гледката на огромни звездни кораби, не бе виждал подобна грамада с такъв безупречен дизайн.
— Не е ли прекрасен? — въздъхнаха безбройните наблюдатели — мъже и насочиха биноскопите си към обшивката в търсене на регистрационния номер.
— Мама го е строила… — шепнеха неомъжените майки-тийнейджърки на рожбите си.
— Истински триумф! — възкликна Главния репортер като изведнъж си спомни какво пишеше в сценария му точно за този момент.
Разнесе се призрачен рев, сякаш прибой, който се разбиваше на далечен бряг отвъд хоризонта на мисълта и знаменитият кораб внушително, величествено започна да излиза от строителния док. После набра скорост, залитна мъничко, поразтресе се, рязко смени курса и тъкмо когато тълпата се готвеше да изпищи в невярващ ужас, изчезна. Ей тъй на. Бе му се случило това, което по-късно щеше да се прочуе като СМПС (Спонтанен мощен провал на съществуването).
Само за десетина секунди цялото смайващо начинание приключи.
VIII.
— Тук ще е банята, а там — вратата — рече Дан.
— Страхотно — съгласи се Нети — обаче…
— Аз пък си мислех, че банята ще е там, а пък вратата тук — намеси се Люси.
Защо ли вечно се уплиташе? Дан полагаше усилия да не е така, ала колкото и да се стараеше, всичко, което бяха обсъждали с Люси едва предния ден или тотално му убягваше, или излизаше съвсем объркано.
— Тъкмо това исках да кажа — оправда се той.
— Страхотно — рече Нети, — а сега ще ви кажа нещо…
Но тук я прекъсна Найджъл, който душеше из мазето.
— Човек усеща как векове пиянско блаженство лъхат от пряка тухла! — викна той.
— Но къщата съществува само от сто и петдесет години! — проехтя гласът на Люси в отговор.
— Била е построена за жилище на енорийския пастор — пошушна Дан на Нети.
— Мммм, страхотно — рече Нети. — Обаче виж сега, Дан…
— Няма майтап! — Дан усети как нейде дълбоко в него бликва ентусиазъм както всеки път, когато станеше нужда. — Тука ще е ресторантът — като влезеш, отдясно. И не с твоите префърцунени манджи, ами истинска калифорнийска храна, приготвена като хората! А тука ще има бар.
Люси го погледна унищожително, ала милостиво не го поправи. О, да, сега си беше спомнил, ресторантът щеше да е отляво; отначало щеше да е отдясно, после решиха да е отляво, после пак решиха да е отдясно, но когато Люси изтъкна, че най-добре ще е кухнята да е от другата страна, пак го бяха върнали отляво. Ама как да го запомни всичкото това, по дяволите?
— Страхотно — рече Нети — обаче вижте… — ала тук влезе Найджъл и гласът й заглъхна. Нети изглеждаше поразително в простата си тениска с доста дълбоко деколте и плетена жилетка. Найджъл я прегърна през раменете.
— Харесва ли ви гледката? — попита той.
— Мммм — отвърна Дан.
— Говоря за къщата — поясни Найджъл. Дан не можеше да понася това мазно превъзходство, което се удаваше на бизнеспартньора му без всякакви усилия и което той можеше да си пуска и спира като студената вода в маркуча. Не, чакай! Туристическа компания „Топ Тен“ вече не съществуваше. Току-що я бяха продали за сума, която изглеждаше на Дан абсурдно задоволителна.
— Ние с Люси цял живот си мечтаем за такова нещо, нали така, Лютиче? — рече той. Люси много мразеше да я нарича с галени имена пред хора, но никога не му го беше казвала, тъй че сама си беше виновна, както си признаваше. Разбираше, че той си мисли, че на нея й харесва, и това малко заблуждение продължаваше вече толкова време, че тя изобщо не виждаше по какъв начин би могла да оправи положението. От колко време бяха заедно? Май бяха станали цели тринайсет години — всъщност, още от първите дни на Туристическа компания „Топ Тен“: тогава Найджъл я беше заговорил в един бар в Санта Моника и я бе представил на бизнеспартньора си.
Отначало англичанинът с изисканите маниери бе привлякъл силно Люси, но след като се поопознаха, тя бе открила, че Дан, кротушкото от Университета на Източното крайбрежие, е по-истински и по-разбираем. Всъщност колкото повече се сближаваха, толкова повече тя се чудеше как така, да му се не види, хората не можеха да познаят от пръв поглед що за абсолютна мазня е Найджъл.
— Ще го наречем „Хотел Уотъргейт“ — рече Дан.
— Това няма ли да отблъсне републиканците, на които все още им се ще да се подслушват помежду си? — попита Нети.
Найджъл я потупа по дупето.
— Върви да обърнеш колата. А така, добро момиче — каза той и Нети припна с високите си токчета
