Из дюшемето изникна един Чистачобот, подбра въображаемото мъхче, изскърца и се стрелна обратно.
— Направо да се смае човек, нали? — несигурно понечи Люси да се включи в разговора.
— Сензационно е! — съгласи се Нети.
— Но трябва да бъдем разумни — Дан възприе тона си в стил „тук отговарям аз“, с който досега не бе успял да преметне никого. — Трябва да намерим изхода… за да разберем къде се намираме… а после, ако наистина го искате, можем да си устроим малка експедиция из кораба.
— Боя се, че няма да можете, сър — Портоботът изсумтя по онзи особен начин, предназначен да накара всекиго, който не е платил цяло състояние за билета си на надутите туристически агенти в Кенсингтън да се чувства като нежелан пърхут.
— Не можем какво? — заинтересува се Люси.
— Боя се, че не можете да напуснете кораба — отвърна портоботът. — А сега, ако нямате нищо против да изтичате до собствената си палуба…
— Чакай малко! — Дан бе решил да се държи гадно, което в неговия случай означаваше толкова гадно, колкото пакетче лейкопластови лепенки. — Какво искаш да кажеш с това, че не можем да напуснем кораба?
— Ние ПЛЕННИЦИ ли сме? — Нети като че леко се стресна.
— Не, мадам или нещо си там, разбира се, че не сте пленници; става въпрос за чисто физическата невъзможност да напуснете в момента, тъй като Корабът е в полет. — Портоботът се прокашля и посочи лоджията и Големия Централен кладенец. — Предлагам на всички вас да слезете долу в ресторанта на Супергалактическата пътническа класа, където ще откриете прости домашни гозби и голяма торта.
Новината, че корабът е в полет, упражни забележителен ефект върху тримата човеци. Ако там имаше прозорец, те без съмнение щяха да се втурнат към него. Поради липсата на прозорец цялата енергия, която щеше да отиде за втурването, трябваше все някак да влезе в работа. Нети я използва за извършването на няколко упражнения от аеробиката, разработени с цел да освобождават стреса. Люси и Дан пък я използваха, за да крещят по Нети.
— Видя ли какво направи! Ох, Божичко! Ние летим в космоса! Само ти си виновна! — Дан бе избрал простите нападки.
— Знаех си аз! — Люси се беше спряла на упреци към самата себе си, провокиращи чувството за вина. — Знаех си, че не трябва да тръгваме подир тая тъпа изрусена празноглавка!
— Моля ви, въздържайте се от крясъци на Нивото за качване. Тук може да има пътници от първа или втора класа. На вашата палуба в Супергалактическа пътническа класа можете да си крещите, колкото си щете — и Портоботът отново им посочи пътя надолу.
Нети вдигна ръце.
— Ей, ей! Ей! Хора! Спокойно!
— Какво ти спокойствие! — Дан беше минал в театралния си регистър. — Ти току-що разруши бъдещия ни дом! Принуди ни да се качим на извънземен кораб! А сега вече дори не се намираме на Земята! Бог знае как изобщо ще се върнем!
— Моля ви! — прекъсна го Нети. — Не съм разрушила бъдещия ви дом…
— Не! Не! Знам! Извинявам се! Просто се олях! — Дан не знаеше защо каза това.
— А ако наистина сме в положението, в което този робот твърди, че сме, по-добре ще е да не губим ум и да решим как ще се измъкнем от него.
— Ааааа! ААааАаааа! АААаааааААААааа! — Люси бе решила да остави настрана възхищението си от баснословния декор на кораба и пак се бе върнала към стила „Първичен вик“.
— Моля ви, пищете само на палубите на Супергалактическа пътническа класа! — настоя роботът.
— ТЪЙ ЛИ?! — кресна Дан. — А КАКВО МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ?!
— Предлагам ви — твърдо рече Нети — да намерим капитана — все трябва да има такъв — да му обясним положението си и да го помолим да ни откара вкъщи.
— Върхът! Направо върхът! — Дан преливаше от сарказъм. — ВЪРХЪТ! Да намерим капитана! Как пък аз не се сетих? О, да! Блестяща идея, няма що!… Всъщност, тая идея си е доста свястна…
— Ааа! АаааааАа! ААААА! — продължи Люси след кратка пауза.
— Млъкни! — скастри я Дан. Случваше се за пръв път и тя наистина млъкна от изненада.
— Къде можем да намерим капитана? — обърна се Нети към Портобота, който се оглеждаше нервно, за да се увери, че тия супергалактически пътнически писъци не са притеснили някой друг пътник.
— Капитанът, мадам или нещо си там, се намира на капитанския мостик — отвърна Портоботът студено с убийствена логика.
— А него как да намерим?
— Не можете — твърдо рече роботът. — До капитанския мостик имат достъп само настанените в първа класа.
— Е, можем да минем оттам, за да стигнем до мостика, надявам се? — изтъкна Нети.
— Боя се, че не — изсумтя портоботът. — Всички териториални ограничения при пътуване се спазват строго на този кораб.
— Ох, хайде стига! — възкликна Дан. — Случаят е спешен!
— Ей там! — посочи Нети. Току-що си беше сложила преводочилата и сега можеше да прочете табелата „Оттук нататък — само за пътници първа класа“ — на вратата в дъното на фоайето.
— Хитро! — възкликна Дан, когато Нети му обясни как е разбрала откъде трябва да минат.
— АААааа! — каза Люси. — Съжалявам! Не исках да пищя! Просто онзи робот се движеше толкова бързо! — Така си беше: в мига, в който Дан, Нети и Люси пристъпиха към Входа за Първа класа, Портоботът ги задмина и им прегради пътя.
— Дълбоко съжалявам, сър, мадам и нещо си там…
— Престани да ме наричаш „нещо си там“! — възмути се Нети.
— Оттук нататък достъпът за пътниците от супергалактическата класа е забранен. А сега, ако бъдете така любезни да се върнете в собствения си отсек…
— Разкарай се от пътя, Джийвс! — тросна се Дан и бутна робота настрани.
— Сър ще намери вратата запечатана — изсумтя Портоботът, — а ако не се върнете в собствените си каюти, ще бъда принуден да повикам охраната на кораба. Зайците им са много зли.
Дан и Люси вече дърпаха и блъскаха вратата на Първа класа, но очевидно упражнението нямаше никакъв смисъл.
— Няма начин да няма начин — рече Нети. Нещо в тона й накара Дан и Люси да се успокоят и да се върнат към рационалното мислене.
— Добре! — рече Дан. — Нека аз да се оправя с това. В крайна сметка, пътуванията са — или бяха — моят занаят. Тук си имаме работа с най-обичайния проблем, известен на пътниците по целия свят. Как можем да получим безплатно повишение?
Портоботът млъкна.
— Ха! — Дан веднага разпозна реакцията: дебелашка тъпа наглост. — Ако веднага не ни кажеш как можем да бъдем прехвърлени в по-висока класа безплатно, ще докладвам за тебе на Асоциацията по пътуванията. — Блъф беше, но досега бе помагал много пъти.
— В това не мога да ви помогна, СЪР — презрението в гласа на робота беше толкова осезаемо, че да ти настръхне козината. — Ще трябва да си поговорите с рецепциобота — и той посочи настолната лампа, с която преди разговаряше Нети.
— Хъ! — изсумтя Нети. — Тая машина върши работа толкова, колкото и бална рокля без презрамки при голямо ускорение!
Но Дан вече беше притичал до рецепциобота и сега се готвеше героично да се самоунижи.
— Виж сега — започна той. — Сбъркали са и са ни настанили в погрешни стаи. Това — както очаквам, че се досещате — е Глория Станли, актрисата — Дан посочи Нети, която веднага го хвана накъде бие и прилежно метна изкусителен поглед на рецепциобота. — Аз съм менажерът й, а младата дама е неин адвокат. — Люси наистина го докарваше на вид в костюма си със строга кройка на ситни райета. — Трябваше да ни дадат билети за първа класа, но нашият агент по пътуването оплескал резервациите. Можете ли да ни прехвърлите незабавно?
Рецепциоботът си вдигна абажура или главата и се втренчи право в Дан с двете си лампи: Като че му
