Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Бомба?!

Бомба ли имаше на борда? Нети натисна копчето, на което пишеше БОМБЕН МОНИТОР. Един любезен глас заговори:

— Благодарим ви за вашето запитване относно Мегабум! 8D-96 с пълна мощност — „Бомбата, с която ще се гордеете“ — на компанията „Мегабум!“, инсталирана за ваше удобство на този кораб. Удоволствие е за мен да ви информирам, че в момента Мегабум! не е активирана. Благодарим ви за проявения интерес към бомбите.

— Успокоително все пак — промърмори Нети. — А сега къде е интеркомът?

Това, което се случи после, бе пълна мъгла. Нети със сигурност нямаше никакъв спомен. Спомняше си, че се изкачи по стълбата до прозореца от армирано стъкло. Спомняше си, че й ставаше все по-студено и дишаше все по-трудно, а после усети как някаква сила я сграбчва… и я дърпа от стълбата… — сила, толкова могъща, че й се стори, че я засмуква черна дупка или кой знае какво… — и усети как полита хоризонтално от стълбата към онова зад армирания прозорец — каквото и да беше то… а после осъзна, че пада, върти се в мрака и се бори за живота си.

XI.

Дан и Люси имаха неприятности.

И двамата се бяха сдобили с ваучери и бяха успели да изкрънкат от рецепциобота да ги прехвърли във Втора класа, но по-засуканите преговори за прехвърляне в Първа класа като че ли се оказваха забележително мъчително преживяване.

— Нямате кредитни карти. Не сте членове на клуб „Шейсет милиона мили“4. Дори не сте регистрирани като редовно пътуващи! Целият този спор е безсмислен. Ще видите, че всичко, което предлагаме във Втора класа на борда на кораба, напълно удовлетворява вашите изисквания.

„Как така някакъв си робот може да бъде толкова невероятен, непростим нахал?!“ — чудеше се Дан.

— Дан! — рече Люси. — Само си хабим дъха… всъщност въобразявам ли си, или тук вече се диша по- трудно?

Дан подуши въздуха. Люси беше права. Освен това, ставаше и все по-студено.

— Исусе! — измърмори той.

— Въздухът и температурите са нормални — съобщи един портобот.

— Дрън-дрън! — тросна му се Люси. — Става все по-студено и по-трудно да се диша!

— Уверявам ви, че подаването на въздух и температурата са нагласени на максимум комфорт за Супергалактическа пътническа класа — рече портоботът.

— Да не се опитваш да ни кажеш, че за различните класи и снабдяването с въздух е различно! — възкликна Дан.

— Обикновено не, сър, не! — отговори портоботът. — Но ако в Първа и Втора класа няма пътници, кислородът и топлината естествено се снижават до изискванията за комфорт на пътниците от Супергалактическа пътническа класа.

— Исусе! — възкликна Люси. — По-големи циници от вашата тайфа не съм срещала през живота си!

— Само да се прибера и веднага отивам в Транспортната асоциация! — Дан изобщо не се майтапеше! И вече се потеше от паника — въпреки студа. — Не може да се диша!

— В отсека на Супергалактическа пътническа класа топлината и въздухът са предостатъчни, сър, но за беда те се разпръскват из целия кораб.

Междувременно Люси се беше върнала при рецепциобота и думкаше по бюрото.

— Съжалявам, мадам — обясняваше рецепциоботът, — но такава е политиката на компанията: снабдяваме с въздух и топлина Първа и Втора класа, само ако на борда в тези две класи има пътници.

— Но ние сме пътници от Втора класа!

— На борда няма регистрирани пътници от Втора класа!

— Но нали току-що ни прехвърлихте! Имаме ваучери!

— Боя се, че ваучерите за Втора класа ще бъдат обработени чак в края на месеца. Благодаря за запитването — и рецепциоботът изведнъж се изключи.

— Добре… добре… — Дан се опитваше да се държи спокойно и решително. — Жизненоважно е сега да сме заедно. Иди да викнеш Нети, а аз ще се опитам да оправя тази каша.

— Но ако отида до доведа Нети, няма да сме заедно! — рационалната мисъл на Люси вечно се намесваше, точно когато Дан възприемаше Решителен уклон.

— Добре! Аз ще отида да я доведа.

— Ама то е същото! Пък и какво толкова си се притеснил за Нети?

— Не съм се притеснил! Просто мисля, че всички трябва да се държим заедно, в случай че някой има нужда от помощ.

— И как точно ще помогнеш, в случай че всички не можем да си поемем дъх и мръзнем до смърт? — като се сетеше за студа, Люси започваше да вдига страшна пара.

— Добре! Недей да ходиш да търсиш Нети! Но какво ще правим?

Гласът на Дан прозвуча толкова отчаяно, толкова самотно… ала кой знае защо, Люси го предпочиташе пред Решителния уклон.

— Ще видя дали някъде няма кислороден запас. А ти се заеми с прехвърлянето ни в Първа класа!

— Ама така пак няма да се държим заедно! — изхленчи Дан.

— Аз изобщо не съм казвала, че трябва да се държим заедно. Това си беше твоя идея — рече Люси. После прегърна Дан и го целуна звучно по бузата. Не можеше да му устои, когато изглеждаше уязвим. — Горе главата, пътнико от Втора класа! Сигурна съм, че ще се оправим! — и щом изчезна, Дан изведнъж се почувства ужасно самотен.

Така самотен… струваше му се, че може да притегли своята самотност и да я гушне… но щом го усети, осъзна, че не отсъствието на Люси го кара да чувства такава празнота отвътре. Беше нещо друго.

XII.

Мозъкът на Люси си го биваше, макар и цял живот да беше живяла в Лос Анджелис. Въпреки постоянното излагане на въглероден моноокис и на хора от филмовата индустрия тя си беше останала умничка. Беше се изучила за адвокат и във фирмата, където работеше, имаха добро мнение за нея. Специалист по законите, засягащи развлекателната индустрия, тя все пак обичаше да кара мозъка си да щрака и точно сега имаше добра възможност.

— Къде ли държат кислородните запаси? — произнесе тя на глас, докато прекосяваше лоджията на върха на Централния кладенец. — Сетих се! — изведнъж й беше хрумнало къде точно трябва да провери. Боже! Страхотно нещо си е да ти сече пипето! Открай време беше благодарна на съдбата, че не се е родила тъпа гърдеста блондинка като някои хора, за които се сещаше.

— В универсалните магазини — рече си тя — окачват плана на етажа до асансьорите… Така че… — И много ясно, че беше точно там! До асансьорите, макар и това тук да не ти беше универмаг. Тя натисна малко копче и една голяма част от пода светна. На нея беше нарисуван планът на Звездния кораб „Титаник“. Нещо повече — можеше да увеличава и да намалява мащаба чрез второ копче. Къде ти в „Мейсис“ такива работи!

Люси бодна на носа си преводочилата и прочете: МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР. Там трябваше да търси кислород. И без да изчака, за да се запознае със специалните предложения, които, както планът уверяваше, щели страшно да зарадват пътниците от Втора класа, тя се втурна към Медицинския център на кораба.

Медицинският център на Звездния кораб „Титаник“ заемаше цели триста шейсет и шест метра от главния корпус — под Нивото за качване. Беше ослепително нов и чистичък и я посрещна със:

— Добър ден, добре дошли в Медицинския център на Звездния кораб „Титаник“. Това е мястото, където