беше неудобно, но запази самообладание.
— А за коя агенция става дума? — попита той.
— Топ Тен Травел — Дан вече беше навлязъл в ролята.
Рецепциоботът примига няколко пъти, сякаш преглеждаше файлове нейде в базата данни. После се чу нещо като „бинг!“ и роботът чукна с пръст по масата.
— Нямам данни за подобна агенция в Галактиката.
— Уверявам ви, че тя съществува — отвърна Дан. — Е, поне до тази сутрин СЪЩЕСТВУВАШЕ.
— Вижте, трябва да ни прехвърлят в първа класа — реши и Люси да се намеси.
— О, разбира се, мадам — Рецепциоботът бе започнал да се държи с нагла любезност. — И за сметка на кого?
— Майем, Бадер и Лист — отвърна Люси. Така се казваше нейната кантора.
— Нямаме данни за такава фирма — рече рецепциоботът.
— Дори не проверихте в базата данни! — възмути се Люси.
Рецепциоботът примига два-три пъти и пак се чу „бинг!“. После се наведе напред.
— Мога да ви прехвърля само ако заплатите разликата в аванс.
— Колко? — Дан чувстваше, че тука теренът беше хлъзгав.
— Седемдесет милиона пистри или два феда. Не приемаме в брой, можете да платите само с Галактическа златна кредитна карта.
— Според мен вие не оценявате достатъчно коя точно е Глория Стенли… — смени Дан тактиката.
— О, зарежи — смънка Нети. Мразеше такива работи.
— Вижте — подхвана Люси с най-добрия си адвокатски помирителен тон — Трябва да има някакъв начин да организирате преместването ни. Ние сме ценни клиенти.
Рецепциоботът направи бърза проверка, този път на екранче, вградено в бюрото.
— Супергалактическа пътническа, ГРАТИС — прочете той обвинително. — Вие сте с БЕЗПЛАТНИ билети?
— Точно така! Ние сме ценни пътници! Знаменитости! — Дан бе захвърлил предпазливостта на вятъра. Но рецепциоботът поклати абажур.
— Съжалявам, не мога да ви помогна абсолютно с нищо. Вие просто не можете да се преместите от Супергалактическа пътническа в Първа класа, да не говорим пък с билет ГРАТИС. Ако бяхте във Втора класа, може би щях да мога да направя нещо.
— Виж какво! — тросна се Нети на лампата. — Хич не ни пука в коя класа пътуваме…
— На мен ми пука! — рече Дан.
— И на мен! — възкликна Люси.
— Ние просто трябва да поговорим с капитана — обясни Нети. — Можете ли да ни свържете с него?
— Това е против политиката на компанията — отвърна рецепциоботът. — Да се позволява на пътници от Супергалактическата, особено ГРАТИСЧИИ, достъп до висшето командване.
— Божичко! — измърмори Нети на другите двама. — Не издържам. Трябва да има някакъв начин да се свържем с Капитана.
— Как можем да се прехвърлим във втора класа? — Люси бе усетила, че в момента Дан е вкопчен здраво в хватката на най-могъщата сила, известна на човечеството: желанието да се издигнеш, без да си платиш. Нищо не можеше да го спре.
— Без съмнение не искаме твърде много с това? — Дан бе по средата между хленченето и подмазването.
Рецепциоботът втренчи сериозен поглед в тавана.
— Много приятен цвят. Говоря за абажура ви — Люси бе решила да пробва друг подход.
— Това са просто цветовете на компанията — рече рецепциобота.
— Но ви отиват — продължи Люси. Дан подбели очи.
— Виж! — опита се той отново да овладее дискусията, но Рецепциоботът го прекъсна:
— Ваучерите за прехвърляне са в стаите ви. А сега, МОЛЯ ВИ, имам си работа.
X.
— Ваучери? — сумтеше Дан, докато търчаха обратно през лоджията на върха на Централния кладенец. — Навсякъде ли туристическата индустрия работи така?! Защо никога не ти казват тия неща най- напред?
Пиколоботът беше в по-ведро настроение, но то не трая дълго.
— Надолу? — възкликна той. — Точно това ми кресна Чоки Уайт пред оная лисича бърлога в Ипър. Това бяха последните му думи в живота изобщо. Бъз-бомбата го извади от строя — същата, дето ми отнесе и ръката, и крака. „Надолу!“ И до днес го чувам този глас.
Докато асансьорът стигне Супергалактическата пътническа класа, тримата успяха да изслушат пълен отчет за рудиментарното медицинско оборудване в Каенския превързочен пункт, техническите подробности около почистването на дълбока рана от гангрена и кажи-речи пълния списък на техниките за реквизиция, прилагани от Силите на съюзниците в Кипър — точка по точка. За един робот от цивилизация, която хабер си няма от Земята, това си беше твърде впечатляващо изпълнение.
— Божичко, надявам се да не ни се налага да използваме този асансьор особено често! — изпъшка Дан, щом тримата се юрнаха по коридора на Супергалактическата пътническа класа.
— Примула… Далия… Хризантема… — четеше Нети през преводочилата.
— Ние дори не знаем имената на нашите апартаменти! — изхленчи Люси.
— А! Зеле! — възкликна Нети. — Този е моят!
Отвори вратата със своя ЛЕД (Лична Електрическа Джаджа) и намери ваучера на последна страница на Супергалактическия пътнически каталог — веднага след статията за свободното безмитно пазаруване.
— Вижте какво! — рече тя на другите двама. — Докато си търсите стаите, аз ще отида да се оправя с това. Имам една идея — и се втурна обратно към преддверието, като се опитваше да не обръща внимание на приказките на пиколобота за това, какво е да живееш с военна пенсия без инвалидни добавки. Докато рецепциоботът неохотно подпечатваше билета й за прехвърляне във Втора класа, тя го попита:
— Предполагам, че Двигателният отсек се намира в задната част на кораба, нали?
— В края на Големия осов канал на Втора класа, където вече ви е разрешено да минавате. Ето ви още един ваучер, с който можете да получите безплатна чаша „Муунсвил“ в бара — рецепциоботът й подаде още една разписка и се изключи.
Нети се завтече по възможно най-бързия начин към входа на Втора класа, а тракането на високите й токчета отекваше из лоджията.
Междувременно Люси и Дан се влачеха с нещастен вид из коридорите на Супергалактическата пътническа класа и насочваха личните си електронни джаджи към всичките врати подред, но полза — никаква.
— Какво ли беше намислила Нети? — Дан реши да отвлече малко вниманието им от тази безнадеждна работа.
— Спомена нещо за Двигателния отсек — смънка Люси.
— Може би разбира от двигатели? — предположи Дан.
— Кой, Нети?! Да бе, да! Ей! Кълна ти се, нещо тука щракна! — Люси напъна една врата, но тя си остана все така решително затворена.
— Е, нали разбираш — за „мадамата на Найджъл“ Нети си е доста умничка — кимна Дан.
— О, как ли не съм забелязала, че се интересуваш от ума й?! — подметна Люси.
— Това пък какво значи? — изненада се Дан.
— Отваря се! — викна Люси. За миг една врата като че ли поддаде. — О, не, не…
— Приятно момиче е — рече Дан.
— Ами да, кой ще го знае, ако не ти. Захласна се по нея още по време на вечерята… Боже мили! Ние
