— Добре! Айде стига толкова.
— Знаеш ли къде са приятелите ми?
— В съседните стаи? — предположи слугоботът. Само след секунда Нети изхвърча от кабината. На всяка врата по тесния коридор, който завиваше и се губеше от поглед, имаше надпис.
— Какво означава това? — попита тя. В отговор роботът измъкна чифт очила и й ги подаде. Тя се поколеба, после ги сложи.
— Преводочила — обясни с нещастен тон Слугоботът.
Сега Нети забеляза, че на всяка врата беше изписано име. „Хиацинт“, „Жасмин“, „Делфиниум“ и тъй нататък.
— Ама че кич — измърмори тя и задумка по „Карфиол“. След около дузина напразни опити с най- разнообразна флора тя се обърна към Слугобота, който мълчаливо ситнеше подире й с прибрани зад гърба ръце.
— Виж какво! Знаеш ли или не знаеш къде са приятелите ми?
— Не знам — отвърна слугоботът.
— Знаеш ли или не знаеш как да ги намеря? — Нети построи въпроса си много внимателно.
Слугоботът мисли, мисли и накрая рече:
— Знам.
— Тогава ми кажи!
— Списъкът с гостите — обясни роботът.
— И къде е той?
— Рецепциоботът — Преддверието — на етажа за качване — изрецитира ботът.
— Не може ли просто да позвъня от стаята си?
— Не, от апартаментите в супергалактическа пътническа класа не може.
— Тогава ме заведи до Преддверието — рече Нети.
— Ах! — възкликна Слугоботът. — Боя се, че не мога да напусна тази палуба, но ако отидеш до асансьорите, Пиколоботът ще се погрижи всичките ти изисквания за вертикална транспортация да бъдат удовлетворени, а после Портобот ще те заведе до Преддверието.
Нети въздъхна. Вече беше разбрала, че Супергалактическата класа надали притежава светски блясък.
Люси се свести и чу силно думкане. Надигна се и огледа непознатата стая. Беше мъничка, тясна, а в ъгъла стърчеше отвратителен лампион. Телевизорът не работеше както трябва, а цветовете биеха на противно розово. Изотдолу идваше непрекъснато стържещ шум, пък и това проклето думкане по… както се досещаше, вратата.
— Люси! — сега Люси се осъзна, че думкането беше придружено и с викане. — Отвори!
Беше Дан.
— Как?
— Има една такава джаджа като дистанционно — използвай я! — викна й Дан.
След малко ровичкане тя успя да отвори вратата и ето ти го Дан, застанал сред мизерен на вид коридор — прокарваше пръсти през косата си, както винаги.
— Слава Богу, че си добре! — той се усмихна с онази негова усмивка, цяла миля широка и Люси му се метна на врата, сякаш се давеше.
— Какво стана? — извика тя.
— Сега ще разберем — слава богу, гласът му прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше.
— Ние сме на онзи кораб, нали? — Люси искаше гласът й да не звучи толкова уплашено, защото щом Дан беше там, тя наистина вярваше, че всичко ще се оправи.
— Хайде да намерим Нети и да се измитаме оттук, колкото се може по-бързо — рече Дан. — Явно можем да открием други пътници само като отидем до Преддверието. Човек ще си рече, че един толкоз префърцунен кораб би трябвало да има телефони, които да свързват стаите!
Входът към асансьора на Супергалактическата пътническа класа не предлагаше изглед към Централния кладенец. Но влезеш ли в асансьора, самите мащаби на Кладенеца те изненадваха. Люси и Дан направо си глътнаха езиците.
— Кхъ-кхъ! — рече Пиколоботът. — Ако сър, мадам или нещото си там бъдат така любезни да дадат някакви индикации относно изискванията си за вертикално транспортиране, може би ще мога да се заема с работата си, както си му е редът.
— Преддверието, моля — рече Дан.
— Искате от МЕН да се КАЧВАМ НАГОРЕ?
— Така ли? — попита Дан.
— Преддверието се намира на нивото за качване, сър — рече Пиколоботът с тон, с който повечето хора биха се обърнали към някоя особено тъпа жалка буца кал.
— Ами тогава бихме искали да отидем там.
— НАГОРЕ?
— Щом казваш.
Пиколоботът отчаяно изстена и измърмори под нос:
— Ех, тази днешна младеж! Пукната пара не дава за тия, дето са минали през ада на две световни войни и са останали кой без ръка, кой с рухнал брак!
Люси срита Дан, тъй като усети, че той се кани да отговори нещо.
— Просто ни закарайте до Преддверието — рече тя с най-добрия си тон в стил „на Родео Драйв заложници няма“, който използваше, когато си купуваше старинни черги.
Пиколоботът потисна надигащото се в гърлото му патетично хълцане, хвана дръжката, която стърчеше от гърдите му, и с въздишка я бутна нагоре. Асансьорът набра скорост и двамата вътре отново загубиха ума и дума пред зрелищното великолепие на Звездния кораб.
Люси провря ръка в дланта на Дан. В мечтите си тя си бе представяла места с подобни мащаби и великолепие, но знаеше, че те строго принадлежат към света на въображението. И въпреки всичко, ей я на — сред интериор, досущ съвпадащ с мечтите й. Старата свещеническа къща, по която Дан беше толкова пощурял, в сравнение с това тук изглеждаше като евтина безвкусица.
Тя погледна Дан изкосо. Нямаше как да се досети за какво си мисли. Пък и никога не успяваше.
Щом излязоха от асансьора в лоджията на върха на Големия Централен кладенец, съзряха руса фигура на високи токчета да хлътва в далечната врата. Когато стигнаха Преддверието, откриха Нети, дълбоко потънала в разговор с една настолна лампа.
— Това е Преддверието, сър и мадам. — Един Портобот вече се носеше към тях на колелца и размахваше крайници по доста безсмислен начин. — Като пътници от супергалактическата класа ви се позволява да преминавате през това фоайе, но не можете да ползвате тоалетните чинии. На вашата палуба ще намерите сервизните помещения за Супергалактически пътници.
— Вижте, ние не пътуваме — рече Дан. — Просто искаме да разберем как се излиза от това нещо.
В този миг Нети, която май нямаше да стигне доникъде с тая настолна лампа, ги забеляза.
— Хей! Ето ви къде сте били! — извика тя, после отново се обърна към настолната лампа и рече: — Виж какво, умна ми крушко, попълвай си молбите самичка в три екземпляра, ако щеш, и после си ги заври под абажура!
Настолната лампа отпусна глава в ръце и се престори, че гледа в друга посока.
— Как се излиза от това нещо? — повтори под носа си Портоботът, щом Нети се приближи.
— Аха! — отвърна Дан. — Искаме да се махнем и то по най-бързия начин.
— Оуу! — Нети ги погледна, лекичко озадачена. — Не ви ли се иска да поразгледате?
Дан откри, че тази необикновена жена го изненадва все повече и повече.
— Да поразгледаме ли? — възкликна той. — Не те ли е страх?
— Е, да, мъничко, но пък е толкова ВЪЛНУВАЩО! А пък тези роботи изглеждат съвсем безобидни. — Нети перна с пръст Портобота под брадичката. Той изсумтя и се престори, че изтръсква мъхче от ръкава си.
