надолу по стълбите на елегантната викторианска пасторска къща и потъна в нощта.
Как може да му позволява да се държи с нея така? — помисли си Люси, но на глас рече:
— Кога ще подпишеш последните документи за компанията, Дан?
— О… Ъъ… Ами не знам… — изведнъж Дан като че се изнерви. — Май Найджъл още не ги е взел…
— Формулярите би трябвало да ни чакат в хотела — обади се Найджъл, преди Люси да избухне. Избухването беше реакция спрямо Найджъл, която тя намираше за все по-естествена. В този случай обаче вече бяха й подпалили фитила и той щеше да гори, докато се върнеха в хотела и откриеха, че (малка сладка изненадка!) формулярите в крайна сметка така и не са пристигнали и че проклетата пощенска компания ПАК бе издънила Найджъл. Горкичкият Найджъл! Вечно си намираше разни извинения.
Угасиха светлините в празната къща и тръгнаха по алеята в мрака. Над тях звездите изпълваха студеното нощно небе с потресаваща яснота.
— Защо Нети не е обърнала колата? — лекото раздразнение придаваше известна изостреност на любезните маниери на Найджъл.
Щом стигнаха до колата, откриха, че Нети се взира през обектива на „Минолтата“, която бе поставила на покрива.
— Какво, дявол да го вземе, смяташ че правиш, Бозо? — когато Найджъл заговореше с игрив тон, тогава беше най-опасен.
— Шшшт — изшътка му Нети. — Снимам къщата. Недей да клатиш колата.
— Не знам дали си забелязала, Айнщайнчето ми — гласът на Найджъл преливаше от чиста радост. Той обичаше да взема гаджетата си на подбив… — Но сега е нощ.
— Тъй де! — съгласи се Нети, ала не помръдна русата си глава на милиметър дори. — Снимката ще се казва „Хотелът на Дан и Люси под звездите“. Може би ще я сложиш в рамка и ще я окачиш във фоайето?
— Нощем не можеш да снимаш, освен със светкавица, глупчо — и Найджъл отвори вратата на колата.
— Хей! Ама ти я разклати! — писна Нети.
— Качвай се вътре, мозъче. Аз ще карам — рече Найджъл.
— Май доста дълго продължи това — обърна се Нети към Дан.
— Наистина — отвърна той.
Тъкмо се канеха да се качат в колата, когато внезапен вятър лъхна през ливадата пред свещеническия дом и дърветата се огънаха, сякаш ги бе връхлетял ураган — само дето се огъваха във всички посоки.
— Исусе Христе! — възкликна Дан и се прилепи о колата. — Това пък какво беше?
— Виж! — въздъхна Люси. Сочеше небето. — Падаща звезда!
— Пожелайте си нещо! — викна Нети.
— Леле божке! — изръмжа Найджъл. Той беше от онези хора, които винаги бяха предпочитали Капитан Марвъл пред Супермен. — Вижте само това?!
Над тях ставаше нещо съвсем необичайно. Точно над главите им изведнъж се оформи облачен кръг и после се разля като ядрен взрив, докато най-накрая кипящият слой от злокобни кълбести облаци покри цялото небе. Коленете на Найджъл омекнаха. Люси я втресе. Дан усети как стомахът му подскочи. А Нети просто зяпна.
Но имаше и още.
Четиримата земляни чуха призрачен рев, сякаш от прибой, разбиващ се върху Далечен бряг отвъд хоризонта на мисълта и после внушително, величествено и без всякакво предупреждение един огромен метален зъб се спусна от облака и разряза бившия им елегантен викториански дом (с предстоящо разрешение за комерсиална експлоатация) на две.
Найджъл зяпна. Люси зяпна. Дан зяпна.
— Страхотно! — измърмори Нети.
Не се чуваше никакъв друг шум освен вятъра, който се мяташе като луд сред дърветата, сякаш търсеше къде да се скрие, и сегиз-тогиз тупкането на някоя падаща тухла от останките на къщата.
Самото нещо беше лъскаво и вертикално и се губеше нагоре в облаците. Беше толкова огромно и настоящо, сякаш имаше абсолютното право да си стърчи там. Докато го гледаха, една малка светла точица се спусна по корпуса му и се изгуби в разрушената къща.
Кълбящите се облаци междувременно бяха започнали да се разпръскват и когато светлата точица за втори път се заспуска, разкриха нещото в цялата му страховита грамадност. Широкото острие или зъб, който бе погребал къщата, се издигаше близо цяла миля нагоре в небето, а там като че се разширяваше и преминаваше в огромно металическо тяло; приличаше на гигантска подводница.
— Това е космически кораб — измърмори Нети и тръгна към него като хипнотизирана. Фотоапаратът висеше на китката й. Изведнъж светлата точица отново се стрелна нагоре.
— Недей! Нети! Върни се! — изкрещя Дан.
Но Люси вече тичаше подире й. Тъй че Дан се затича подир Люси. Найджъл се мъчеше с всички сили да помогне като се опитваше да се скрие зад кормилото.
— Не се приближавай! — викна Дан.
— Нети! — Люси я дърпаше за ръката и се мъчеше да я замъкне обратно при колата. — Ние… Ние не… не знаем какво е това!
— Прекрасно е… — измърмори Нети. Нещо в тона й накара всички да вдигнат очи към огромното нещо и да спрат да вършат онова, което вършеха, каквото и да беше то. При сблъсъка с нещо толкова огромно, толкова излизащо извън границите и на опита, и на въображението им, всички техни действия изведнъж им се видяха неуместни и безсмислени.
Светлата точица отново се беше спуснала в къщата и от коридора сега идваше някакво сияние. Когато тримата свалиха погледи към земята, замръзнаха на място: на прозорчето на входната врата се беше появила някаква сянка.
— Нещо идва! — Дан усещаше как коленете му се разтреперват.
Люси задърпа Нети за ръката. Но Нети продължаваше да пристъпва напред, сякаш нямаше търпение да поздрави онова, което в момента отваряше вратата на съсипания дом…
— Добър вечер, неизвестни форми на живот — рече нещото. — Собствениците на „Звездна светлина Инкорпорейтид“ биха желали да ви се извинят за неудобствата, които вероятно сме ви причинили по невнимание при спешното паркиране на кораба.
— Аааааа! Аааааа! — Люси вече се беше разпищяла невероятно добре. Найджъл беше запушил ушите си и се опитваше да се навре още по-надълбоко под кормилото.
— Всичко е наред, Люси — опита се да я успокои Дан.
— Аааа! Аааааааааа! Аааааааааааааааа! — Люси нямаше желание някой да я успокоява. Току-що се бе сблъскала с Пришълец от друг свят и много ясно, че смяташе да си попищи на воля.
— Шшшт! — изшътка Нети. — То ни говори!
— Именно — обади се Нещото от Космоса. — Като извинение ще ни позволите ли да ви предложим безплатно пътешествие на борда на Звездния кораб?
— Може би друг път… — рече Дан.
— Аааааааааа! Аааа! ААаааа! АаааааАААааааАа! — продължаваше Люси.
— Да! — викна Нети. — Много бих искала!
— Елате с мен, мадам — покани я Нещото от Космоса, врътна се и влезе обратно в разрушения дом.
— Е? Хайде бе! — подвикна им Нети. — Егати как реве! — и преди Люси или Дан да успеят да я спрат, тя последва съществото през вратата.
Дан се поколеба и чак тогава осъзна, че няма избор; и преди Люси да е успяла да се разпищи отново, той вече тичаше след Нети, а Люси се усети, че е хукнала след Дан.
Нещото бе застанало пред една осветена веранда и сега те виждаха, че то не е по-страшно от робот, облечен в изтупани дрешки и със слушалки, който им се кланяше учтиво и се извиняваше, задето се налагало да ги покани в товарния асансьор.
— Моля ви, не се тревожете — каканижеше успокоително той. — Уверявам ви, че Звездният кораб
