„Титаник“ е най-луксозният и най-напредналият в технологично отношение интергалактически космически кораб, строен някога.
Той пак се поклони и ги въведе вътре, и кой знае как — по-късно нито Дан, нито Люси, нито Нети успяха да обяснят как така неусетно и тримата влязоха в асансьора. Преди да проумеят какво става, стълбичката зад тях се прибра и роботът натисна едно копче.
— Отново ви се извинявам, задето се налага да се возите в товарния асансьор — забеляза той. — Обикновено в кораба се влиза на нивото на Преддверието.
— Хей! — възкликна Дан. — Ама ти как така говориш английски? — След като си бе намерил конкретен повод за задаване на въпроси, вече се чувстваше по-добре.
— Ще ме извините, но аз не говоря… как го казахте, „английски“ ли беше? Всички функциониращи роботни единици на този кораб са снабдени с инфравиолетови сензори за превод, които автоматично сканират мозъчните импулси на пътниците за езикови модели. Тези модели се пренареждат вътре в мозъка ви, тъй че да можете и да говорите разбираемо, докато сте на кораба. Всъщност в момента вие говорите и разбирате блеронтински. Доста удобно е за авторите на научна фантастика, а?
Дан не беше сигурен как да разбира последната реплика — дали роботът намекваше, че не представлява нищо повече от приумица на нечий писателски ум, или че цялата тази история не се случва наистина? Както и да е, преди да успее да измисли още нещо по тази тема, фантастичната ситуация, в която бяха попаднали, обзе изцяло ума му: те се издигаха вертикално с голяма скорост по огромния кил към туловището на Звездния кораб, на миля над земната повърхност.
Найджъл набра един номер на мобифона си и отчаяно повика през прозореца:
— Дан? Люси? Нети?
Но гласът му едва достигна порутените зидове на разрушената къща.
В следващия миг той чу призрачен рев като прибой, разбиващ се в далечен бряг.
— Ало? — рече мобифонът му. — Тук полицейски участък Оксфорд. С какво можем да ви бъдем полезни?
Найджъл не отговори. Беше твърде зает да наблюдава невероятната грамада, която отново се издигна във въздуха и изчезна по посока на Млечния път.
Найджъл погледна попиления викториански дом и алеята, на която само преди мигове стояха неговите приятели, и върна мобифона на поставката му.
— Това не се е случило — измърмори той под носа си. — Не се е случило.
Бихме могли да си помислим, че в начина, по който отпусна рамене, прозираше лек оттенък на облекчение, но, разбира се, вие ще отхвърлите подобна идея като пълна измишльотина.
Във всеки случай, в същия този миг Найджъл изведнъж наистина много се напрегна. Всъщност едва не изскочи от панталоните си „Армани“. И без никакво съмнение си удари главата в покрива на колата.
— Оууу! — изкрещя той.
Един старец с ветрееща се бяла брада си седеше тихичко на предната седалка. В очите му имаше сълзи, а едната му вежда всеки момент щеше да падне.
IX.
В мига, в който корабът потегли, Дан усети как стомахът му се сви. Това, разбира се, беше просто резултат от невероятното ускорение, стоварило се върху тялото му. Но Дан, който представа си нямаше, че корабът е ИЗЛЕТЯЛ, реши, че просто започва да се изнервя. Свиването на стомаха бързо бе последвано от отлив на кръв от мозъка, което доведе до моментно виене на свят, а след това до пълно затъмнение.
Ако не беше припаднал току-що, Дан щеше да забележи, че излитането бе засегнало Люси и Нети по еднакъв начин, макар че и двете не знаеха какво става.
— Няма за какво да се тревожите, сър, мадам и нещо си там — с това последното учтивият робот като че се обърна към изпадналата в кома Нети. — Съвършено рутинно излитане. Вие, формите на живот, му ударете една хубава дрямка, докато ние, машините, караме кораба — и самият пиколобот също се изключи и полегна във вид на спретната могилка, докато корабът набираше скорост, далеч надхвърляща първоначалните му спецификации, към някоя незнайна част на Интергалактическия пространствено-времеви континиум.
Роботите на борда вероятно се бяха свестили преди човеците. Нети се събуди, съблечена и настанена в леглото, в мъничка каюта — горе-долу колкото апартаментът й в Харингей.
Като не броим размера, всичко останало на това място й бе напълно непознато. Чаршафите бяха направени от някакъв материал, който на пипане напомняше коприна, но много по-плътен и тежък. Върху чашата с четката за зъби бе изрисувана възрастна египетска оперна певица, или поне на това й приличаше на Нети. Веднъж тя беше получила пощенска картичка с възрастна египетска оперна певица и си я пазеше в едно чекмедже. Самата четка за зъби беше доста смахната, защото постоянно свеждаше глава и четкаше собствената си дръжка като птичка, която се пощи.
Срещу леглото имаше телевизор, по който като че единственото забавление, което предлагаха, беше снежна буря. Нети хвана дистанционното, насочи го към телевизора и започна да натиска копчетата. От пода се подаде барче; един чистачобот се измъкна от гардероба, забърса невидима прашинка, изскърца „Благодаря, че обичате чистата околна среда“ и пак изчезна от погледа й; вратата се отвори, лампите започнаха да святкат и загаснат; но телевизорът отказваше да дава каквато и да било програма освен снежната буря.
— А! Здрасти! Радвам се, че си си намерила Личната Електронна Джаджа. Моля те, носи си я през цялото време, тъй като чрез нея се свързваш със Звездния кораб Титаник! Добре дошла на борда. — Нети проумя, че очевидно това, което й говореше, беше стандартният лампион в ъгъла на каютата. Тя инстинктивно придърпа чаршафите, за да покрие гърдите си.
— Лелееее! Хич не те обвинявам, че гледаш да пазиш тия сладуранчета само за себе си!
— Бихте ли се обърнали, докато се облека! — тросна се Нети. Лампионът послушно се обърна. От другата страна беше досущ същият.
— Бихте ли се махнали, моля? — рече тя.
— Ей! Ама т’ва ще е супер! И без това ми е дошло ей-дотука да вися в тая каюта! — и стандартният лампион чинно заситни към вратата. — О, между другото — рече той нехайно — аз съм твоят Слугобот. Ако искаш нещо, просто се обади, аз ще съм наблизо. Уха! Страхотно е да смениш малко пейзажа! — и затвори вратата.
— Убедена съм, че не е редно този робот да се държи така — си рече Нети, навлече дрешките си и огледа нещото, което бе сбъркала с дистанционно. На него имаше най-различни копчета. Върху едното беше изрисуван слугоботът. Тя го натисна, вратата се отвори и Слугоботът надникна вътре.
— Мале, мале, мале! Страшна си с тая тениска! — възкликна той.
— Бихте ли се въздържали от лични забележки, моля! — навъси се Нети.
— Ей! Не съм искал да те обидя бе, такова! — Слугоботът като че наистина се засегна дълбоко. — С какво мога да ти бъда полезен?
— Първо, искам да се срещна с колегите ми. Второ, вероятно бихме искали да разберем как може да напуснем този кораб.
— А стига бе! — Слугоботът щракна с металните си пръсти: дзъннн! — Искаш да кажеш, че тука има и още такива суперпарчета като тебе?
— Държите се по най-невъзпитан начин за андроид! — Нети знаеше как да се обърне към един робот. — Ако обичате, бихте ли си държали личното мнение за себе си? Иначе ще се оплача — разбирате за какво ви говоря.
Слугоботът замръзна на място.
— Ей, виж сега — аз съм истински бот с „презаписана личност“. Такъв си ми е характерът!
— Е, на мен твоят характер обаче не ми харесва. И щом си тук, за да ми слугуваш, просто веднага престани!
Роботът се нацупи ужасно.
