Люси вече го беше настигнала и подтичваше отстрани.
— Ти си пришълец, нали? — предположи тя, докато чакаха портобота да отвори вратата към Втора класа.
— Не съм — отвърна Журналиста. — Пришълецът си ти. Това тук е блеронтински космически кораб, ако случайно не си забелязала.
— Схванах идеята ти — рече Люси. Дан никога не й беше говорил така. — О, мили Боже! — възкликна тя, щом вратата се отвори и пред нея за първи път се ширна величествената гледка на Големия осов канал, Втора класа.
— пееха гондолиерите.
— Оооу! — изохка Журналиста; щом понечи да стъпи в най-близката гондола, краката му се подкосиха. Люси го подхвана и го задържа.
— Боли те — рече тя.
— Да вървим! — сръчка я той. — Не знаем кога трябва да избухне тази бомба, така че нямаме време за губене!
Люси му помогна да се качи в гондолата и пеенето спря.
— Карайте към Машинното — изпъшка Журналиста, притиснал корема си с ръце.
—
— И то бързо!
—
Гондолата потегли по Големия канал със скорост, не по-голяма от тази на всички други. Люси погледна бившия си нападател: беше се обгърнал с ръце и се клатеше напред-назад.
— Студено ли ти е? — попита Люси. На нея й беше — и още как. Но Журналиста не й отговори; той просто скръцна със зъби и Люси изведнъж разбра, че наистина го боли много.
— Какво се е случило? — попита тя и докосна ръката му.
— Онова копеле Скралионтис ме наръга с настолна лампа! — изръмжа бившият убиец.
Люси едва се сдържа да не избухне в смях.
— Как можеш да наръгаш някого с…?
— Върхът й беше остър — прекъсна я Журналиста.
— Боли ли те? — попита Люси.
Той само изсумтя. Люси се наведе към него и отдръпна дланите му от корема. Непознатата миризма на същество от друг свят я свари неподготвена — не беше чак неприятна, но й се зави свят.
— Остави ме на мира! — изхъхри той.
— Чакай да погледна. — Люси го бутна назад на възглавницата и се опита да разтвори дрехите му там, където съсирената кръв беше най-гъста.
— Представа си нямам как да разкопчея това — рече тя.
— С мисъл — обясни той и изведнъж дрехата се разтвори. Люси я дръпна назад и разкри наранената плът на Журналиста.
— Ох! Колко гадно! — изохка тя. — Виж! — и изведнъж направи рязко движение. Журналиста изврещя и тя измъкна от корема му голямо стъкло. Кръвта отново бликна от раната.
— Не съм го видял! — изпъшка той. — Благодаря!
После извади малък пакет.
— Дръж!
— О! Благодаря! — Люси пое подаръка по, както го чувстваше тя, подобаващо изискан начин. — Какво е това?
— Лейкопласт — обясни Журналиста. — Лепни ми го, преди да съм умрял от загуба на кръв!
— Една дама, значи, ми рече, че трябвало да пеем като имаме пътник в гондолата, а не обратното — довери им гондолиерът, който очевидно имаше нужда да си побъбри с някого. — Според нас май нещо не е в ред, ама много сериозно не е в ред.
— Просто ни закарай до Машинното!
XIII.
Когато най-после стигнаха до Машинното, Люси вече беше успяла да убеди Журналиста, че наистина се казва Люси.
— Ама знаеш ли какво значи това на блеронтински?! — Журналиста го беше заболял корема от смях. Най-накрая смогна някакси да спре. Люси се чувстваше леко засегната.
— Не — рече тя студено. — Какво?
— Не мога да ти го кажа — отговори той.
— Бих искала да го знам.
— Не, не, не, не, не… просто не мога!
— И какво му е толкова смешното? Хайде де, трябва да ми го кажеш!
— Може би като те опозная по-добре… Ох! Ааа! Ха-ха-ха! Боли!
— Е, ами ти как се казваш?
— Журналиста — отвърна Журналиста.
— Това не е име, това е професия! — възрази Люси.
Журналиста сви рамене.
— На Блеронтин на вестникарите не се позволява да имат собствени имена. Така е според един древен закон — свързано е с избягване на култа към личността или нещо такова.
— Ама не мога да ти викам „Журналиста“!
— Ами викай ми Жу тогава! — предложи той и отвори сините светещи врати на Двигателния отсек.
Един бърз поглед вътре веднага привлече вниманието му към малкото шкафче в ъгъла. Журналиста се насочи право натам, отвори вратите, погледна двете копчета и без колебание натисна онова с надписа „ЗА ЗАДЕЙСТВАНЕ — НАТИСНИ!“.
Мигом се отвори клапа и от шкафа нагоре се надигна голямо черно стоманено яйце с перки. В същото време прокънтя глас:
— Току-що активирахте Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност — „Бомба, с която ще се гордеете!“, — създадена специално за вас от корпорация „Мегабум!“ на Дормилион. Експлозията ще е доста силничка, така че ви моля, отдръпнете се — на около трийсет и пет хиляди километра. Преддетонационнрто броене започва веднага. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет… деветстотин деветдесет й осем… деветстотин деветдесет и седем…
Люси не можеше да повярва на това, което току-що бе видяла. Погледна двете копчета през преводочилата.
— Ти за какъв дявол го натисна това копче, след като пише „За задействане — натисни“? — възкликна тя.
Журналиста подрипваше из машинното и се хапеше отзад.
— Откъде да знам, че това е дормилионска брмба?
— Има ли значение? Бомбата си е бомба!
— Не мога да ти го обясня!
— Но аз трябва да знам! — настоя Люси.
— Не, не трябва!
Може и да беше прав, но Люси изгуби всякакво търпение. Тя сграбчи Журналиста за раменете и го разтресе.
