побеждавали на големи и малки състезания, бяха свикнали със съдийките и публиката. Мен Жулиета ме изстреля на световното първенство без никакъв опит. И сега не мога да разбера как взех медал при съдийки, които не можеха да се начудят да ме приемат ли или да ме отхвърлят. Не зная как съм изглеждла като „българската вихрушка, която едва не помела досегашните представи в художествената гимнастика“. Спомням си само, че в един момент играх, играх, музиката спря, спрях и аз, а не знаех откъде трябва да изляза. Мария се яви в Копенхаген като състезателка, от която се очакваше вече много. Преди две години на Световното първенство в Прага я бяха удостоили с един неофициален приз — най-елегантната гимнастичка, имаше и шесто място. Аз бях предизвикателството на Жулиета. Така беше и с нейните обръчи. Бяха сложни, ефектни, трудни, рисковани. Повече ги отричаха, отколкото приемаха, но обръчите й се наложиха трайно — (на три световни първенства никой друг не можа да вземе медал в тази „българска“ дисциплина.
Не си спомням какво точно е било между двете световни първенства в Копенхаген и Варна, мисля, че не тогава се е родила тази свръхамбиция — непременно първа. Въпреки че Жулиета твърдеше, че още със стъпването си в залата вече съм искала непременно да победя Мария. Не зная как е изглеждало отстрани. Тогава с Мария се състезавахме във всяка тренировка. Живеехме в една стая, непрекъснато спорехме. Все едно за какво. Достатъчно беше едната да каже, че харесва нещо, и другата веднага ще намери, че не е „нищо интересно“. На тренировките гледахме също като на спор. Това, което е направила Мария, непременно да го направя и аз. Имам ли нов елемент, Мария също трябва да го опита. Мисля, че това помагаше и на двете. Стремях се да надмина най-добрата във всяка тренировка, това най-много ми помагаше да стопя разликата от късното си влизане в залата. Ако с идването си в художествената гимнастика исках просто да опитам, сега това вече не ми стигаше. Исках да мога. Мисля, че в този период това все още не означаваше непременно да побеждавам.
По-късно Жулиета често ми напомняше за един турнир в Полша, когато съм победила и съм се притеснила за Мария. Да не би да й е мъчно. Бях много раздвоена между радостта и желанието да не я засегна при всички тези победи в международни турнири, докато бяхме при една треньорка. Не зная как е било с нея при подобни случаи. Аз се чувствувах щастлива и объркана.
Спомням си един случай, който може би промени много неща у мене. Беше преди Световното първенство във Варна. Бяхме на лагер. Тренирахме страшно много. Не можехме да заспим от умора. Бяхме разтревожени и щастливи като пред буря. Очаквахме това световно първенство, за което Жулиета ни казваше, че сме изпреварили всички, с нетърпение. Очаквахме победи, очаквахме изненадата у треньорките и гимнастичките от другите страни. Това е много хубаво очакване. Може би след победата е най-хубавото нещо в спорта. И тъкмо тогава се случи нещо съвсем незначително на пръв поглед. Влезе в залата Иванка Чакърова, тогава член на международната техническа комисия по художествена гимнастика, и попита Жулиета какъв да бъде редът на уредите. Не зная, може би тогава домакинството все пак ни е позволявало известен избор. Сега всичко е точно регламентирано. Разговорът ми беше интересен, заслушах се и останах потресена. Жулиета казваше; „Най-напред Мария трябва да играе обръч, там е най-силна. После топка, после…“ Мария, Мария, Мария. За мене и за Румяна и дума не стана. Дотогава пред нас, пред журналистите, пред всички Жулиета казваше, че подготвя три за шампионската титла. Коя ще бъде, не знае, но има три, които са готови да станат, и непременно ще е една от трите българки, тъкмо защото са така силни, че двете ще помогнат на първата. И ето че сега тези жени редяха програмата с една грижа — Мария. Не зная как завърших тази тренировка. Не помня и как са минали другите до първенството, но нещо се беше пречупило в мене. Вече не хвърчеше Нешка по залата, а една старателна гимнастичка повтаряше това, което е повтаряла хиляди пъти в тренировките.
Много по-късно, чак когато вече бях треньорка, разбрах Жулиета. Разбира се, че е била права. Мария е имала в този етап повече шансове от нас и Жулиета е била длъжна да се погрижи да не ги пропуснат. Когато има възможност да избере реда на уредите, ще избере точно обръча. Мария беше световна шампионка на обръч в Копенхаген, трябваше да се търси още от първия уред големият аванс. Сега разбирам и друго — когато ни е казвала, че има три, готови за шампионската титла, не ни е лъгала, това не е било тактика, дипломация, Тя наистина водеше шампионска подготовка на трите си състезателки. Това показа и самото състезание. Ние бяхме тогава изключително силен отбор. Не е можела да ни каже само едно, че някоя от нас двете с Румяна ще стане шампионка само ако Мария сгреши. И това разбрах по-късно, когато можех да разсъждавам логично, да преценявам нещата от дистанцията на времето, на събитията. Тогава, в онзи толкова горещ момент не можех да разсъждавам логично.
Жулиета беше права от всяка гледна точка. Това, което можеше да ни даде, беше ни го дала, а в тази последна фаза, когато една от нас имаше някакви предимства и тя можеше да ги осигури — длъжна беше да го направи. Съветският отбор тогава беше също много силен. Да си припомним само тези две имена, които останаха в историята на нашия спорт като ярки фигури — Галима Шугурова и Любов Парадиева. Треньорката трябваше да мисли за всичко. Просто състезателката бе имала лошия късмет да попадне в това поле, в което се чува разговорът на двете жени, точно когато най-малко е трябвало да бъде там. Съжалявам много за тази случайност. Нервите на спортистите преди голямо състезание са прекалено оголени, прекалено чувствителни и пречат на логичното мислене.
Бях решила, каквото и да стане в Ротердам, след това световно първенство да се откажа от състезателна дейност. За това решение знаеха само трима души. Може би затова така чаках през тези седем минути, когато съдийките спореха за последен път за мен като състезателка. Бях им благодарна, че така разрешиха спора си, и още по-благодарна на тази публика, която посрещна така съдийското решение. В този момент ми се струваше, че обичам поотделно всеки от тези непознати холандци, които не спореха за моята гимнастика, а й се радваха.
В същност, ако трябва да кажа кое е било най-хубавото в тези осем години, в които се състезавах, ще кажа, че това е публиката. С благодарност си спомням тези препълнени зали със сърдечни хора, които умеят да ти дадат криле тъкмо когато това ти е нужно. Сега често слушам от различни спортисти, че най-трудно играят пред своята публика. „Нашите не прощават никаква грешка.“ На мене ми беше най-хубаво у дома. Благодарна съм и на холандците, и на съветските хора, и на американците, и на французите… Навсякъде са ме посрещали добре. Нямам лош спомен от публиката, но най-си ми беше добре в нашите зали. Тук ще чуеш: „Хайде, Нешке! Нешка няма грешка!“ Желанието да ти дадат кураж, още преди да си започнал, имат само своите. Освен това точно у нас можех да усетя това доверие, което ми беше толкова нужно. Независимо колко са спорили съдииките и какъв медал са ми определили, нашите хора си ме приемаха и изпращаха добре. Те не изчисляваха. Вълнуваха се или не се вълнуваха, аплодираха гимнастичките, освиркваха съдиите… Въобще трибуните раздаваха свое правосъдие, при което винаги съм се чувствувала защитена.
И така, с два бронзови медала, с тази подкрепа на непознатата холандска публика, със спомена за състезателките, от другите страни, които се струпваха да ме поздравят независимо от медалите, с чувството, че мога да сляза спокойно на аерогара „София“, сядам в самолета, отпускам се, готова да заспя, когато чувам: „Може ли?“ До мене сяда Славчо Тепавичаров (тогава той отговаряше в БСФС за нашия спорт). Какво ще кажа за едно интересно предложение? Да се заема с треньорска работа. Не, не каква да е, а с националния отбор, Трябва да отида след няколко дни да си поговорим. Не успявам да попитам откъде знае, че се отказвам от състезателна дейност, и още по-важно — откъде знае, че мога да се справя с национален отбор.
Тепавичаров изчезва, както се е появил, тихо, безшумно. Едва ли някой е забелязал това кратко присядане. Впрочем сигурно всички са забелязали. Ние сме в такова състояние, че не само всяка стъпка, но и всеки поглед се забелязва. Жулиета е сърдита. Очаквала е аз или Красимира — една от нас да стане шампионка, а ние не станахме. Краси стиска един сребърен медал от обръча, аз съм безкрайно доволна-от двата бронзови медала. Жулиета е в състояние да ме набие, ако й кажа, че бях щастлива и от единия. Така съм уморена! Не искам повече да я ядосвам с нищо. В същност какво каза Славчо — треньор на националния отбор? Ами Жулиета? Божичко, дано никой не е чул! Направо ме втриса. Дано да съм сънувала, въпреки че е много малка вероятността за това. Виждам две сърдити очи. Не са на Жулиета.
Не, не съм сънувала. Не отивам при Славчо, но след няколко дни той сам ме вика. Да поема младите, Жулиета да продължи с Красимира. Тя знае ли за това предложение? Не, но за това да не се грижа. Той ще я убеди. Ще се съгласи. Толкова е уморена, че й трябва наистина да си отдъхне. Много й дойде — и напрежение, и работа, и разочарования… Това, за разочарованието, го пропускам да мине край мене.
