Впрочем какво говори той? Та този човек не познава Жулиета. Той щял да говори, да я убеди. Може ли някой да предложи на такава жена да се оттегли, да й предложи заместница и да очаква, че ще я убеди? Единственото, което искам, е Жулиета никога да не научи за този разговор. Разбира се, че не мога да приема, въпреки че, трябва да си призная, предложението е глагвозамайващо. Чак лошо ми става от такова нещо — треньор на националния отбор! Да готвиш състезателки за световно първенствно! В този момент, разбира се, и наум не ми идва, че нямам никакъв опит, че да си състезател при най-големия треньор още не значи да си научил всичко от него. Вярно, една груба сметка показва, че съм изкарала „стаж“ от около 2500 дни, но това не може да бъде достатъчно. Тогава, разбира се, още не можех да зная колко трудна е тази професия, когато започнеш да я упражняваш, колко различно изглежда от времето, когато си я наблюдавал и консумирал.
И така, чудесно предложение. Поласкана съм, горда съм, на връщане на земята не стъпвам от щастие, въпреки че не можех нищо друго да направя, освен да откажа. И да помоля никога, никога Жулиета да не научи за този разговор. Спомням си, че тогава Тепавичаров ми се чудеше — но нали отказваш, защо да не разбере. Колко малко познават жените тези мъже! Какво като съм отказала? Жулиета никога няма да може да ми прости и това, че са ми придложили. Не тя, а друг! И да приема, и да откажа — това си е. Няма прошка за такава обида. Не зная как все пак научи. Съжлявах тогава, ще съжалявам винаги, но изглежда е истина, че една тайна, когато се знае от двама души, вече не е тайна.
В къщи „семейният съвет“ обсъди надълго и нашироко това предложение. Стойчо беше сабльор, току-що се бе отказал, завършил математика, получи асистентско място. Всичко му бе наред, както в този момент ми изглеждаше. Нямаше проблеми. И той бе съгласен с мене, че не мога да приема. И освен това — дано Жулиета не разбере. Добре бе поне, че по това не спорихме.
Приехме и двамата другото предложение. Ректорът на ВИФ Иван Стайков настояваше да се явя на конкурс за асистентско място. И понеже разбираше добре колебанията ми, обещаваше, че ще ми осигури елитни гимнастички. Ще бъда хем асистент, хем треньор. Конкурса издържах (според комисията — блестящо, според мен — нормално), но колебанията все си продължаваха. Разбира се, елитни гимнастички не можеха да ми осигурят. Нито условия за тренировки. Предстоеше ми преподавателска и научна работа, за която ме убеждаваха, че имам данни. Винаги съм смятала, поддържам го и сега, че не бива от студентската скамейка да се хвърляш към науката. Не зная как е в другите специалности, но поне в областта на спорта съм убедена, че преди да се заемеш с разработката на каквато и да е тема, трябва да минеш през залата, през практическата дейност, да се сблъскаш с проблемите й, да усетиш „тесните места“.
Спомням си, че като състезателка исках да преодолея този страх, тази предсъстезателна треска, която „скъсяваше“ дните ми. Посетих двама професори психолози, обясних в какво се състои работата, казах, че съм чела много за автогенната тренировка, опитала съм се да приложа прочетеното, но нищо не е излязло — и ето ме сега, дошла при професора с молба за помощ. Единият ме посъветва да се разхождам преди състезанието и да не мисля за нищо. Та как мога да не мисля за нищо, докато се разхождам, щом като и когато спя, сънувам, че играя. Ако се случи да сгреша, събуждам се, скачам и опитвам да повторя движението, за да се освободя от кошмара на грешката. Професорът не можа да ми отговори. Той просто знаеше, че това средство — да се разхождаш из гората и нищо да не мислиш — е много успокояващо. Другият професор ми препоръча да гледам зелено преди състезанието. И зелено, и червено и оранжево — все тая. Какво има да му гледам на зеленото, като и през него виждам все части от съчетанията си!
Тогава отидох при Николай Кулий — бивш треньор на националния отбор по спортна гимнастика. Знаех, че Жулиета често ходеше за съвет при него. Кулий ми разказа за системата на Виктор Чукарин. Преди състезанието изигравал по три пъти без прекъсване съчетанието си на успоредка, без да се страхува от умората. Така, убеден, че може три пъти, после с лекота го изигравал на състезанието. На успоредката обръщал по-сериозно внимание, защото тъкмо там го заплашвали най-често грешките. Това ми даде идеята за тренировките преди състезанието. Много скоро разбрах, че умората ми помага. Притъпява нервното напрежение. В нашия спорт, където се играеше по две минути (сега дори по минута и половина), не е толкова важно да се запазят големи резерви от физическа сила, а да се успокоят нервите, да са разчетени движенията.
Така в този труден за мене проблем ми помогнаха не титулуваните психолози, а човек, който в практиката си се бе сблъскал с подобни въпроси, бе търсил разрешението им, хората, които са намерили вече отговора. Тази моя убеденост, че научните работници поне в такива дейности като нашата, пряко свързани с практиката, трябва да са минали първо през залата, през сърцето на проблемите, се засили по- късно, когато като треньор трябваше да се сблъскам с някои, най-меко казано, изненадващи предложения на хора с научни титли. Но за това — по-късно. Сега трябваше да реша ще правя ли научна кариера във ВИФ или да напускам, докато е време.
Костадинка Атанасова ми предложи да направя постановка на съчетанието с обръч на Мадлен Захариева. По радостта, с която приех и се захванах, разбрах, че времето ми във ВИФ е приключило, че ме влече залата и от това „спасение“ няма. Започнах работа с Мадлен при едно условие — да остана анонимен автор на съчетанието. Не защото се страхувах, че няма да го направя добре — това минаваше само като бпгла мисъл, която не се задържаше дълго. Страхувах се, че ще чуя това, което скоро чух, защото какъв анонимен автор можеш да бъдеш в един женски колектив. Съчетанието се хареса още на първото състезание. И още не бях успяла да се усмихна на похвалите — забраниха ми да работя с Мадлен. Мотивът — това е състезателка на „Славия“, аз съм била до вчера в ЦСКА, имам задължения към това дружество. Ако искам непременно да работя като треньор, ще ми предоставят деца. Предоставиха ми състезателки, на които не разчтаха за нищо.
По това време се обяви конкурс за ансамблово съчетание за Мадридското световно първенство. Подготвих тези деца на ЦСКА, явих се, спечелих конкурса и отново попаднах при Славчо Тепавичаров. Този път с предложение, което веднага приех — да стана треньор на ансамбловото съчетание, да си избера гимнастички от страната, без да се интересувам коя от кое дружество е (разбира се, извън тези, които се предвиждаха за индивидуална подготовка). Така започна нова страница от моя живот.
Струва ми се, че преди да отворим тази страница, се налага да се намеси журналистът. Видяла съм нещата от другата им страна. Проследила съм техния спорт и на световните първенства, и на международните турнири, и (което ми се струва най-важно) в тренировъчната зала. Понякога съм изненадана, че някои случки, които ми се виждат много интересни, състезателките и треньорките са забравили, а после, когато им припомням някои подробности, се връщат към такъв забравен ден с много радост, добавят съществени детайли, които на мене са ми се изплъзнали, защото са си били някъде в тях.
Ето че и сега, когато си припомняме събитията, които ни се струват така далечни (а не са минали и десет години), и на двете често ни се случва да се изненадваме. Учуди ме най-напред това, че от осемте състезателни години Нешка се връща тъкмо към тези седем минути, които на нея са й се сторили цяла вечност и които едва ли някой друг освен нея и Крашениникова си спомня. Мислех си, че най-много ще я вълнува винаги онази година след Варненското първенство, когато шествуваше победоносно от турнир на турнир, или онова турне в САЩ, за което всички разказваха, че американците полудявали още от първите тактове на Нешкините съчетания, или онази балканиада в Белград, когато настроението в залата десет пъти се смени, за да стигне до такова френетично приветствуване на победителката със ставане на крака и викове, каквото и в най-южните зали вече рядко ще се чуе. Всичко това Нешка отминава набързо: „Да, наистина, много хубаво беше“. Интересна е тази смесица от свръхамбиция и стеснителност. Предполагам, че Нешка не иска да разказва за победите си, за да не звучи като самохвалство, въпреки че и това признание не мога да получа. Просто отклонява въпроса.
Защо все пак съдийките през цялото време, на четири световни първенства се чудеха да приемат или да Отхвърлят Нешкината гимнастика? На международните турнири като че се поддаваха на всеобщото настроение. Залите гърмяха, Нешка наистина умееше както никоя друга да запали пет хиляди души, събрани в една зала. Любимката на публиката като че увличаше и съдийките да я признаят за първа в Скопие,
