— Хората не наемат войници току-така, Алтал. Сержант Халор винаги ни е казвал, че трябва да се стремим да научим колкото се може повече неща за хората, срещу които ще се бием.
— Сержантът ти е бил много умен човек, Елиар.
— Уважавахме го, макар че понякога беше много дребнав. Често ни мъмреше по цял ден за едно петно от ръжда върху меча.
— Е, така е във войската — каза Алтал. — Лично аз не обръщам особено внимание на подобни работи. Човек може еднакво успешно да бъде убит и с ръждясала, и с излъскана сабя.
— Май ще се разбираме с теб — отвърна Елиар и се ухили. — Кажи ми все пак: срещу кого ще се бием?
— Войната, в която ще се включим, не е обикновена война. Или поне все още не е. Още не сме си изяснили кои са армиите и къде са бойните полета.
— Значи още не сме решили на чия страна да застанем?
Алтал примига, после се засмя.
— Думите ти доста точно описват положението.
— Внимавай какво говориш — смъмри го мислено Еми. Изглеждаше леко раздразнена.
Алтал се засмя пак, после каза на младежа:
— Точно заради това ни бе необходим Ножът, Елиар. Само той може да ни обясни кои са на наша страна. С нас са тези, които могат да прочетат надписа. На други това не е по силите. Еми може да прочете повече, отколкото ти и аз, и освен това научава от Ножа къде трябва да търсим хората, които ни трябват.
— Значи тя не е обикновена котка? И майка ми има котка, обаче тя само спи, яде и лови мишки. Ако Еми наистина е толкова важна, ти се изложи на голям риск, когато я замени срещу Ножа. Андина е много странна. Добре че не се сети да върже Еми за леглото си.
— Така, както бе оковала теб към стълба в тронната си зала?
Елиар потрепери.
— Това беше много неприятно преживяване, Алтал. От погледа й кожата ми настръхваше. Играеше си с часове с ножа ми и ме гледаше право в очите. Жените са много странни същества, нали?
— Прав си, Елиар. Наистина са много странни същества.
Малко преди пладне Алтал забеляза в далечината някаква ферма, отклони се от пътя и пое към нея.
— Да вървим, Елиар. Трябва да ти намерим кон.
— Мога да вървя и пеша, Алтал.
— Прав си, но все пак ни очаква дълъг път. Ще поговоря със стопанина и ще видя какво може да ни предложи.
Докато Алтал разговаряше с бедно облечения селянин, Елиар огледа конете зад къщата и каза:
— Ей този. — И поглади зад ушите един голям кафяв кон. Селянинът понечи да възрази, но размисли, щом Алтал развърза кесията си.
— Много пари му даде — каза Елиар, когато си тръгнаха.
— Парите са без значение.
— Парите никога не са без значение. Освен ако не ги създаваш така, както създаваш храната, която ядем. — После го погледна в очите. — Нали и сега постъпи по този начин? Просто махна с ръка и изведнъж се появи купчина злато. Нали така направи?
— Не, аз всъщност… — започна Алтал и спря по средата на изречението. Очите му внезапно се разшириха. — Това нещо по силите ли ми е? — отправи безмълвно въпрос към Еми, която продължаваше да дреме в качулката му.
— Вероятно да.
— Защо в такъв случай ме накара да копая?
— Защото малко честен труд нямаше да ти навреди. Пък и работата не е толкова проста. Храната е едно нещо, а минералите съвсем друго.
— Защо?
— Просто защото е така, Алтал. Има някои баланси, които е по-добре да не нарушаваме.
— Би ли ми обяснила какви?
— Не.
Продължиха да яздят бързо още два дни, докато не се отдалечиха от Остос. След това забавиха ход, за да дадат на конете възможност да си починат. Изсушените от лятното слънце пустинни земи на Треборея действаха на Алтал потискащо и заради това той отклони вниманието си от тях, като запълни времето си с дълги разкази за приключенията си в дните преди да се озове в Дома на края на света. Подобно на всички арумци, Елиар обичаше такива истории. Алтал се радваше най-много на такива слушатели.
Все пак от време на време бе принуден да прибягва до малки хитрини. Когато забележеше, че Елиар започва да се разсейва, веднага привличаше вниманието му с помощта на пилешка кълка или на парче топъл хляб. Това даваше резултат.
Колкото до Еми, поради неведоми причини тя предпочиташе дрямката пред изслушването на дълги истории.
Когато спираха за нощувка, за конете се грижеше Елиар. Алтал набавяше необходимите овес и сено, а нерядко и вода. Колкото до Елиар, той имаше грижата да ги храни, и конете го обикнаха. Алтал беше доволен от това разпределение на задълженията.
След няколко дни минаха покрай стените на град Левкон, прекосиха река Кантон и се оказаха в земите на Екверо. Осеяната с езера страна не бе така пострадала от сушата, както земите на Перквейн и Треборея, и жителите й не бяха принудени да се струпат покрай бреговете на бавно пресъхващи езера и реки.
Прекосиха Екверо за десет дни, след което навлязоха в Медио, древната люлка на човечеството. След пет дни стигнаха мястото, където река Медио се раздвояваше. Там се намираха развалините на древния град Авес.
— Какво е станало тук? — попита Елиар, докато изчакваха на западния бряг на реката сала, който срещу заплащане прехвърляше пътниците на другия бряг, където се намираха развалините.
— Доколкото ми е известно, тук се е водила война — отвърна Алтал. — В онези времена Медио и околностите му били управлявани от жреци. Те обаче станали много алчни, така че в един момент военните решили, че светът ще стане по-приятно място, ако броят на духовните лица малко се съкрати. После навлезли в страната, за да решат този проблем. Жреците обаче разполагали със собствена войска, така че двете армии провели доста продължителни дискусии по улиците на Авес.
— Това сигурно е станало много отдавна. По улиците са поникнали грамадни дървета.
— Алтал, време е да си поговоря с Елиар — промърмори Еми. — Ще се наложи да ми услужиш с гласа си. Ще ми е по-лесно, ако той ме държи, докато разговаряме.
— Защо?
— Просто направи каквото ти казвам, Алтал — отвърна му тя. — И престани да ми задаваш глупави въпроси.
Алтал я извади от качулката си и я подаде на младия си спътник.
— Вземи я — каза. — Иска да си поговори с теб.
— А, не — възрази Елиар.
— Направи каквото ти казвам. Вземи я.
— Не разбирам езика на котките, Алтал — запротестира Елиар, но все пак взе Еми.
— Сигурен съм, че ще я разбереш.
— Хайде, Алтал, престани да се месиш — каза гласът на Еми. — Брой дървета или прави нещо друго от този род, защото ще използувам гласа ти и не искам да се обаждаш.
След това Алтал чу как собственият му глас произнася: „Елиар, чуваш ли ме?“ Гласът му бе станал по- напевен и малко по-писклив.
— Разбира се, че те чувам, Алтал — отвърна Елиар. — Нали си до мен. Гласът ти обаче звучи малко
