за да е в състояние да забележи тези промени, но те стават непрестанно. През последните две хилядолетия сушата се уголемява.
Двейя посочи северния прозорец и добави:
— Причината за това е ей този лед.
— Как е възможно ледът в далечния север да се отрази върху състоянието на южното крайбрежие?
— Ледът е замръзнала вода, нали?
— Разбира се.
— Количеството на водата е неизменно. Част от нея се намира в моретата, друга част във въздуха, като облаци например, а трета част е застинала в ледниците. Климатът периодично се променя. Става по-студено и ледниците започват да растат. Все по-голяма част от земната вода се превръща в ледници, а в моретата и облаците остава все по-малко вода. Валежите вече не са така чести, а равнището на морето започва да спада. Именно този спад променя бреговата линия. Южното море открай време е било плитко, така че когато водата отстъпва, сушата се увеличава.
— Чудни са делата Господни! — рече вдъхновено Бейд.
— Сигурна съм, че на брат ми му би било приятно да чуе тези думи — сухо каза Двейя.
— Дейвос е нашият Бог.
— Имах предвид другия си брат.
Бейд я погледна ужасено.
— Тази конкретна промяна на климата е дело на Дейва — обясни му Двейя. — Времената са интересни. Дейва събра своите хора, а аз — моите. Намираме се пред прага на доста хубава война, Бейд, и Дейва прави всичко възможно, за да постави Генд в по-добра позиция. Моретата пресъхват, а ледниците, когато се раздвижат, ще стрият планините на прах. Засушаванията ще предизвикат масов глад и империите ще се разпаднат.
— Та това би било краят на света! — възкликна Бейд.
— Ако ние победим, той няма да настъпи.
— Бейд, нали това ти помага да усетиш собствената си значимост? — лукаво попита Лейта. — Хайде, момче, спасявай света, и то по-бързо!
— Стига, Лейта! — смъмри я Дейва.
— Бе твърде удобна възможност да му го кажа, Двейя.
— Не е ли време за… — започна Елиар.
Андина, която седеше до него и през цялото време не откъсваше поглед от младия арумец, докосна китката му и му подаде голямо парче сирене. Елиар механично го взе и почна да яде.
Лицето на Андина грейна като слънце.
Двейя стрелна с поглед Алтал и безмълвната й мисъл замърка в главата му.
— Видя, нали? — попита тя.
— Разбира се — отвърна й той също така безмълвно. — Това твоя идея ли беше?
— Не, нейна. Под стола си държи торбичка с храна и отсега нататък винаги, когато стомахът на Елиар започне да стърже, ще има грижата да засища глада му. Ако се вгледаш по-внимателно, вероятно ще забележиш, че той дори не забелязва, че се храни. Андина твърди, че прави това, та Елиар да престане да прекъсва останалите. Според мен обаче работата е по-дълбока. Бих я свързала и с желанието на Андина да подстриже Гер.
— Не намираш ли, че Андина е доста сложно девойче?
— Вярно е — съгласи се Двейя. — Забавно е обаче.
— От колко време сме тук, Алтал? — попита Елиар след няколко дни, докато изкачваха стълбището към стаята в кулата.
— Поне от месец — отвърна Алтал.
— И аз така си помислих. Навън да не би да става нещо странно?
— Какво имаш предвид?
— Дните би трябвало да стават по-къси. Доколкото обаче мога да преценя, това не се случва.
— Вероятно е работа на Двейя.
— Не разбирам.
— И аз не разбирам. Или поне не разбирам всичко. Двейя си играе с хода на времето. Най-вероятното е в момента да изживяваме непрестанно все един и същ ден. Въпреки, че при всяко поредно изживяване се случват различни неща.
— Ако ти кажа, че това е невъзможно, ще има ли полза от думите ми?
— По всяка вероятност не особена. Навън действува Генд и винаги, когато реши да направи нещо, трябва да имаме готовност да пъхнем пръти в колелата му. Работата е там, че още нямаме такава готовност. Именно заради това Двейя ни доведе в този Дом. Тук времето тече така, както тя намери за добре. Ако за подготовката ни бъдат потребни години, тя ще ни ги даде. Когато обаче излезем навън, ще се окаже, че е изминал само ден.
— С тази разлика, че всички ще сме по-стари.
— Мисля, че не си прав, Елиар.
— Нищо не мога да разбера.
— Не само ти си в това положение.
— Ще престанеш ли да надничаш насам-натам, Лейта? — попита Двейя.
— Не мога да контролирам мислите си — призна Лейта и въздъхна. — Винаги, щом погледна някого или го чуя да говори, моето умение, или както и да го наричате, веднага се задействува. После някой друг каже нещо и то се задействува и спрямо него. Не го правя нарочно и дори не го искам — умението ми се проявява инстинктивно.
Двейя разтвори Книгата и каза:
— Няма да е зле да вземем някои мерки още сега. Дарбата ти, ако решим да назовем това твое умение така, се провява съвършено безконтролно.
Прелисти първите страници на Книгата и след малко очевидно успя да открие необходимата.
— Ето, тук пише как Дейвос се е справил с този проблем — каза тя. — Подходът към решаването му е малко по-прост от моя, така че ще е най-добре да го прочетеш още сега. По-късно пък ще ти обясня как самата аз се справям с този проблем.
— Готова съм на всичко, Двейя — отвърна Лейта разгорещено. — Самата аз не желая това нещо постоянно да затормозва разума ми.
После взе напукания пергаментов лист от Двейя, погледнато и се намръщи.
— Не мога да го прочета. Въобще не мога да разбера буквите.
— Това е древна азбука, Лейта — каза Двейя. — Има обаче и по-бърз начин да прочетеш текста. Просто сложи листа върху Книгата и после сложи ръката си отгоре.
— Да го прочета с ръката си? — попита с недоумение Лейта.
— Освен ако не предпочиташ да го прочетеш с крак. Направи каквото ти казах, Лейта.
Бледата русокоса девойка с известно съмнение нагласи страницата върху бялата Книга и я притисна с длан. В следващия миг сините й очи се разшириха.
— Не може да е толкова лесно! — възкликна тя.
— Защо не се опиташ и не се убедиш сама? — предложи Двейя.
Лейта седна и затвори очи. На лицето й се изписа почти нечовешко спокойствие. След това очите й широко се разтвориха и тя рязко си пое дъх.
След това внезапно изкрещя.
— Отиде твърде далеч, Лейта — каза й Двейя. — Не биваше да бързаш толкова.
— Всичко е така пусто! — каза Лейта с треперещ глас. — Тук вече няма нищо!
— Ти се извиси прекалено много, мила. Искаш да се извисиш над това, но не трябва да отиваш чак толкова нависоко. Практиката ще ти помогне да се справиш по-добре. Всъщност сега ти се опитваш да придаваш насоченост на дарбата си. Искаш да я насочиш малко над главите на хората около теб. Пак ще чуваш непрестанното тихо мърморене, което си чувала цял живот, обаче вече няма да чуваш самите мисли.
