Когато самата ти пожелаеш да ги чуеш, ще е достатъчно да насочиш дарбата си към човека, когото искаш да чуеш.
Лейта отново потрепери и попита:
— Каква беше тази ужасна пустота?
— Звученето на нищото, Лейта. Ти бе насочила дарбата си към тавана.
— Някой от вас разбра ли нещо? — попита Елиар озадачено.
— Работата е съвсем проста, Елиар — каза Гер. — Лейта си има втори комплект уши. С него може да чува това, което мислим, дори когато не иска. Еми току-що я научи как да насочва тези уши в други посоки. Всичко е съвсем ясно.
Лейта погледна удивено момчето и попита:
— Ти как разбра това?
— Нищо не съм разбрал — каза Гер. — Просто това обяснение ми се стори разумно. Разбира се, аз започнах да ти бягам още от първата ни среща.
— Да бягаш?
— Усещах какво правиш, така че се отмествах и бръмченето ти минаваше покрай мен.
Погледът на Двейя, вперен в момчето, издаваше абсолютно удивление.
— Я виж ти — промърмори Алтал.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Двейя.
— Нищо, мила — отвърна невинно Алтал. — Абсолютно нищо.
— Не е ли време за… — започна Елиар.
Андина му подаде един плод и той млъкна.
— Забавлявай ги за известно време, любими — каза Двейя на Алтал. — Аз пък ще ги привиквам един по един, за да им обясня някои неща.
Той я погледна озадачено.
— Така ще спестим време, Алтал. Когато са насаме с мен, ще разкрият сърцата си. Трудно биха го направили пред останалите. Всеки човек има слабости, които предпочита да не разкрива пред всички.
— Не споделяш идеята за открита изповед, така ли?
— Това е една от най-глупавите човешки идеи, Алтал. Публичното обявяване на собствените грехове е ексхибиционизъм. Безцелно е, и при това си е чиста загуба на време.
— Бях останал с чувството, че разполагаме с безкрайно много време.
— Не. Не чак с толкова много.
— За какво си говорят, господин Алтал? — попита Гер и кимна към Бейд и Двейя, които седяха пред разтворената Книга.
— Предполагам, че Двейя разчиства мозъка на Бейд от разни предубеждения. Той е учил за жрец и астролог. Главата му е пълна с глупости и сега Двейя се опитва да ги разчисти.
— Има ли хора, които сериозно вярват в астрологията? — попита Гер.
Алтал повдигна рамене.
— Хората искат да знаят какво ще се случи. Смятат, че астрологията ще им го каже. Най-често грешат, но въпреки това продължават да вярват.
— Това не ти ли се струва глупаво?
— Умерено глупаво, бих казал. Повечето хора обаче изпитват потребността да вярват в нещо. Има едно малцинство, което не вярва, но такива хора не са много.
— Аз самият много-много не вярвам. Слънцето по всяка вероятност утре ще изгрее, а след зимата настъпва пролетта. Всичко останало обаче според мен става случайно.
— Струва ми се, че си доста близко до истината. Аз някога вярвах в късмета си, но Двейя ме излекува от тази вяра.
Гер внезапно се усмихна и каза:
— Андина отново го нахрани. Според мен Елиар даже не си дава сметка, че го храни. Как мислиш?
— Вероятно не си дава — съгласи се Алтал. — Елиар е много мило момче, но душевността му не е особено сложна. Докато тя му подава храна, няма да задава въпроси. Вероятно и не обръща особено внимание на действията й.
— Не мога обаче да разбера защо го прави. Когато се присъединих към вас, тя въобще не го понасяше. Сега обаче непрестанно се грижи за него.
— Държи се майчински, Гер. На жените това често им се случва. В началото го мразеше, но сега нещата се промениха.
— Радвам се, че си избра него, а не мен — каза Гер. — Мразя да ме подстригват.
След няколко дни Двейя остави Бейд да се занимава сам с Книгата и насочи цялото си внимание към Андина. Много от събеседванията им можеха да бъдат чути и от останалите. Владетелката на Остос бе красива млада дама с тъмна коса и огромни тъмни очи, обаче емоциите й бяха взривоопасни. Ножът я бе инструктирал „да се подчинява“, а това никак не й допадаше.
За да не пречи, Алтал бе преместил стола си близо до вратата. Прекарваше по-голямата част от времето си в наблюдения на останалите. Стараеше се и това му занимание много да не бие на очи.
— С какво се занимаваш, Алтал? — попита го Двейя един късен следобед, когато бяха останали сами в кулата.
— Наблюдавам, Еми. Наблюдавам и се уча. Нали именно това очакваше от мен?
— И какво научи?
— Мило мое котенце, събрахме доста странна колекция от хора. Те съвсем не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Ако изключим Гер, останалите не са много щастливи от това, което се очаква да направят. Андина определено ненавижда думата „подчинявам се“, а колкото до Елиар, не му е приятно, че трябва да „води“, тъй като му е добре известно, че още не е готов да командува армия.
— Думата „води“ при тези обстоятелства означава съвсем друго нещо, приятелю. За това ще поговорим по-нататък. Какво научи за другите?
— Струва ми се, че ти прояви известна грубост към Бейд. След като му отне астрологията, той остана съвсем без опора. Не знае вече в какво да вярва и е на път да престане да вярва в каквото и да било. Сигурен е, че „просветлявай“ означава, че трябва да проповядва. Навярно е доста трудно да се съчини проповед, в която да те призоват да не вярваш в нищо.
— И той все още не е разбрал всичко, Алтал — отвърна Двейя. — Когато му дойде времето, ще разбере. Какво ще ми кажеш за Лейта?
— Именно тя ме смущава най-много. Гледа умно и прави умни бележки, обаче е прочела върху Ножа нещо, което вероятно не е трябвало да прочита. Останалите не разбират напълно какво точно иска Ножът от тях. Лейта го знае. Лейта знае съвсем точно какво трябва да направи и на кого трябва да го направи. Това не й е приятно, Еми. Животът досега е бил суров към нея и тя е почти сигурна, че ще стане още по- суров.
— Много е по-силна, отколкото изглежда, Алтал. В определен момент ще й потрябва помощ, така че стой близо до нея. Бъди винаги готов да й я дадеш.
— Много загадъчно се изразяваш, Еми — упрекна я той.
— Алтал, на теб ти бе наредено да „търсиш“. Сигурна съм, че ще откриеш начин да й помогнеш. Стига да се постараеш, разбира се.
Двейя и Гер бяха седнали до източния прозорец и си говореха. До южния прозорец Елиар разказваше на Андина военни истории, а тя се преструваше, че се възхищава от тях, и в същото време му подаваше късчета храна. Лейта и Бейд, седнали пред мраморната маса, се бяха задълбочили в Книгата. Алтал така или иначе бе останал сам. Стоеше до северния прозорец и наблюдаваше ледените планини отвъд края на света. Независимо от казаното му от Еми продължаваше да възприема ръба на северната пропаст като край на всичко. Това, че светът си имаше съвсем ясно определена граница, го устройваше. Смисълът на думата „безкрайност“ не го интересуваше.
