— Бях останал с чувството, че обичаш риба.
— Еми обича риба, Алтал. Самата аз не мога да я понасям.
Алтал „направи“ за бъдещата столова доста луксозни мебели. Всъщност това не се оказа по-трудно от направата на груби маси и столове. Реши, че една по-приятна обстановка ще подтикне „децата“ да се отпуснат и да общуват свободно. Мислеше, че ако успеят да се сплотят преди отново да минат по подвижния мост, начинанията им ще се осъществяват по-лесно. За да им хареса още повече помещението, приготви закуска, достойна за крал.
Събуди ги, като почука на вратите им, а после зае позиция в коридора пред новата столова, подобно на нетърпелив ханджия.
— Побързайте — каза им, когато заизлизаха от спалните. — Еми ни очаква горе, а знаете много добре, че се дразни, когато закъсняваме.
— Тя няма ли да закуси с нас? — попита Елиар.
— Този път не — отвърна Алтал. — Помоли ме да предупредя всички ви, че вече не е Еми котката.
— Защо? — попита обидено Елиар. — Котката много ми харесва.
— След малко ще я видиш променена.
— Тя да не би да е приела истинския си облик? — попита със затаен дъх Лейта.
— Прие го — отвърна ентусиазирано Алтал. — Вече е самата Двейя и според мен ще трябва да положите доста усилия, за да свикнете с нея.
В същия миг Алтал усети как някой докосва мислите му.
— Боже мой! — възкликна Лейта и прехапа устна.
— Какво има? — попита Андина.
— Тя наистина ли изглежда така? — попита Лейта Алтал.
— Вероятно да. Имам набито око за подробностите.
— Боже мой! — възкликна отново Лейта.
— Какво имаш предвид, Лейта? — попита озадачено Андина.
— Пред нея ще приличаме на гарги, Андина!
— Нима наистина е толкова красива?
— Дори повече.
— Не може ли да разискваме този въпрос по време на закуска? — попита Елиар. Гладният му поглед шареше по претрупаната маса.
— Елиар е прав — каза Алтал — Нека изядем закуската си преди да е изстинала. После ще отидем горе и ще ви запозная с Двейя.
— Нещо нямам апетит — въздъхна Лейта.
След закуска всички нервно последваха Алтал по стълбището към кръглата стая на върха на кулата.
Двейя бе седнала на мраморната маса с ръка, небрежно положена върху Книгата. Бе облечена с бяла туника с древна кройка, която оголваше ръцете й до раменете. Косата й, с цвят на залез, бе спусната свободно върху гърба й. Съвършеното й лице бе загадка.
— Добро утро, деца! — поздрави ги тя.
Настъпи странно мълчание. Всички впериха поглед в нея.
— Нима ти наистина си нашата Еми? — попита най-сетне Гер.
— Да, Гер — отвърна му нежно тя. — Известно време се крих зад облика на Еми, но това вече не е необходимо, така че престанах да се крия.
После погледна към Алтал и продължи:
— Нашият славен вожд бе разтревожен от тази промяна. Бе убеден, че от моето съвършенство ще обезумеете.
Направи кратка пауза, сякаш се вслушваше в нещо. После каза:
— Странно. Струва ми се, че не чувам никакви лудешки брътвежи. Дали Алтал не е бил прав? Дали пък случайно не е недооценил способността ви да приемате реалността?
— Добре де, не бях прав — съгласи се неохотно Алтал. — Не е необходимо да го натякваш.
— Естествено. Натякването е по твоята част, нали?
— Ти наистина ли си сестра на Бога? — попита Бейд с треперещ от благоговение глас.
— Зависи от гледната точка, Бейд — отвърна Двейя с лека усмивка. — Спрямо мен Дейвос е брат на Богинята. Уверена съм, че той възприема връзката между нас иначе, но това си е негов проблем, нали? И тримата — Дейвос, Дейва и аз — възприемаме действителността от леко различаващи се позиции. От моя гледна точка Дейвос създава разни неща, за да има какво да обичам, а Дейва изхвърля боклука.
— Това са много любопитни определения, уважаемо божество — отбеляза Лейта. — Споделяли ли сте ги в последно време с братята си?
— Това би било чиста загуба на време, Лейта. И двамата ми братя са твърде впечатлени от собствените си личности, за да могат да възприемат нещата такива, каквито са.
Двейя изгледа присъствуващите и леко присви очи.
— Виждам, че вече привикнахте към новата обстановка, така че може би няма да е зле да се заемем с работа. Алтал, направи малко мебели. Няма защо да не поживеем при известни удобства.
— Ей сега, Двейя.
— Уважаемо божество, не бихте ли могли да си сложите на лицето малко лунички? — попита Лейта. — Иначе вашето съвършенство много ще измъчва и клетата Андина, и самата мен.
— Ние всъщност не се конкурираме, Лейта — любезно каза Двейя.
— Това съвсем не бе светски отговор — промърмори Андина.
— Как да се обръщаме към вас? — попита Бейд, след като всички седнаха на удобните столове, направени от Алтал.
— Трудно ли ти е да произнесеш името „Двейя“, Бейд? — попита Лейта с престорено любопитство.
— Някои наши ордени смятат, че е забранено да се произнася името на Бога — обясни Бейд.
— Грешат — каза му Двейя. — Дребните умове се опитват да прикрият незначителността си с безсмислени формалности и безкрайни спорове за още по-безсмислени баналности. Ти си се издигнал над тези неща, братко Бейд, иначе нямаше да си тук. Имам си име и те моля да го използуваш. Много е досадно, когато някой впери взор в небесата и каже: „Боже мой!“ С братята ми не можем да разберем към кого точно от трима ни се обръща — каза Двейя и се засмя. — Спомням си, че по този повод в Плаканд възникна нова религия. Когато и тримата се обърнахме едновременно към един жрец, той прие това за откровение и скоро в Плаканд започнаха да се появяват триглави идоли.
— Някои ордени отричат изображенията на Бога — смутено каза Бейд. — Казват, че никому не е по силите да види неговия лик.
— Добре де, Бейд, ти ме виждаш, нали? — попита Двейя. — Ще призная, че статуите много-много не ни вълнуват. Ако изключа онова чудовищно изображение в храма в Магу, естествено.
Двейя направи кратка пауза, без да вдига ръка от Книгата. После каза:
— Струва ми се, че избързваме. Най-добре ще е нещата да вървят по естествения си ред и всички да започнем от една и съща отправна точка. Между другото, и тримата — Дейвос, Дейва и аз — съществуваме открай време и рядко е имало въпрос, по който да сме на едно мнение.
— Искаш да кажеш, че Боговете воюват помежду си? — попита Елиар.
— Ние сме само трима, Елиар, така че трудно би могло да се говори за война. Докато съществувахме само тримата, различията ни водеха в някои случаи само до интересни спорове, но до нищо повече. Винаги се държахме много възпитано един с друг, когато се срещахме, което не ставаше често, и с това всичко приключваше. Нещата обаче напълно се промениха, когато се появи човекът. Останалите създания възприемат света такъв, какъвто е. Впрочем, така го възприема и по-голямата част от човечеството. Има обаче едно малцинство от хора, изпълнено с желанието да прави промени. Някои от тези промени са добри, а други не. Природата на човеците обаче ги кара да ги правят, за да проверят какъв ще е резултатът.
— Кога се случи всичко това? — попита Бейд.
— Ако става дума за споровете, те се водят открай време. Човекът обаче се появи на света преди около
