След като Елиар най-накрая се наяде, Еми се обърна към Алтал и каза:
— Време е да покажем на Лейта Ножа, приятелю. Почти съм сигурна относно следващото ни местоназначение, но нека да играем по правилата.
— Няма нищо страшно, Лейта — каза Андина на новата си приятелка. — Просто ще усетиш лека изненада, и толкова. Лично мен малко ме замая, но на Гер въобще не се отрази. Можеш ли да четеш?
— Да — отвърна Лейта. — Писмеността, която знам, не е като вашата, но не вярвам това да ми попречи.
Елиар избърса устата си с ръкав и извади Ножа.
— Не мисли, че те заплашвам, Лейта — опита се да я успокои той. — Просто върху острието има дума, която трябва да прочетеш.
— Разбрах. Покажи ми го — каза тя.
Елиар поднесе Ножа пред очите й с лявата си ръка.
— Обърнал си го наопаки — каза му тя.
— Вярно, прощавай — каза той и го премести в другата си ръка. — Какво ти казва?
— „Слушай!“ — отвърна тя простичко.
Песента на Ножа този път зазвуча някак си по-наситено и по-силно. Елиар изглеждаше малко изненадан. Лейта посегна и го хвана за китката.
— Не го прибирай. — Не откъсваше поглед от блестящото острие. След това започна да трепери и се олюля, сякаш щеше да изгуби съзнание.
— Не прави това, Лейта — скарай се Еми с гласа на Алтал.
— Извинявай, Двейя — отвърна й Лейта с треперещ глас. — Бях длъжна да го узная. Там са написани толкова много неща…
— Прекалено много, за да ги осмисли човек само за миг, мила — отвърна Еми. — Значи, Алтал, отгатнах. Време е да се прибираме у дома.
— Много сме далеч от дома си, Еми — каза с известно съмнение. — А и зимата вече тропа на вратата.
— От най-сигурно място ми бе казано, че ще пристигнем там без проблеми, приятелю.
— В Петелея съвсем улесних работата на Амбо — разправяше Лейта на Андина, докато прекосяваха планините. — Развличах останалите селски момичета, като им предсказвах съдбата. Знаех какво мислят и какво искат, така че обещавах на всичките богати съпрузи, хубави къщи и много деца. Амбо се възползува от това и убеди селските старейшини, че съм вещица.
— Какво изпитваш, когато прочиташ мислите на другите? — попита с любопитство Андина.
— Преди всичко смущение — отвърна Лейта. — Между мислите и думите на хората няма съответствие. Много по-близо сме до животните, отколкото смеем да си признаем.
Огледа се, за да се убеди, че Елиар е далеч и не може да чуе разговора им.
— Чувствата ти към него са много смесени, нали, Андина? От една страна, иска ти се да го убиеш, защото е убил баща ти. От друга страна, намираш го за много привлекателен във физическо отношение.
— Не е вярно! — възрази енергично Андина и веднага поруменя.
— Вярно е, Андина — усмихна се Лейта. — Ти не си виновна за това. Точно това имах предвид, когато казвах, че у всички ни има нещо животинско. Може би някой ден ще трябва да си поговорим на тази тема с Двейя. Именно тя е отговорна за това, или поне аз така съм разбрала.
Лейта погледна Еми, която се бе настанила на обичайното си място в качулката на Алтал и ги наблюдаваше с интерес и я попита невинно:
— Няма ли да се включиш в разговора, Двейя?
— Не, благодаря.
— Защо използуваш това име, когато се обръщаш към Еми? — попита Андина.
— Защото то е истинското й име, Андина — каза Лейта. — Тя в действителност не е котка. В действителния си облик прилича много на нас. Само дето е много по-красива.
— Тя обича да хитрува.
— Разбира се, че хитрува — отвърна Лейта. — Не хитруваме ли всичките? Не мажем ли миглите си със сажди, за да изглеждат по-дълги? Не щипем ли бузите си, за да изглеждат по-розови? Двейя е момиче, също като теб и мен. Само дето хитрува много по-умело от нас.
— Стига, Лейта — отсече твърдо Еми.
— Защо, не съм ли права? — попита Лейта и я погледна с невинните си сини очи.
— Казах — стига.
— Слушам — отвърна Лейта и се засмя.
— Не искам да слушам и твоите остроумия, Алтал.
— Та аз нищо не съм казал, Еми.
— И не го казвай.
Прекосиха планините на Кверон и навлязоха в Хуле без проблеми. Независимо от уверенията на Еми, Алтал бързаше. Мисълта, че в северен Кагвер може да ги застигне снежна буря, не му се виждаше особено привлекателна. Пък и щеше да е добре да пристигнат седмица по-рано, отколкото половин година по- късно.
Заобиколи малкото селища в Хуле и спечели време. Макар че на думи не обичаше „цивилизацията“, Алтал признаваше, че пътищата наистина правят пътешествията по-удобни и по-бързи.
Когато стигнаха хълмовете на Кагвер, вече бе дошъл краят на есента. Бяха пътували около месец. Всичките вече бяха свикнали с гласовите изяви на Андина и с непрестанния интерес на Елиар към храната. Алтал и Бейд успяха да поогладят някои от грапавините в обноските на Гер и няколко пъти използуваха дарбата на Лейта, особено когато искаха да избегнат срещите с местните жители. Меланхолията на Лейта вече не бе така силно изявена и освен това между нея и често избухливата Андина се установиха приятелски отношения.
Завиха на североизток към неизяснената граница между Хуле и Кагвер и продължиха по пътя, извървян от Алтал преди две хиляди и петстотин години, при първото му пътуване до Дома на края на света.
— Светът тогава бе доста по-различен — каза той един ден на Бейд. Вече наближаваха пропастта, някога възприемана от Алтал като края на света.
— Това е било доста отдавна, Алтал — отбеляза Бейд.
— Знаеш ли, прав си — отвърна Алтал с престорена изненада.
— Добре, добре — каза Бейд и се засмя. — Не знам защо, но понякога изпитвам силно желание да държа проповеди.
— Когато отидем в Дома, Книгата ще те излекува от това желание — каза Алтал. След това се сети за нещо. — Бейд, ти продължаваш ли все още да наблюдаваш звездите всяка нощ?
— Да, това ми е навик. Все още не мога да се отърся от мисълта, че звездите контролират съдбата ни.
Алтал повдигна рамене.
— Всъщност това е едно чисто и безобидно занимание, така че наблюдавай нощното небе колкото си искаш. Би трябвало да му обърнеш по-голямо внимание, когато се озовем по на север. Струва ми се, че северното небе може би ще ти поднесе някои изненади. И то не след дълго.
— Познавам много добре тази част от небето, Алтал. Не вярвам там да има нещо, което да ме изненада.
— Ще видим — каза Алтал. — Добре ще е да потърсим място за нощувка. Слънцето скоро ще залезе.
Стигнаха „края на света“ след два дни.
— Как си могъл да допуснеш, че светът свършва тук, Алтал? — попита Андина. — Виж какви големи бели планини има там.
— Тогава ги нямаше, ваше величество — обясни Алтал.
