— Вече те помолих да не се обръщаш към мен по този начин.
— Старая се да поддържам добрите си обноски, Андина.
— Добре, но не го прави пред мен. Няма защо вечно да ми напомняш каква глупачка съм била.
Спряха за нощувка до мъртвото дърво на края на света и Алтал поднесе за вечеря риба.
— Пак ли риба? — оплака се Гер.
— Трябва да поддържаме доброто настроение на Еми, Гер — отвърна Елиар. — Пък рибата е полезна и за теб.
— Защо не им каза нищо, приятелю? — обърна се Еми към Алтал.
— Защото искам да ги изненадам, котенце — отвърна той невинно.
— Държиш се детински.
Той повдигна рамене.
— Това навярно ще да е от напредналата възраст. Моля те, не се намесвай. Искам да видя лицата им, когато това се случи.
— Кога ще пораснеш, Алтал?
— Никога, надявам се.
— Елиар, защо с Гер не съберете още малко дърва? — каза Алтал. — Сутринта ще ни потрябват.
— Добре — каза младият арумец и се изправи. — Да вървим, Гер.
Двамата тръгнаха по тясна затревена ивица и се отправиха към близката горичка. След малко Гер извика пискливо:
— Алтал! Небето се е запалило!
— Я виж ти. Не може да бъде — отвърна спокойно Алтал.
— Това беше жестоко, Алтал — смъмри го Лейта. — Защо не им каза нищо за северното сияние?
— Реших, че ще му се зарадват повече, ако го открият сами — отвърна Алтал.
Всичките не откъснаха очи от гледката, естествено. Огънят на Бога тази нощ бе особено ярък. Сияеше и се спускаше в северното небе на големи трепкащи пелени.
— Какво представлява това? — попита Андина малко уплашено.
— Има много имена и хората намират различни обяснения за него — отвърна Лейта. — Някои от тези обяснения са твърде неразбираеми. Почти винаги са свързани с религията.
Бейд наблюдаваше светлините със зинала уста.
— Та в коя точно астрологическа клетка се намира според теб това нещо, Бейд? — попита лукаво Алтал.
— Не… Не знам — заекна Бейд. — То непрестанно се движи.
— Да не би да е някаква поличба?
— Той те дразни, Бейд — каза Лейта на младия жрец. — В северен Кверон отдавна никой не обръща внимание на тези светлини.
— Те в цялото северно небе ли могат да се видят? — попита Бейд с треперещ глас.
— Очевидно да. Не знаех, че и тук могат да се видят така добре, както в Кверон.
— Всяка нощ ли се появяват?
— Когато е облачно, не се виждат така добре. В някои сезони са много по-ярки.
— Ти знаеше, че това ще стане, Алтал. Нали? — попита с укор Бейд.
— Бях почти сигурен, че светлините ще се появят — отвърна Алтал. — Самият аз навремето ги намерих за доста интересни.
После си спомни нещо, за което отдавна не се бе замислял.
— Видях огъня, когато отивах към Дома на края на света, за да открадна Книгата. Тогава бях доста суеверен и отначало реших, че Бог ми изпраща този огън, за да ме предупреди да се махам. Една нощ отидох до края на света, подадох си главата и надникнах надолу. Луната бе изгряла и под ръба на пропастта се виждаха само облаци. Легнал в тревата, наблюдавах как лунната светлина и огънят на Бога се отразяват в горния слой на облаците. Вероятно това е най-красивата гледка, която съм виждал. Същата нощ ми се яви на сън прекрасна дама, която ми каза, че ако я последвам, ще се грижи за мен за вечни времена. Така си и останах с някои подозрения относно източника на този сън — каза и погледна към Еми.
— Нима аз, бабичката, бих могла да направя такова нещо? — попита невинно Еми.
Лейта се засмя.
— Домът вече близо ли е, Алтал? — попита Елиар след три дни. Бе студена и облачна вечер. — Започва да ми мирише на сняг.
— Вече сме доста близо — отговори Алтал и зави на юг. — Тези планини ми се струват доста познати.
— Какво е това? — възкликна Андина, когато познатият на Алтал вой се раздаде иззад планинските върхове.
— Да спрем тук — каза Алтал. — Това е Генд. Никак не ми се иска да се доближаваме до него точно сега.
— Самият Генд ли? — попита Бейд разтревожено.
— Може би да, може би не. Във всеки случай, чуеш ли този вой, знай, че Генд или някой от слугите му е недалеч от нас.
— Съвсем близо е — каза Лейта. — Самата тя има впечатляваща външност, но изглежда, не може да удържи коня си.
Алтал рязко се извърна към бледото момиче от Кверон.
Отвъд ръба на края на света се бяха образували облаци. Мръсносиви облаци, движени от въздушните течения. Върху един от тези облаци бе застанала тъмна фигура, яхнала черен кон.
Фигурата съвсем определено бе женска. Това личеше от блестящия плътно прилепващ метален нагръдник. Черната коса на жената се развяваше от вятъра. В ръката си жената държеше древно копие, а в пояса си бе затъкнала огромен меч с широко закривено острие. Чертите й бяха груби и лицето й излъчваше студенина.
— Аз съм Гелта, Кралицата на нощта — викна тя глухо.
— Ти си само образът на Гелта — поправи я Лейта. — При това си един съвсем нематериален образ. Върни се при Генд и му кажи друг път сам да си носи посланията.
— Внимавай какво говориш, пиявицо на мисли — сопна се тъмната фигура. — Не разговаряй така с мен, защото ще те накарам да съжаляваш за думите си.
— Ние сме се отправили към Дома на края на света — отвърна Лейта съвсем спокойно. — Ако искаш да продължим този разговор, посети ни там. Стига да смееш, разбира се.
— Я опитай думичката „дреу“, приятелю — предложи Еми. — Може и да не смути Гелта, но на коня й може и да въздействува.
Алтал примлясна, погледна Кралицата на нощта и каза:
— Дръж се!
След това произнесе „дреу“.
Конят изцвили и заедно с ездачката си пропадна под облаците.
— Е, тя е последната — доволно каза Еми. — Все очаквах кога най-сетне ще се появи и тя.
— Ти си знаела, че ще я видим, така ли? — попита Лейта.
— Естествено, Лейта. Това е въпрос на симетрия. Досега вече срещнахме всички останали. Генд нямаше да пропусне да ни покаже и Гелта.
— Това, че те са на брой са колкото нас, съвпадение ли е? — попита Алтал.
— Не, разбира се — отвърна Еми и се нагласи по-удобно в качулката.
— Да разбирам ли, Двейя, че ни предстоят нови срещи с тях? — попита Лейта.
— Естествено — отвърна Еми. — Цялата история е свързана с това, драга.
— Еми, когато стигнем Дома, ще си възвърнеш ли способността да говориш на глас? — попита Алтал.
— Да. Защо?
