Мъжът само изръмжа и се заклатушка към дърветата. Дишаше тежко. Спря и се подпря на един бор.
— Нещо ми се вие свят — рече, и главата му започна да клюма.
Алтал бързо измъкна от пояса си тежкия си къс бронзов меч и го хвана откъм острието.
— Приятелю, чуваш ли ме добре?
— Ъ?
Човекът го погледна тъпо.
Алтал го удари в средата на челото с тежката дръжка на меча и човекът се килна напред.
Докато падаше, Алтал го удари и по тила и човекът се свлече на земята.
Алтал коленичи до него и леко го раздруса.
Човекът започна да хърка.
— Май е готов — промърмори Алтал. После остави меча и се зае с работа. Първо смъкна наметалото от вълча кожа от изпадналата в безсъзнание жертва, а после прибра кесията й. Не бе тежка, но затова пък обувките на непознатия си ги биваше. В резултат на дългото пътуване от Магу обувките на Алтал почти се бяха разпаднали, така че подмяната им с нови беше добре дошла. Мъжът имаше и почти нова бронзова кама, така че Алтал оцени цялата операция като доходна. Завлече жертвата си на още по-усойно място, после обу здравите обувки и се загърна с великолепното наметало.
— Свърши се с неизброимите богатства — въздъхна Алтал. — Май пак ще трябва да започна да крада дрехи и обувки. Е, щом късметът ми е пожелал да правя това, няма как да не го послушам.
После се обърна към хъркащата си жертва, леко й се поклони и си тръгна. Не бе преизпълнен от щастие, но все пак настроението му бе по-добро отпреди.
Тръгна с бърза крачка, тъй като му се искаше да се озове в земите на следващия род, живеещ в северна посока, преди предишният собственик на хубавото ново наметало да се събуди. На следващата сутрин вече бе уверен, че е далеч извън обсега на вчерашната си жертва, така че се отби в кръчмата на едно малко селце, за да отпразнува видимата промяна в късмета си. Наметалото с вълчи уши значително се отличаваше от несметните богатства в дюкяна на Друигор, но все пак бе добро начало.
Именно в тази кръчма той отново чу да се говори за Гости Големия търбух.
— Чувал съм за него — каза той на постоянните посетители. — Не мога обаче да си представя защо един племенен вожд ще позволява на хората си да го наричат така.
— Би трябвало да го познаваш, за да разбереш — отвърна един мъж. — По начало си прав. В смисъл, че един подобен прякор би се възприел като обида от повечето племенни вождове. Гости обаче наистина се гордее с шкембето си. Дори се смее доволно, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.
— Чувал съм, че бил богат — каза Алтал, за да насочи разговора към темата, която го интересуваше.
— Което е вярно, вярно си е. Наистина е богат — потвърди думите му друг посетител.
— Да не би родът му да е попаднал на златна жила?
— Почти позна. След като баща му загина по време на последната междуплеменна война, Гости стана вожд на племето, въпреки че повечето мъже от собствения му род нямаха особено високо мнение за него, тъй като бе много дебел. На Гости обаче му помогна един негов братовчед, Галбак — висок е два метра и е по-зъл от змия. Така или иначе, Гости реши, че един мост през реката в неговата долина може да му улесни живота и връзките с другите родови старейшини. Така че нареди на хората си да построят мост. Мостът не чини много-много, паянтов е и човек си рискува живота, когато минава по него. Реката обаче е от тези, които един благоразумен човек не би дръзнал да прекоси през брод. Течението е толкова силно, че може да те отнесе заедно със сянката ти, докато мигнеш. Заради това този мост е не по-малко доходоносен от златна мина. Използуването му е единственият начин да си спестиш пет дни по заобиколен път и хората, които са с всичкия си, използуват моста. Галбак пък ги кара да заплащат безбожна пътна такса. Именно благодарение на нея Гости присвоява голяма част от свободните пари в долината.
— Интересно — рече Алтал.
Различните земи изискват различни подходи. Тук, в платата на Арум, стандартният план за действие на нашия герой винаги предполагаше влизането под кожата на влиятелните и могъщи мъже с помощта на весели истории и забавни анекдоти. Разбира се, подобен подход щеше да се окаже неуместен в равнинните градове, където анекдотите бяха забранени и смехът се възприемаше като проява на крайно лош вкус.
Алтал много добре знаеше, че кръчмарските истории са по начало преувеличени. Историите за богатството на Гости Големия търбух обаче се оказаха достатъчно широко разпространени, за да го наведат на мисълта, че дебелакът има пари, оправдаващи времето и усилията за едно пътуване до неговите земи. Поради това се отправи към земите на рода на Гости Големия търбух, за да се запознае с проблема по- отблизо.
Докато пътуваше на север, към планините на Арум, от време на време чуваше странен жаловит вой от далечните хълмове. Не можа веднага да определи какво точно животно издава този звук. Тъй като обаче воят се разнасяше от достатъчно голямо разстояние и не представляваше заплаха, реши на първо време да не му обръща внимание. Понякога обаче нощем воят сякаш се разнасяше отблизо и тогава Алтал настръхваше.
Стигна до паянтовия дървен мост и го спря як, зле облечен събирач на такси. Ръцете му бяха украсени с татуировки на рода на Гости. Алтал насмалко не се задави, когато чу от татуирания мъж размера на таксата, обаче си плати, тъй като приемаше този разход като инвестиция.
— Много хубава дреха имаш, приятелю — каза събирачът на данъци, след като огледа със завист наметалото с вълчите уши.
— Пази ме от лошото време — каза Алтал и повдигна рамене.
— Къде се сдоби с нея?
— В Хуле — отвърна Алтал. — Попаднах на вълк, който реши да ми разкъса гърлото, за да ме изяде на вечеря. Открай време много обичам вълците, защото много хубаво пеят, но никога не съм ги обичал чак толкоз, че да им осигурявам вечеря. Особено когато аз ще съм основното ястие. За щастие, разполагах с тези два зара и успях да убедя вълка, че ще е много по-интересно да решим проблема чрез игра на зарове, вместо да се търкаляме по земята и да се опитваме да си прегризем гърлата. И така, заложихме каквото заложихме и започнахме да хвърляме заровете.
— Какво заложихте? — попита брадатият мъж.
— Моето месо и неговата кожа, разбира се.
Събирачът на данъци започна да се смее.
— Както и да е — продължи Алтал, решил да бъде по-многословен. — По една случайност аз съм най- добрият играч на зарове на света. Освен това играехме с моите зарове, а аз тях отдавна съм ги обучил да правят точно това, което искам от тях. Накратко, вълкът не извади късмет и сега аз се топля с неговата кожа, а самият той трепери гол в горите на Хуле.
Татуираният мъж започна да се смее още по-гръмко.
— Виждал ли си гол вълк, с кожа, настръхнала като на оскубана кокошка? — попита Алтал дружелюбно. — Много жалка гледка. Стана ми тъжно за него, разбира се, обаче облогът си е облог и той го изгуби. Съвсем не вървеше да му върна кожата, след като я спечелих с честна игра, нали си съгласен?
Събирачът на такси вече бе започнал да се превива от смях.
— И все пак ми стана малко жал за клетото животно. Пък и ми бе малко съвестно. Ще ти призная, че все пак няколко пъти измамих вълка по време на играта. За компенсация обаче проявих човещина и му позволих да запази опашката си.
— Много весела история ми разказа, приятелю — каза събирачът на такси и потупа Алтал по гърба с месестата си ръка. — Гости непременно трябва да я чуе!
След това настоя лично да преведе Алтал през паянтовия мост и през унилото селище от дървени къщи със сламени покриви. Оттам го поведе към внушителна дървена крепост, разположена на най-високото място, за да има обзор над селището и над моста, пресичащ пенливата река.
Влязоха в задимено преддверие. Алтал бе посещавал много подобни жилища на племенни вождове от възвишенията на Арум и небрежният подход на тези хора към чистотата и реда му бе добре известен. В приемната на Гости обаче мръсотията бе издигната до степен на изкуство. Както повечето подобни помещения, и това бе с под от отъпкана пръст и с огнище в центъра. Подът бе застлан с рогозки от тръстика,
