които обаче май не бяха сменяни десетки години. В ъглите се търкаляха кокали и друг изискан боклук, сред който дремеха кучета и прасета. Всъщност Алтал за пръв път научи, че и прасетата могат да бъдат възприемани като домашни любимци. В предната част на помещението имаше грубо скована маса, на която бе седнал най-дебелият човек, когото Алтал бе виждал — тъпчеше се с храна с две ръце. Не бе необходимо да пита кой е този човек, тъй като прякорът Големия търбух наистина му отиваше. Имаше малки свински очички, а долната му устна провисваше почти под брадичката му. На омазнената маса пред него имаше печен свински бут и той лакомо късаше мръвки и ги тъпчеше в устата си. Непосредствено до него бе застанал едър мъж със суров недружелюбен поглед.
— Редно ли е да го обезпокояваме по време на обяд? — попита тихо Алтал водача си.
Татуираният мъж се засмя.
— Не. При Гости е трудно да се определи кога обядва, вечеря или закусва, тъй като времето за ядене при него някак си се слива. Гости яде непрестанно, Алтал. Някои хора се кълнат, че се храни и по време на сън, макар да трябва да призная, че самият аз не съм бил свидетел на това. Ела да те запозная с него и с братовчед му Галбак.
Доближиха се до масата.
— Здравей, Гости! — изкрещя татуираният, за да привлече вниманието на дебелака. — Искам да ти представя Алтал. Накарай го да ти разкаже как се е сдобил с това наметало с вълчи уши.
— Добре — отвърна Гости с плътен дрезгав глас и отпи глътка медовина от един рог. После погледна Алтал с малките си свински очички.
— Нали нямаш нищо против да продължавам да се храня, докато ми разказваш историята?
— Ни най-малко, Гости — отвърна Алтал. — Едно малко петънце под нокътя на лявото ти кутре издава, че си започнал да слабееш. Не бих искал да гледам как се стопяваш пред очите ми.
Гости примигна и след това избухна в смях, като опръска цялата маса с мазни слюнки. Галбак обаче дори не се и усмихна.
Алтал разкраси историята за играта на зарове с вълка така, че тя зазвуча като епос. Още преди настъпването на вечерта вече се бе настанил удобно в креслото до огромния дебелак. След като разказа няколко различни версии на историята, за да развесели облечените в кожи членове на племето, които непрестанно прииждаха в помещението, започна да измисля нови, за да поддържа настроението. Въпреки всичките си усилия обаче Алтал не съумя да предизвика дори и сянка от усмивка върху лицето на надвисналия над масата Галбак.
Така или иначе, изкара зимата там. Бе винаги добре дошъл на отрупаната с ястия и медовина маса на Гости Големия търбух, тъй като непрестанно измисляше нови истории и шеги, от които коремът на Гости не преставаше да се тресе от смях. От време на време се обаждаше и Гости, обаче приказките му очевидно бяха омръзнали на неговите съплеменници, тъй като по правило се свеждаха до хвалби за златото му. Хората от племето очевидно се бяха наслушали до насита на тези хвалби и ги знаеха наизуст. Алтал обаче ги намираше за вълнуващи.
Зимата свърши и настъпи пролет. Алтал вече бе опознал всички кътчета на дома на Гости Големия търбух.
Помещението, в което държеше богатствата си, не бе трудно за откриване, тъй като пред него имаше охрана. Намираше се в другия край на коридора и към яката врата водеха три стъпала. Масивната бронзова ключалка навеждаше на мисълта, че зад нея се крият ценни предмети.
Алтал забеляза, че пазачите от нощната смяна не приемат задълженията си много сериозно. Към полунощ обикновено вече бяха потънали в дълбок сън. Нещо обичайно за хора, които застъпват на смяна с огромни кани медовина в ръка.
Сега само трябваше да изчака снегът да се стопи. До този момент Алтал щеше да остане в компанията на Гости и на неговия братовчед, великана с вечно киселото лице. На Алтал щеше да му се наложи много да побърза, когато напуснеше селото. Галбак бе дългокрак и на Алтал никак не му се искаше да забавя хода си, като гази в дълбоки преспи.
Алтал често се разхождаше по двора, за да проследява доколко е напреднало топенето на снеговете. След като и последната следа от сняг изчезна от близкия проход, реши, че вече е време да си тръгва.
Оказа се, че складовото помещение на Гости не е чак толкова надеждно охранявано, колкото бе предполагал. В една нощ, когато огънят в средата на помещението се бе превърнал в тлееща жарава, а Гости и съплеменниците му хъркаха пиянски по ъглите, Алтал отиде до склада, прекрачи спящите стражи, справи се набързо с простата брава и влезе. В центъра на стаята имаше грубо сковани маса и скамейка, а в единия ъгъл се търкаляха кожени кесии, пълни с нещо тежко. Алтал взе една, сложи я на масата и се зае с преброяването на новите си богатства.
Кесията беше колкото човешка глава. Алтал бързо я развърза, бръкна и извади шепа монети.
Погледна ги и сърцето му се сви. До една бяха медни. Извади друга шепа. Този път сред тях имаше и няколко с жълт цвят, обаче се оказаха бронзови, а не златни. Накрая Алтал направо изсипа кесията върху масата.
Злато нямаше.
Взе факлата и огледа стаята. Може би Гости държеше златото си в друга кесия. Развърза още няколко кесии и изсипа и тях на масата. Тя се изпълни с мед, сред която тук-там блещукаха късчета бронз.
Алтал бързо развърза всички останали кесии. Не откри дори една-единствена златна монета. Гости го бе измамил. Така, както бе измамил всички останали жители на Арум.
Алтал започна да ругае. Бе изгубил цяла зима само и само за да наблюдава как един дебелак се тъпче с храна. Което бе по-лошо, бе повярвал на всичките лъжи на този дебелак. Едва успя да удържи желанието си да се върне в гостната и да забие камата си в гърдите му. Вместо това се зае да събира бронзовите монети. Чудесно знаеше, че няма да го възмездят за времето, което бе изгубил, обаче все пак бяха за предпочитане пред нищо.
След като прибра всички бронзови монети, погледна презрително масата, покрита с малоценни късчета мед, събори я и си тръгна отвратен.
Мина по коридора, мина и през калния двор, а после и през сиромашкото селище, като се сърдеше на собствената си наивност. Бе го яд, че не се бе сетил още в началото да се вмъкне в стаята, за да се увери в истинността на хвалбите на дебелака.
Въпреки горчивото си разочарование ускори ход. Не бе оставил всичко в изрядно състояние и дебелакът скоро щеше да разбере, че са го обрали. Кражбата не бе особено голяма по размери, но все пак нямаше да е зле да прекоси землищата на още няколко рода, за да се окаже в безопасност. Галбак имаше вида на човек, който не си оставя каруцата в калта, така че Алтал реши да набере значителна преднина спрямо братовчеда със суровото лице.
След няколко дни ускорен преход Алтал реши, че вече е в безопасност и може да си позволи да се отбие в някоя кръчма, та най-сетне да се нахрани като хората. Както и всички останали обитатели на граничния район, той имаше прашка, умееше да си служи с нея и от време на време убиваше зайци и катерички. Бе крайно време обаче да се нахрани пълноценно.
Спря пред една схлупена селска кръчма, но изведнъж чу разговора, който се водеше в нея — за човек с наметало от вълча кожа с вълчи уши.
Застана до вратата и се заслуша.
— Та Гости Големия търбух насмалко не получил удар — каза един глас. — Онзи, Алтал, цяла зима му ял храната и му пил медовината, а после да вземе за благодарност да се вмъкне в съкровищницата му и да отнесе две големи кесии, тъпкани догоре с жълтици…
— Ужас! Та как казваш изглежда този крадец?
— Ами, доколкото разбрах, среден на ръст и с черна брада. Това обаче може да се каже за половината мъже в Арум. Издава го обаче наметалото с вълчите уши. Галбак, братовчедът на Гости, предлага голяма награда за главата му, ама да си я държи. На мен са ми по-интересни двете кесии с жълтици, които е отмъкнал този Алтал. Ще го проследя и ще го хвана, да знаеш! И хич няма да си правя труда да му режа главата и да я продавам на Галбак. — Последва циничен смях. — Аз не съм алчен човек, приятели. Мен две кесии с жълтици ми стигат.
Алтал се скри от другата страна на кръчмата и изруга. Най-обидна му бе абсурдността на положението.
