Гости отчаяно желаеше всички в Арум да го смятат за богат. Това нелепо обещание за награда не бе нищо друго освен поредна хвалба на дебелака. В този момент Гости най-вероятно пак се тъпчеше и навярно си умираше от смях. Алтал бе откраднал само шепа бронзови монети, а сега трябваше да се спасява, за да не изгуби живота си. Гости щеше отново да се прослави, а по петите на Алтал бяха тръгнали всички мъже от Арум.
Очевидно щеше да му се наложи да се раздели с великолепното си наметало. Отиде до вратата и надникна в кръчмата, за да огледа мъжа, който току-що бе описал външността му. Виновен за случилото се бе Гости, но тъй като в момента го нямаше, наказанието щеше да отнесе бъбривият кръчмарски плъх.
Алтал запомни как изглежда човекът, излезе от селото и зачака.
По здрач човекът излезе от кръчмата с несигурна походка. Държеше късо копие с широк бронзов връх. Подсвиркваше си безгрижно.
Престана да си подсвирква, когато Алтал със силен удар на тоягата си го събори на земята.
После го завлече в храсталаците край пътеката и го обърна по гръб.
— Останах с впечатлението, че ме търсиш — каза иронично. — Какво според теб трябваше да обсъдим?
Съблече мъжа, свали и собственото си великолепно наметало и го хвърли върху лицето на кандидат- убиеца. Навлече неговото опърпано наметало, прибра кесията му и копието му и си тръгна.
Не остана с особено високо мнение за човека, когото току-що бе ограбил. Бе уверен, че идиотът наистина ще започне да носи вълчето наметало и че това ще спомогне още повече за объркването на следите. От думите му бе разбрал, че е запомнен като чернобрад, така че на следващия ден спря при едно горско езерце, в което можеше да види отражението си, и се обръсна с бронзовата си кама.
След като реши и тази задача, прецени, че вероятно ще е по-разумно да се придвижва на север по хребетите, а не по падините. Обръснат и с други дрехи, вероятно щеше да успее да укрие самоличността си от хората, търсещи човек с черна брада и с наметало с вълчи уши. Докато беше живял при Гости обаче, там се бяха отбили немалко хора, които можеха да го разпознаят. А дори и те да не успееха, Галбак, братовчедът на Гости, със сигурност щеше да го познае. Алтал познаваше достатъчно добре арумските планини и бе убеден, че преследвачите му ще го търсят долу, в падините. Катеренето по хребетите бе неудобно, а и по тях нямаше много кръчми, където човек да си почине и да се освежи. Алтал бе съвсем сигурен, че е абсолютно невъзможно да се открие истински планинец на по-малко от километър от най- близката кръчма.
Бе изпълнен с горчивина. Не ще и дума, бе успял да избяга. Бе твърде умен, за да позволи да го заловят. Душата му обаче страдаше от това, че неговото бягство щеше да придаде по-голяма убедителност на самохвалството на Гости. Дебелакът щеше да затвърди репутацията си на най-голям богаташ в планините на Арум благодарение на факта, че най-големият крадец на света бе пътувал до селото му специално за да го ограби. Алтал тъжно заключи, че лошият късмет продължава да го преследва.
На хребета имаше влажни останки от зимните преспи и това донякъде го забави. Въпреки това той продължи упорито да върви на север. На тази височина нямаше много дивеч, така че нерядко прекарваше цели дни, без да има какво да яде.
Още веднъж чу странния вой, който бе чул предната есен, когато се бе запътил към селото на Гости. Очевидно създанието, което го издаваше, беше наблизо. Алтал се замисли дали по някаква неведома причина то не е решило да го преследва. Каквото и да представляваше, бе доста шумно. Ехото на жаловития му вой, разнасящо се сред планинските скатове, започна да го изнервя.
Беше убеден, че съществото не е вълк. Вълците се движеха на глутници, а това същество бе самотно. И воят му бе изпълнен с отчаяние. Алтал предположи, че може би е настъпил любовният му сезон и че жаловитият му стон просто е уведомление, че би се радвало на компания. Каквато и да бе истината, Алтал започна страстно да желае съществото да си потърси компания другаде. Неземните звуци, изпълнени с отчаяние, започваха да обтягат нервите му.
Глава 3
Алтал бе в мрачно настроение. Естествено и преди бе имал неуспехи. Човек не може да е непрестанно в печеливша позиция. По-рано обаче късметът му бързо се бе завръщал. Сега обаче се бе получило нещо различно. Всяко начинание, с което се заемеше, неизменно се проваляше. Късметът му не просто го бе изоставил. Късметът му сякаш усърдно се бе заел да провали всичко, което предприемеше. Да не би да бе направил нещо, което бе превърнало любовта на късмета му в омраза? Така и не бе успял да се освободи от това съмнение, когато се спусна от планината и навлезе в гъстите гори на Хуле.
Хуле беше убежище на мъже, станали злощастни жертви на неразбирателства в околните земи. Любезни мъже, готови винаги „да ти поразведем коня, за да се поразтъпче“, или „да ти вземем за малко сребърните монети, за да ти ги върнем излъскани“. Тези мъже неизменно намираха убежище в Хуле. Хуле бе земя, където не съществуваше нищо, наподобяващо правителство или закони. А пък в земя, където няма закони, няма как да има и закононарушители.
Алтал продължаваше да е в лошо настроение и когато се оказа в Хуле. Същевременно изпитваше голямо желание да пообщува с хора. С хора, с които можеше да е съвсем откровен. Поради тази причина се запъти към сравнително постоянното убежище на Набжор. Набжор умееше да приготвя хубава медовина, която продаваше на достъпна цена. Освен това разполагаше с няколко възпълни млади дами, готови да развличат или да утешават самотни клиенти.
Обширните гори на Хуле са добре известни. Дърветата в тази далечна северна земя са великани и пътникът може да броди цели дни под безкрайната сянка на техните клони, без дори да види слънцето. Повечето дървета са иглолистни и игличките им образуват плътен влажен килим, заглушаващ стъпките на пътника. В Хуле няма пътеки, тъй като дърветата непрестанно ръсят повърхността с мъртви иглички, които замитат всякакви следи от преминаването на човек или звяр.
Убежището на Набжор бе разположено на малка поляна до брега на ромолящо поточе, което весело си пробиваше път през кафяви скали. Алтал бе предпазлив. Човек, който е набеден, че носи две натъпкани със злато кесии, няма как да не проявява предпазливост преди да влезе в каквото и да било заведение. След като наблюдава известно време постройката, укрил се зад ствола на едно паднало дърво, Алтал реши, че наоколо няма жители на Арум, и се изправи.
— Здравей, Набжор! Аз съм, Алтал! Не се бой! Аз съм!
Набжор винаги държеше подръка тежка бронзова брадва, с чиято помощ поддържаше реда и се пазеше от наглеци, склонни да му задават неудобни въпроси, така че бе разумно да не го изненадва.
— Здрасти, Алтал! — изрева Набжор. — Добре дошъл! Тъкмо бях започнал да мисля, че в Екверо или Треборея отдавна са те заловили и са те обесили.
— Не успяха! — отвърна със смях Алтал. — Успях да удържа краката си на земята, макар и да не бе лесно. Готова ли ти е медовината? Последния път, когато се отбих при теб, не струваше.
— Ела я опитай — покани го Набжор. — Този път стана добра.
Алтал се появи на поляната и изгледа стария си приятел. Набжор бе плещест здравеняк със сивокафеникава коса и брада. Имаше голям месест нос и хитри очички и бе загърнат с опърпано наметало от меча кожа. Набжор бе честен търговец — продаваше качествена медовина и даваше дами под наем. Освен това купуваше неща от хората, които се препитаваха с кражби, без да им задава въпроси.
Двамата сърдечно си стиснаха ръцете.
— Сядай, приятелю — каза Набжор. — Ще донеса медовина, а ти пък ще ми опишеш великолепието на цивилизования свят.
Алтал седна на един пън до огнището, над което цвърчеше печащ се бут от зубър, а Набжор напълни две големи глинени чаши с пенлива медовина.
— Та кажи, как прекара там? — попита Набжор, след като се върна при огъня и подаде на Алтал едната чаша.
— Ужасно — навъсено отвърна Алтал.
— Наистина ли? — Набжор седна на един пън от другата страна на огъня.
— Ужасно, че даже и по-зле, Набжор. Не вярвам някой да е успял да измисли думи, с които да може да се опише това, което преживях.
