Алтал отпи голяма глътка медовина.
— Виждам, приятелю, че този път се е получила много хубава.
— Радвам се, че ти харесва.
— Цената същата ли е?
— Днес не мисли за цената, Алтал. Днес ще полеем нашето приятелство.
Алтал отново вдигна чашата си.
— Да пием за приятелството в такъв случай. В цивилизования свят и медовина не могат да правят. В кръчмите там дават само вкиснато вино.
— И това за цивилизованост ли го смятат? — удиви се Набжор и поклати глава.
— Върви ли бизнесът? — попита Алтал.
— Не е зле — отвърна доволно Набжор. — Заведението ми се сдоби с добра слава и кажи-речи цяло Хуле вече знае, че ако човек иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, трябва да се отбие при Набжор. Че ако иска да се порадва на компанията на хубава дама, трябва да дойде при мен. Че ако е попаднал на нещо ценно, което иска да продаде, без да му се задават невъзпитани въпроси, с удоволствие ще го изслушам.
— Живееш си весело и ще умреш като богат човек, Набжор.
— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да си поживея като богат човек. Както и да е. Разкажи ми какво се случи с теб там долу. Цяла година не сме се виждали, така че навярно имаш да разказваш много неща.
— Приготви се да се разочароваш, Набжор — предупреди го Алтал. — Няма нищо весело за разказване.
След това му описа подробно патилата си в Екверо, Треборея и Перквейн.
— Та това е ужасно! — каза Набжор. — Нямаше ли поне едно нещо, което да се получи както трябва?
— Нямаше. Така не ми провървя, че ми се наложи да причаквам хората, излизащи от кръчмите, за да се сдобия с пари за следващия си обяд. Късметът ми ме напусна, Набжор. Всичко, до което се докоснах през изминалата година и половина, се превърна в пепел. По някое време си помислих, че късметът ми е решил да не ме придружава в равнината, но нещата не тръгнаха по-добре и след завръщането ми в Арум.
После описа на приятеля си патилата си в дома на Гости Големия търбух.
— Ти май наистина имаш сериозен проблем, Алтал — отбеляза Набжор. — Открай време си известен най-вече с късмета си. Трябва да измислиш нещо, за да го накараш да се върне при теб.
— Ще се радвам да го направя, Набжор, но не знам как. Досега късметът ми толкова много ме обичаше, че успявах да го задържа в джоба си без никакви усилия. Готов съм да открадна нечия коза и да му я предложа като жертвоприношение. Както обаче са тръгнали нещата напоследък, козата сигурно ще ми строши черепа с копито, преди да съм успял да й прережа гърлото.
— Недей така, Алтал, не унивай. Сигурен съм, че късметът ти пак ще проработи.
— Надявам се. По-лошо от това, което е сега, не може да бъде.
Точно в този миг Алтал отново чу познатия му жаловит вой, раздаващ се нейде далеч в планината и попита:
— Имаш ли представа що за животно е способно да издава такива звуци?
Набжор се приведе напред и се заслуша, после каза:
— Не мога да го разбера. Дали не е мечка?
— Не ми се вярва. Мечките реват по-различно. Този звяр го чувах всеки ден, след като пристигнах в Арум.
— Може би е чул лъжите на Гости и те преследва, за да ти отнеме златото.
— Много смешно — кисело каза Алтал.
Набжор се засмя, взе чашите и ги напълни отново.
— Заповядай — рече, когато отново седна до огъня. — Развесели сърцето си с тази чаша и не се бой от животните. Те се страхуват от огъня, така че каквато и твар да вие в гората, едва ли ще дойде при нас, за да ни прави компания.
Двамата приятели изпиха по още няколко чаши медовина, след което крадецът забеляза, че при Набжор се е появила нова госпожица. Погледът й бе нахален, а походката — предизвикателна. Алтал реши, че няма да е зле да я поопознае по-отблизо. Точно сега много се нуждаеше от приятелско отношение.
И така, Алтал остана в заведението на Набжор доста време, и се порадва на достъпните там забавления. Набжор разполагаше с много медовина, на огнището непрестанно се печеше месо, а госпожицата с нахалния поглед се оказа много надарена. Отгоре на всичко в заведението непрестанно се отбиваха други крадци, стари приятели на Алтал, и той прекарваше с тях дълги часове в раздумки или игра на зарове. След последната година Алтал наистина се нуждаеше от малко отпускане, за да възстанови доброто си настроение и да успокои нервите си. Негова специалност бяха шегите и остроумията, а един раздразнен човек не може да е добър разказвач.
Скромните му запаси от бронзови монети обаче не бяха неизтощими и не след дълго кесията му изтъня. Той с мъка реши, че е време отново да се заеме с работа.
Някъде в края на лятото, в един мрачен ден, когато облаците закриваха слънцето, в кръчмата на Набжор пристигна мъж, яхнал мършаво сиво конче. Конникът имаше хлътнали очи и дълга права мазна коса. Смъкна се от гърба на умореното животно и се доближи до огъня, за да стопли ръцете си. После извика с дрезгав глас:
— Медовина!
— Не те познавам, приятелю — каза недоверчивият Набжор и стисна дръжката на тежката си брадва. — Първо ми покажи парите си.
Погледът на странника сякаш се втвърди и той безмълвно показа тежка кожена кесия.
Алтал започна дискретно да оглежда пришълеца. Мъжът носеше бронзов шлем, стигащ до раменете му, а черната му кожена дреха бе обшита с тежки бронзови плочки. Имаше и дълго черно наметало с качулка, което изглеждаше скъпо. Алтал реши, че това наметало ще му е тъкмо по мярка, стига странникът да пийне повече от медовината на Набжор преди да заспи. На колана на мъжа висяха тежък меч и тънка бронзова кама.
В чертите на пришълеца имаше нещо старовремско, нещо сякаш недовършено. В интерес на истината, Алтал не се загледа особено старателно в лицето му. Това, което се опитваше да открие с поглед, бяха родовите татуировки на жителите на Арум. Точно в този момент Алтал смяташе, че ще е разумно да избягва компанията на жителите на Арум. По ръцете на пътника обаче нямаше никакви татуировки, така че крадецът се отпусна.
Тъмнокосият странник седна на един пън до огнището и впери проницателен поглед в Алтал. В резултат вероятно на някаква игра на светлината пламъците на огъня се отразяваха в очите на пришълеца и Алтал се почувствува неловко. Не всеки ден срещаш човек с очи, изпълнени с огън.
— Виждам, че най-сетне те открих — каза странникът. Говореше някак странно.
— Търсил си ме? — попита Алтал с колкото се може по-спокоен глас. Мъжът бе въоръжен, а доколкото бе известно на Алтал, в Арум все още предлагаха награда за главата му. Внимателно отмести ръката си така, че да е по-близо до меча.
— Да, от доста време — отвърна странникът. — Попаднах на следите ти в Дейка. Там все още разправят колко бързо можеш да бягаш, когато те гонят кучета. После разбрах, че в Треборея си посетил град Кантон, а в Перквейн си се отбил в Магу. Друигор все още недоумява защо си захвърлил всичките му пари върху пода и не си взел нищичко.
Алтал трепна.
— Не си разбрал, че това са пари, нали? — попита дяволито странникът. — Както и да е, след Магу отидох в Арум. Там има един дебел мъж, чието желание да те срещне бе не по-малко от моето.
— Това не ми се вярва — отвърна Алтал. — Гости иска хората да го смятат за богат, а аз съм може би единственият човек, който знае, че в така наречената му съкровищница има само медни монети.
Странникът се засмя.
— И на мен неговият разказ за това, как си го ограбил, не ми прозвуча много убедително.
— За какво си ме търсил през цялото това време? — Алтал реши да говори по същество. — От дрехите
