разбойници.
Кагверците бяха измислили очарователен начин да държат пришълците далеч от своите мини и от потоците, на чието дъно редом с кафяви камъчета се търкаляха гладки кръгли късчета злато. Когато някой пришълец видеше забучен в земята кол, украсен с череп, разбираше веднага, че наближава забранена земя. Някои от черепите бяха животински. Повечето обаче бяха човешки. Посланието бе съвършено ясно.
Що се отнасяше до Алтал, златните мини на Кагвер нямаше защо да се боят от него. Измъкването на злато от планините бе съпроводено от продължителен изнурителен труд, за който си имаше по-подходящи хора. Алтал в края на краищата бе разбойник и искрено вярваше, че да се изхранваш с труд е неиздържано от етична гледна точка.
Указанията на Генд не бяха много конкретни, но Алтал бе запомнил, че първо трябва да попадне на края на света. Проблемът бе, че нямаше представа как може да изглежда краят на света. Може би бе мъглива местност, в която непредпазлив пътник можеше просто да се подхлъзне в пропаст и да пада за вечни времена в царството на звездите, които дори нямаше да го забележат. Думата „край“ обаче навеждаше на мисълта за някаква разделителна черта. Може би линия, разделяща земната твърд от звездите. Може би краят на света представляваше стена от звезди. Или пък звездно стълбище, водещо към трона на местния бог на Кагвер.
Алтал всъщност не изповядваше ясно определена религиозна система. Бе му известно, че е дете на съдбата, и се надяваше, макар и в момента да не бе в напълно добри отношения с нея, не след дълго отново да си извоюва нейната благосклонност. Колкото до Владетеля на Вселената, възприемаше го като нещо далечно. Отдавна бе решил, че трябва да остави Бог — каквото и да му бе името — да си гледа работата, тоест да се оправя със залезите и изгревите, с годишните времена и с фазите на луната, без да му дава акъл. Накратко, между Алтал и Бог имаше добри отношения, тъй като не си пречеха един на друг.
Генд бе казал, че краят на света е на север, така че когато Алтал се озова в Кагвер, зави наляво, вместо да продължи направо към планините, където се намираха златните мини, охранявани от войнствените кагверци.
Срещна неколцина просто облечени брадати мъже, които поради някакви свои съображения не пожелаха да му обяснят къде се намира краят на света. Очевидно им бе забранено да водят разговори на тази тема. Алтал и по-рано се бе сблъсквал с такова поведение и то винаги го бе дразнило. Ако откажеш да говориш за нещо, то няма да престане да съществува. Ако пък наистина съществува, никаква словесна акробатика няма да го накара да изчезне.
Продължи да върви на север. Въздухът стана по-хладен, а разстоянието между селищата започна да се увеличава. По някое време те съвсем изчезнаха и Алтал се озова съвсем сам в пустоша на далечния север. Една нощ, както бе седнал пред догарящата жарава на огъня, на който бе сготвил храната си, плътно увит се с новото си наметало, забеляза на север нещо, което го наведе на мисълта, че е на прав път.
Над източните планини се спускаше мрак, но на север, където нощта отдавна бе започнала, небето гореше.
Небесният пожар приличаше на дъга — многоцветна, но отличаваща се от дъгите, които се образуват след дъжд. Беше като пулсираща завеса от многоцветни светлини, които проблясваха и се смесваха в северното небе. Алтал не бе суеверен, обаче гледката на запаления небосвод не е нещо, което човек може да пренебрегне ей така.
Реши да внесе корекции в плановете си. Генд му бе описал края на света, но бе пропуснал да му каже за запалените небосводи. В този небесен пожар бе имало нещо, което бе уплашило Генд, а той нямаше вида на човек, който лесно може да бъде уплашен. Алтал реши, че няма да се отказва от намерението си. Ставаше дума за злато и, което бе по-важно, за възможността да се раздели с лошия късмет, преследвал го повече от година. Така или иначе, небесният пожар го накара да бъде нащрек. Бе настъпил моментът да обръща много по-голямо внимание на нещата, които ставаха около него. Ако започнеха да се редуват нови необичайни събития, може би щеше да е разумно да си намери работа другаде. В Ансу или в южните равнини на Плаканд.
На другата сутрин непосредствено преди настъпването на изгрева го събуди човешки глас, който го накара де си измъкне изпод наметалото и да посегне към копието си. Гласът бе само един, но този, който говореше, очевидно водеше някакъв разговор: задаваше въпроси и изслушваше отговори.
Говорещият беше сгърчен старец с измъчен вид — ходеше едва-едва и се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха мръснобели. Всъщност целият бе мръсен и бе облечен с полуизгнили парчета кожа, неумело съшити с лико и жили. Лицето му бе покрито с бръчки, а сълзливите му очи бяха изпълнени с безумие. Размахваше ръка и често поглеждаше към бледите небеса.
Алтал въздъхна облекчено. Този човек не представляваше заплаха за него, пък и състоянието му не бе дотам необичайно. Алтал знаеше, че на хората им е отредено да живеят определено време, но че ако някой случайно пропусне мига, в който е редно да умре, разумът му се променя. Това се случваше най-често при много старите хора, но от него страдаха и млади хора, безгрижно пропуснали момента, когато е трябвало да се срещнат със смъртта. Някои смятаха, че лудите са обладани от демони, но нещата едва ли бяха чак толкова сложни. Алтал предпочиташе да се придържа към собствената си теория по въпроса. Лудите бяха просто обикновени хора, живели прекалено дълго. Да продължаваш да вървиш по земята, след като би трябвало отдавна да си легнал удобно в гроба, бе нещо, от което всеки щеше да полудее. Затова и те започваха да разговарят с хора или с други събеседници, които всъщност не съществуваха, и да виждат неща, които никой друг не можеше да съзре. Не представляваха опасност за никого, така че Алтал ги оставяше на мира. Хората, неспособни да се занимават със своята си работа, винаги се дразнеха от лудите. Алтал обаче отдавна бе решил, че повечето хора по начало са повече или по-малко луди, така че отношението му беше еднакво към всички.
— Ей, ти — подвикна той на лудия старец. — Не се плаши от мен, нищо лошо няма да ти направя.
— Кой си ти? — попита старецът и вдигна тоягата с две ръце, за да се защити.
— Пътник. Изглежда, съм се заблудил.
Старецът отпусна тоягата и каза:
— Из нашите краища няма много пътници. Нашето небе май не им харесва.
— Видях небето ви. Защо е такова?
— Защото там се намира краят на света — обясни старецът. — Защото тази огнена завеса в небето е мястото, където всичко свършва. Откъм нашата страна всичко е създадено: и планини, и дървета, и птици, и буболечки, и хора, и зверове. Завесата бележи мястото, откъдето не започва нищо.
— Нищо?
— Нищо, пътниче, нищо. Господ още не се е заел с него. От другата страна на завесата няма нищо.
— Значи не съм се заблудил. Точно това търся — края на света.
— Защо?
— Защото искам да го видя. Чух за него и пожелах да го видя със собствените си очи.
— Няма нищо за гледане.
— Ти самият виждал ли си го?
— Много пъти. Живея тук. Краят на света е най-отдалеченото място, до което мога да стигна, когато пътувам на север.
— Как да стигна дотам?
Старецът посочи с тоягата си.
— Върви натам и след половин ден път ще стигнеш.
— Лесно ли се разпознава?
— Няма начин да не го видиш — каза старецът. — Трябва да внимаваш много. Направиш ли една погрешна стъпка, когато стигнеш до края на света, пътешествието ти ще продължи много повече от половин ден. Ако наистина желанието ти да го видиш е чак толкова силно, тръгни между тези два хълма. Ще видиш едно голямо изсъхнало дърво. По-далеч няма да можеш да отидеш, освен ако не ти поникнат криле.
— Е, щом съм толкова наблизо, ще отида да му хвърля един поглед.
— Това си е твоя работа. Самият аз имам по-сериозни занимания от това да зяпам нищото.
— С кого разговаряше преди малко?
