образувания с прозорци? Едва ли.
Беше привечер. Алтал предпазливо се приближи до сградата. Генд му бе казал, че е необитаема. По всяка вероятност обаче не бе идвал тук. Алтал продължаваше да е убеден, че Генд изпитва страх от къщата.
Безмълвната постройка бе разположена върху издатина, стърчаща от самия край на света. До нея можеше да се стигне единствено по подвижен мост, спуснат над дълбоката бездна, която отделяше дома от тясното плато, бележещо края на света. Ако къщата бе наистина безлюдна, собственикът й определено щеше да е вдигнал моста по някакъв начин. Мостът обаче бе спуснат и сякаш подканваше възможните посетители да влязат. Всичко това се стори на Алтал много странно, така че той се скри зад една обрасла с мъх скала и започна да гризе ноктите си и да обмисля бъдещото си поведение.
Денят вече бе към края си, така че трябваше бързо да реши дали да влезе направо, или да изчака нощта. Нощта бе най-удобното време на денонощието за всички крадци, обаче дали при тези обстоятелства нямаше да е по-безопасно да мине по моста на дневна светлина? Не познаваше вътрешността на дома. Ако вътре наистина имаше хора, през нощта те щяха да бъдат нащрек и щяха да знаят как най-лесно да го нападнат, ако се осмелеше да влезе без разрешение. Дали нямаше да е най-добре просто да мине по моста и да потропа на вратата? Това може би щеше да убеди незнайните обитатели, че няма лоши намерения. Бе сигурен, че може да говори достатъчно бързо, за да успее да ги убеди да не го хвърлят веднага в бездната.
— Може би си струва да опитам — каза на глас. Ако домът бе необитаем, щеше да му се наложи да изхаби най-много гласа си, а глас не му липсваше. Един опит да се промъкне в дома скришом, през нощта, можеше да му струва скъпо. Най-добрият подход в момента съвсем определено щеше да е демонстрацията на дружелюбно простодушие.
След като взе това решение, Алтал се изправи, взе копието си и тръгна към моста. Ако в дома имаше някой, нямаше как да не го забележи. А и бавното му минаване по моста щеше да свидетелствува по-добре от всякакви думи, че няма лоши помисли.
Мостът водеше към масивна арка. Точно под нея имаше широк плочник. Тук-там между плочите растеше трева. Алтал стисна по-силно копието си и викна:
— Ей! Чувате ли ме?
Никакъв отговор.
— Има ли някой тук? — извика той отново.
Тишината бе потискаща.
Вратата бе масивна. Алтал удари по нея няколко пъти с копието си, но тя не помръдна. Ако къщата действително бе изоставена от дълго време, както бе казал Генд, вратата щеше да е изгнила. На това място обикновеният здрав разум обаче като че ли беше безполезен. Алтал бутна вратата, отвори я и извика пак:
— Има ли някой?
Изчака, но пак не чу отговор.
Широк коридор водеше към вътрешността на дома. На равни интервали от него се разклоняваха други коридори, по всеки от които имаше много врати. Търсенето на книгата очевидно щеше да му отнеме повече време, отколкото бе предполагал.
Светлината в дома започна да отслабва и Алтал си даде сметка, че вече се здрачава. Значи трябваше да открие място, където да прекара нощта. Огледа на къщата можеше да остави за другия ден.
Надникна в един от страничните коридори и видя в дъното му закръглена стена, очевидно основата на кула. Стая, разположена в кула, щеше да е по-сигурно място от помещение на приземния етаж. Реши, че в момента най-важното нещо за него е сигурността.
Тръгна с бързи стъпки по коридора, спря пред една врата, малко по-голяма от останалите, и почука по нея с дръжката на меча си.
— Има ли някой?
Естествено и този път никой не му отговори.
Вратата бе затворена с бронзово резе, чийто език влизаше в отвор, издълбан в каменната стена. Алтал отмести резето с дръжката на меча си, промуши острието между вратата и стената, с рязко движение отвори и отскочи назад, стиснал меча и копието си.
Нямаше никого. Имаше обаче стъпала, водещи нагоре.
Алтал реши, че тези стъпала съвсем не се намират тук случайно. Умният крадец изпитва дълбоко недоверие към случайностите. В случайностите винаги се крият капани. А ако в този дом имаше капани, то щеше да има и някой, който ги е поставил.
Междувременно дневната светлина вече бе отслабнала съвсем, а Алтал не изпитваше желание да се сблъска с някого на тъмно. Пое си дълбоко дъх, след това силно натисна първото стъпало с тъпия край на копието, за да се убеди, че тежестта на крака му няма да задействува някаква тежест, която да се стовари отгоре му. По този начин човек не се изкачва много бързо, но пък е по-сигурно. Първите десет стъпала можеха да се окажат надеждни, обаче това съвсем не означаваше, че единадесетото няма да го убие. Като имаше предвид състоянието на късмета си напоследък, Алтал съвсем не намираше тези допълнителни предпазни мерки за неуместни.
Най-сетне стигна до вратата в горния край на стълбите. Този път реши да не чука. Прибра меча под лявата си мишница и бавно измъкна резето. След това отново стисна меча и блъсна вратата с коляно.
И видя стая. Голяма, кръгла и с под, гладък като лед. Къщата по начало му се бе сторила странна, но тази стая беше още по-странна. Стените й бяха гладки и полирани и в горната си част се извиваха и образуваха купол. Алтал никога не бе виждал такова помещение.
Следващото нещо, което забеляза, бе, че стаята е топла. Огледа се, но не видя никъде огнище или камина.
Разумът му говореше, че стаята не би трябвало да е топла, тъй като никъде нямаше огън, а имаше четири широки прозореца, разположени един срещу друг. През тези прозорци — а те бяха без стъкла — би трябвало да нахлува студен въздух. Обаче не нахлуваше. Това му се стори съвсем противоестествено. Наближаваше зима и въздухът навън беше студен. Поради някаква неведома причина обаче този въздух не влизаше в помещението.
Алтал продължи да оглежда внимателно кръглата стая. Срещу вратата имаше нещо, което приличаше на много голямо каменно легло. Беше покрито с тъмни бизонски кожи. Върху каменен пиедестал в центъра на помещението имаше маса, също изработена от полиран камък. До нея пък имаше изящно изваяна каменна пейка.
В самия център на блестящата полирана маса се намираше Книгата, описана от Генд.
Алтал внимателно се доближи до масата, подпря копието си на нея и после, стиснал меча в дясната си ръка, с лявата колебливо посегна към Книгата. Начинът, по който Генд бе докосвал Книгата в черната кутия в кръчмата на Набжор, бе навел Алтал на мисълта, че с книгите трябва да се борави с крайна предпазливост. Докосна с пръсти меката бяла кожа, с която бе обвита кутията, в която се намираше Книгата, и веднага отдръпна ръката си и посегна към копието, тъй като чу слаб звук.
Звукът бе наистина съвсем слаб и изглежда, идваше откъм покритото с кожи легло. Не бе равен и ту се засилваше, ту отслабваше. Наподобяваше дишане.
Преди обаче да си изясни източника на звука, вниманието му бе привлечено от нещо друго. Навън се спускаше мрак, който обаче не проникваше в стаята. Отправи нагоре поглед, изпълнен с удивление. Куполът бе започнал да сияе. Сиянието се засилваше със същата скорост, с която навън се спускаше мракът. Единственият източник на светлина освен слънцето, луната и трептящата светлинна завеса на Бога на края на света, който Алтал познаваше, бе огънят. Куполът над главата му обаче не гореше.
Звукът, разнасящ се от леглото, стана по-силен. Светлината, излъчвана от купола, също се засили и Алтал успя да види източника на звука. Примига от удивление и после изпита желание да се разсмее. Звукът бе издаван от една котка.
Бе много тъмна, почти черна на цвят. Не я бе забелязал при влизането си, тъй като цветът на козината й почти се сливаше с цвета на бизонските кожи. Котката бе легнала по корем и главата й бе изправена, макар очите й да бяха затворени. Бе протегнала предните си лапи напред и лекичко ги помръдваше. Звукът, който така бе изненадал Алтал, бе мъркане.
