— С Бога. С него си говорим непрекъснато.
— Наистина ли? В такъв случай при следващия ви разговор му предай много здраве от мен.
— Стига да не забравя.
След тези думи старецът продължи пътя си, без да престава да говори с празното пространство около себе си.
Алтал се върна при огъня, прибра нещата си и тръгна към двата ниски закръглени хълма. Слънцето изгря иззад заснежените върхове на Кагвер и започна да разпръсва нощния хлад.
Хълмовете бяха покрити с тъмни гори, между които се виеше тясна пътечка, отъпкана от горски животни. Алтал вървеше предпазливо и оглеждаше следите. Местността изглеждаше особена и нямаше да има нищо странно, ако тук живееха особени същества. А особените същества често имаха особени хранителни навици, така че човек трябваше да е предпазлив.
Вървеше бавно и често спираше, за да се оглежда и ослушва. Единствените звуци, които чуваше, бяха птичи песни и ленивото бръмчене на насекоми, току-що пробудили се след хладната нощ.
Когато стигна края на пътеката, спря и се загледа на север. Не защото там имаше нещо за гледане, а защото нямаше. Пътеката свършваше при тясна тревна ивица до изсъхналото дърво, споменато от лудия старец. Отвъд това дърво нямаше нищо. Нямаше нито далечни планински върхове, нито облаци. Имаше само небе.
Сухото дърво беше бяло като кост и изкривените му клони сякаш отправяха безмълвна молитва към безразличното утринно небе. В тази гледка имаше нещо тягостно и Алтал усети, че се изпълва с напрежение. Тръгна много бавно към тревната ивица, като често се извръщаше. Досега наистина не бе видял нищо застрашително, но мястото бе много особено и не му се искаше да рискува.
Стигна до дървото, хвана се за него и предпазливо надникна над ръба на нещо, което наподобяваше пропаст.
Долу не се виждаше нищо освен облаци.
Много пъти бе изкачвал планини и често бе посещавал места, намиращи се над облаците, така че гледката не му се стори съвсем необичайна. Тези облаци обаче се простираха без прекъсване на север и целостта им никъде не се нарушаваше от някой извисяващ се над тях планински връх. Да, светът наистина свършваше тук и не се виждаше нищо друго освен облаци.
Отстъпи крачка назад и се огледа. Взе един камък, върна се при дървото и хвърли камъка с все сили колкото се може по-надалеч в бездната. После застина неподвижно и се заслуша.
Слуша дълго, но не чу никакъв звук.
— Добре. Това ще да е мястото — промърмори.
Отдръпна се на известно разстояние от края на света и тръгна на североизток.
Тук-там имаше свлачища и Алтал се замисли дали тези свлачища не са смутили спокойствието на звездите. Тази мисъл, странно защо, му се стори забавна. Мисълта, че звездите, подобно на уплашено ято пъдпъдъци, могат да се разбягат във всички посоки, го развесели. Хладното безразличие на звездите понякога го дразнеше.
В късния следобед извади прашката си и събра няколко кръгли камъка от изсъхналото русло на един ручей. Наоколо имаше зайци, както и лалугери, големи като бобри. Реши, че ще е добре да си разнообрази вечерята с малко прясно месо. Определено щеше да е за предпочитане пред жилавото сушено месо, което носеше.
Ловът не продължи дълго. Лалугерите са любопитни животни и имат навика да застават на задните си крака до дупките си и да наблюдават какво става наоколо. А Алтал имаше точно око и умееше да борави много добре с прашката си.
Отиде до една малка борова горичка, накладе огън и изпече един лалугер. След като приключи вечерята си, остана до огъня и продължи да наблюдава пулсиращата многоцветна светлина, запалена от Бог в северното небе.
По-късно, малко след като луната изгря, пак отиде до края на света.
Някъде долу в низините луната нежно галеше мъглявата повърхност на облаците. Алтал и преди бе наблюдавал това явление, обаче тук гледката бе различна. По време на нощната си разходка луната изсмуква всички цветове от земята, морето и небето. Не можеше обаче да изсмуче цветовете на Божия огън, които също се отразяваха върху повърхността на ниските облаци. Стори му се, че вълните многоцветна светлина си играят с облаците и че бледата светлина на луната поощрява любовната игра на небесния огън. Омагьосан от блясъците и движенията на цветната светлина, която го обкръжаваше почти отвсякъде, Алтал остана да лежи върху тревата, подпрял брадичка с ръце, и да наблюдава играта на луната с Небесния огън.
Далеч отвъд острите планински зъбери отново чу самотния вой, който бе чул първо в Арум, а после в гората край убежището на Набжор. Изруга, изправи се и се върна при огъня. Каквото и да бе виещото създание, то очевидно го преследваше.
Тази нощ не спа добре. Огънят, запален от Бог в северното небе, и воят, разнасящ се от гората, по някакъв начин се сляха в съзнанието му в едно цяло, чийто смисъл той така и не успя напълно да разбере, макар и да се постара. Някъде призори цветовете и воят бяха заменени от друг сън.
Косата й имаше цвят на есен, а крайниците й бяха толкова съвършени, че сърцето му се сви. Бе облечена в къса старовремска туника, а есенната й коса бе старателно сресана. Чертите й, изразяващи съвършено спокойствие, бяха някак си извънземни. По време на неотдавнашното си пътуване в цивилизованите южни земи Алтал бе успял да види много древни статуи и реши, че лицето на посетителката на съня му наподобява в много по-голяма степен някогашните лица, отколкото лицата на неговите съвременници. Челото й бе широко и високо и носът сякаш започваше направо от него. Чувствените й сочни устни приличаха на череши. Очите й бяха големи и много зелени и му се стори, че с тях тя надникна право в душата му.
На устните й се появи едва доловима усмивка и тя му подаде ръка.
— Ела — каза му тя нежно. — Ела с мен. Аз ще се грижа за теб.
— Бих искал, но ми е много трудно — отвърна Алтал и се ядоса но собствените си думи.
— Дойдеш ли с мен, никога няма да се върнеш тук — каза тя с някак трептящ глас. — Ще се разхождаме заедно сред звездите и късметът никога повече няма да ти изневери. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой. Ще се грижа за теб.
И му даде знак да я последва. Напълно объркан, той я послуша. Тръгнаха по облаците, а луната и Божият огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.
Събуди се с чувство за абсолютна празнота. Целият свят му се стори изпълнен с горчивина.
През следващите няколко дни продължи на североизток. По някое време му се прииска от равното облачно покритие да се подаде планински връх или поне някаква сянка, за да му докаже, че тук не е краят на света, че тук не е мястото, където всичко свършва. Постепенно обаче, макар и с голяма неохота, се видя принуден да признае пред самия себе си, че стръмният ръб на пропастта, по който се движеше, е наистина краят на света, отвъд който не съществува нищо друго освен изпълнена с облаци пустота.
Докато продължаваше да върви по ръба на края на света, дните започнаха да стават по-къси, а нощите — по-хладни. Замисли се дали няма да му се наложи да преживее една много неприятна зима. Ако не успееше скоро да открие дома, описан му от Генд, щеше да е принуден да се върне и да си намери някъде храна и убежище за презимуване. Реши, че веднага след като първата снежинка докосне лицето му, ще тръгне на юг и ще си намери място, където да дочака пролетта. Продължи да върви по ръба на света, но започна често да отклонява поглед на юг в търсене на планински проход.
Може би именно заради това раздвояване на вниманието забеляза постройката едва в момента, когато вече бе съвсем близо до нея. Сградата бе каменна, нещо твърде необичайно в този граничен район, където повечето постройки бяха дървени. Нещо повече — каменните къщи, които бе виждал в цивилизования свят, бяха направени от варовик. Тази къща обаче бе изградена от гранитни блокове. А гранитът бе материал, който веднага изхабяваше бронзовите триони, с които робите разрязваха камъка.
Досега Алтал не бе виждал подобна сграда. Гранитната къща на края на света бе огромна. Бе по-голяма дори от дървената крепост на Гости Големия търбух и от храма на Апвос в Дейка. Бе по-голяма дори от няколкото съседни хълма. Едва след като видя прозорците, той реши, че наистина вижда къща. Защото природата понякога създава образувания с квадратна форма. Възможни ли бяха обаче природни
