После котката отвори очи. Повечето котки, които Алтал бе срещал, имаха жълти очи. Очите на тази котка обаче бяха яркозелени.
Котката се изправи, прозина се, изви лениво гръбнак и навири опашка. После приседна и погледна Алтал с пронизващия си зелен поглед така, сякаш го бе познавала цял живот.
— Доста се позабави, докато дойдеш — каза котката с определено женски глас. — Защо не затвориш тази врата? През нея влиза студен въздух, а аз направо ненавиждам студа.
Глава 5
Алтал не можеше да повярва на ушите си. Накрая тъжно въздъхна и унило се отпусна на пейката. Късметът му не се бе задоволил със злините, които му бе сторил досега. Бе решил наистина да го довърши. Алтал проумя причината, поради която Генд си бе потърсил наемен крадец, вместо сам да открадне Книгата. Домът на края на света въобще не се нуждаеше от стражи или от хитро заложени капани, за да го защитават. Той се защитаваше сам. Защитаваше и самия себе си, и Книгата от крадци, като лишаваше от разум всеки, осмелил се да проникне в него. Алтал отново въздъхна и погледна укорително котката.
— Да? Какво има? — попита го тя с отвратително надменния тон, присъщ на всички котки.
— Няма защо да ми говориш. И ти, и този дом се справихте успешно със задачата си. Напълно обезумях.
— За какво говориш?
— Котките не могат да говорят. Просто е невъзможно. Всъщност, ти не ми говориш, а ако се замисля повече, вероятно въобще не съществуваш. Виждам те и чувам думите ти само защото съм обезумял.
— Ставаш смешен.
— Всички луди са смешни. По пътя си срещнах един луд, който разговаряше с Бога. Много са хората, които се обръщат към Бога, но единствено този клет старец си бе повярвал, че Бог му отговаря.
Алтал въздъхна страдалчески и добави:
— Сигурно скоро всичко ще приключи. След като вече се лиших от разум, навярно не след дълго ще скоча през прозореца и ще падам безкрайно сред звездите. Лудите постъпват именно така.
— „Ще падам безкрайно“. Какво искаш да кажеш с тези думи?
— Нали домът се намира точно на края на света? Скоча ли през прозореца, просто ще падам безкрайно през нищото, което се намира отвън.
— Откъде ти дойде наум тази смехотворна мисъл? Че това е краят на света?
— Всички го казват. Хората от Кагвер дори не искат да разговарят на тази тема, защото ги е страх. Погледнах натам и видях, че има само облаци. Облаците са част от небето, а това означава, че ръбът на тази пропаст бележи мястото, където светът свършва и започва небето. Не съм ли прав?
— Не — отвърна котката и разсеяно облиза първо едната си лапичка, после другата. — Въобще не си прав. Долу има нещо. Наистина, то е много, много далеч оттук, обаче го има.
— И какво е то?
— Вода, Алтал. А това, което си видял, когато си надникнал отвъд ръба на пропастта, е мъгла. Мъглата и облаците са кажи-речи едно и също. Само дето мъглата е по-близо до повърхността на земята.
— Ти знаеш името ми?
Това го изненада.
— Разбира се, че го знам, глупако. Изпратиха ме тук, за да те посрещна.
— И кой те изпрати?
— Виждам, че все още ти е доста трудно да убедиш самия себе си, че си с всичкия си. Не ме карай да избързвам и да ти разказвам неща, които все още не си в състояние да разбереш. По-добре ще е вместо това да започнеш да свикваш с мен, Алтал. Предстои ни да прекараме много време заедно.
Алтал се отърси от вцепенението си и каза:
— А не. Струва ми се, че разговаряхме достатъчно. Разговорът с теб бе наистина много приятен, обаче ще те помоля да ме извиниш. Просто ще прибера Книгата и ще си тръгна. Наистина би ми доставило удоволствие да си побъбрим повечко, обаче се задава зима и не искам да зъзна по обратния път.
— Как точно възнамеряваш да излезеш от този дом? — попита го спокойно котката и започна да се чеше по ушите.
Той рязко се извърна. Вратата, през която бе влязъл, вече я нямаше.
— Как успя да направиш това?
— Тази врата няма да ни е потребна. Поне за известно време. Пък и оттам влизаше студен въздух. Теб те домързя да я затвориш, когато влезе.
Крадецът се паникьоса. Осъзна, че е попаднал в капан. Книгата го бе подмамила в този дом, а сега котката го бе пленила и оставила без изход.
— Ще взема да се самоубия — скръбно каза той.
— Няма да се самоубиеш — отвърна съвсем спокойно котката, докато приглаждаше козината по коремчето си. — Ако искаш, може и да се опиташ, обаче нищо няма да се получи. Не можеш да излезеш от стаята, не можеш да скочиш през прозореца, не можеш и да се нараниш с меча или копието си. Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, Алтал. Ще останеш да ми правиш компания, докато свършим това, което трябва да свършим.
— Тогава ще мога ли да си тръгна? — попита той обнадеждено.
— Тогава ще ти бъде наредено да си тръгнеш. Някои неща ще трябва да свършим тук, а други — на други места.
— А тук какво ще правим?
— От мен се очаква да те уча, а от теб — да усвояваш това, на което те уча.
— Какво трябва да усвоя?
— Книгата.
— Искаш да кажеш, че трябва да се науча да я чета?
— Това е част от учението — отвърна котката и започна да почиства опашката си, като я доближи с лапичка към лицето си. — Първо ще се научиш да я четеш, а после — да я използуваш.
— Да я използувам ли?
— И до това ще стигнем. Засега толкова информация ти стига. Виждам, че все още ти е трудно да осмислиш дори само това, което вече ти казах.
— Аз пък ще ти кажа нещо, което е добре да ти стане ясно още отсега. Няма да се подчинявам на заповедите на една котка — отвърна той разгорещено.
— Ще се подчиняваш, и още как. Разбира се, ще ти отнеме известно време да свикнеш с тази мисъл, но това не е проблем, защото разполагаме с безкрайно много време.
Котката опъна лапичките си и се прозина. След това се огледа.
— Така, вече съм спретната и чистичка — каза тя доволно, отново се прозина и добави:
— Имаш ли да ми казваш някакви други глупости? Аз вече ти съобщих всичко, което трябваше да ти съобщя.
Светлината в купола над главите им започна да отслабва.
— Какво става? — попита сърдито Алтал.
— Става това, че вече си почистих и огладих козината и ще си подремна.
— Та ти съвсем наскоро се събуди.
— Нима това има отношение към съня ми? След като ти все още очевидно не си готов да направиш това, което се очаква от теб, не виждам защо да не си подремна.
След тези думи котката легна на кожите и затвори очи.
Алтал продължи да недоволствува, но спящата котка не реагира дори с потрепване на ухо. Накрая той се отказа да протестира, зави се с наметалото, легна близо до мястото, където се бе намирала вратата, и също заспа.
Успя да издържи цели няколко дни, обаче поради професията си бе по начало напрегнат и принудителното безделие започна да му лази по нервите. Обиколи няколко пъти стаята и надникна през прозорците. Установи, че може без никакви усилия да подаде през тях главата си или ръцете си, но когато се опиташе да подаде туловището си, нещо невидимо го спираше. Каквото и да бе това нещо, то не
