които предпочитат да живеят сами. Тъкмо се канех да й пожелая приятен ден и да си продължа пътя, когато тя ме покани на обяд. Странна работа. Докато приближавах към къщата, не усещах никакъв глад, но още щом тайнствената ми съседка спомена храна, червата ми закъркориха зловещо.
Вътрешността на къщата беше чиста и подредена, с всички онези дреболийки, които създават нужния уют в дома. Тя се оказа доста по-просторна, отколкото ми се бе сторила отвън. Макар да не беше моя работа, се зачудих защо ли на стопанката й е било необходимо чак толкова пространство.
По прозорците бяха окачени искрящо чисти пердета, по первазите и в центъра на излъсканата до блясък дъбова кухненска маса се мъдреха саксии с диви цветя. Огън припукваше весело в огнището, а върху него къкреше гърне. Оттам се разнасяха божествени аромати и се примесваха с уханието на прясно изпечен хляб.
— Чудя се дали няма да поискаш да се измиеш преди да похапнеш — предложи ми деликатно тя.
Да си кажа честно, не си бях и помислял за нещо подобно.
Жената прие моето колебание за съгласие. Тя ми приготви ведро топла вода от огнището, кърпа и парче кафяв селски сапун.
— Ей там — посочи към външната врата.
Излязох отново навън, сложих ведрото на някакъв праг и си измих лицето и ръцете. После, без сам да знам защо, си смъкнах туниката и се измих до кръста. Накрая се подсуших с кърпата, намъкнах дрехата и се върнах в къщата.
Жената ме подуши.
— Така е доста по-добре — отбеляза тя с одобрение.
После ми посочи масата.
— Седни. Ще ти донеса храна.
Свали ми една глинена чиния от рафта и тръгна с нея из стаята. Красивите й боси стъпала пошляпваха тихичко по лъснатия под. Не след дълго на масата пред мен се озова блюдо, каквото не бях виждал от години.
Начинът, по който се държеше с мен — като със стар познат, ми се стори малко странен в началото, но скоро отдадох всичко това на онова необяснимо усещане за близост, което понякога изпитваме към напълно непознати хора.
След като похапнах — или по-скоро след като се натъпках до пръсване — ние си побъбрихме и аз установих, че тази непозната жена е много приятен събеседник. Вероятно защото се съгласяваше с всички мои твърдения.
(Правило ли ви е някога впечатление как всеки от нас преценява интелигентността на своя събеседник най-вече по това доколко начинът му на мислене е сходен с неговия собствен? Убеден съм, че има цял куп хора, които за нищо на света не биха се съгласили с моите виждания за света. Поне част от тях вероятно не са чак пълни идиоти, но аз определено бих предпочел компанията на хора, които са съгласни с мен.)
Та компанията на тази жена ми се видя изключително приятна и аз скоро установих, че само се чудя какво извинение да намеря, за да поостана още малко. Непознатата беше невероятно красива, но у нея имаше и нещо неуловимо за сетивата, което ме караше да тръпна по непознат за мен начин. Тя ми каза, че името й е Поледра. Поледра, харесваше ми дори начинът, по който звучеше това име.
— А твоето име? — попита тя, след като ми се представи.
— Казвам се Белгарат — отвърнах, — и съм първият ученик на Бога Алдур.
— Колко интересно — отбеляза тя, после се засмя и докосна ръката ми така, сякаш се познавахме от години.
Поостанах още няколко дни в нейната къща. Накрая едва събрах сили, за да й кажа, че трябва да се връщам в Долината и да разкажа на своя Учител какво съм научил на север.
— Ще дойда с теб — каза ми тя. — От онова, което ми разказа, останах с впечатлението, че в тази твоя Долина могат да се видят забележителни неща. А аз винаги съм си била любопитна.
После затвори вратата на къщата си и ме последва.
Странно, но когато пристигнахме, Учителя не изглеждаше никак учуден и дори поздрави Поледра с видимо уважение. Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че двамата дори си размениха съзаклятнически погледи.
(Добре де, аз не съм глупак. Имах, естествено, известни подозрения, но с времето ми се струваха все по-маловажни и накрая съвсем забравих за тях.)
Поледра просто се нанесе в моята кула. Въпросът дори не беше подложен на обсъждане. Това определено предизвика учудените погледи на моите побратими, но за всички вероятно е било ясно от самото начало, че е по-добре да оставят нещата, както са си. Известно време бях доста изнервен, но бързо ми мина. Кой знае защо, Поледра намираше всичко това за невероятно забавно.
През последвалата зима мислих доста по въпроса и накрая измъдрих това, до което Поледра явно бе стигнала доста отдавна. През пролетта двамата се оженихме. Макар да бе претрупан с работа, Учителя отдели от времето си, за да ни благослови лично.
Още от самото начало бракът ни беше изпълнен с много обич, топлина и уют. Аз отхвърлих с облекчение всички странни мисли, които ме бяха тревожили в началото, и така всичко при нас тръгна като по вода. Но това, разбира се, е друга история.
(Не ме припирайте. И до там ще стигнем. Всичко с времето си.)
Десета глава
Убеден съм, че ще разберете защо по онова време исках мир в света повече от всякога. Един младоженец би могъл да намери далеч по-приятни занимания от това да се грижи за помиряването на някакви си войнстващи глупаци. За съжаление, само няколко години след сватбата ни с Поледра избухна война между клановете на алорните. Още щом до нас стигна новината за поредната проява на алорнски идиотизъм, Алдур тутакси извика мен и близнаците в кулата си.
— Трябва да идете там — каза ни той с тон, който не търпеше възражения. Учителя рядко даваше заповеди, затова веднага наострихме уши. — Много е важно настоящата кралска фамилия да остане на власт. Един от нейните потомци ще бъде жизнено важен за нас.
Не бях във възторг от мисълта, че ще трябва да оставя Поледра сама, но пък нямах и никакво намерение да я излагам на риск, вземайки я със себе си.
— Ще се грижиш ли за жена ми, Учителю? — попитах Алдур.
Глупаво беше от моя страна да задавам подобен въпрос. Разбира се, че щеше да се грижи. Но държах да разбере защо отивам в Алория с нежелание.
— Тя ще бъде в безопасност — увери ме той.
В безопасност, да, но не и особено щастлива от мисълта, че съм я оставил сама. Поледра, естествено, се опита да спори с мен, но аз успях да я убедя, че такава е
— Няма да е за дълго — успокоих я накрая.
— Дано — отвърна тя. — Никак няма да ми е приятно, ако излезе иначе.
Ние с близнаците напуснахме Долината още на следващата утрин и се насочихме на север. Когато стигнахме къщата на Поледра, вълчицата вече ни чакаше там. Белкира и Белтира бяха леко изненадани от неочакваната среща, но не и аз.
— Пак ли си хукнал да изпълняваш някоя
— Да — отговорих й с равен глас. — Но този път не се нуждая от компания.
— Твоите нужди не са моя грижа — заяви ми невъзмутимо тя. — Ще дойда с теб, независимо дали това ти харесва или не.
— Както искаш — предадох се. Отдавна бях разбрал, че да се спори с нея е абсолютно безсмислено.
И тъй, вече четирима, ние се добрахме до границата на Алория и тръгнахме да търсим Белар. Мисля, че той нарочно ни отбягваше, защото не можахме да го открием никъде. Белар можеше да спре войната между клановете, когато си поиска. Но макар и Бог, понякога беше инатлив като лошо дете. Всеки път, когато алорните почнеха да се налагат един друг, той се оттегляше и отказваше категорично да вземе нечия
