незабавното изтегляне на марагите. Накрая я открихме в една къща сред джунглата. Всъщност това беше почти пълно копие на нейния палат в Стхис Тор. Кралицата вероятно разполагаше и с други такива къщи, пръснати из цяла Нийсия.
Представихме се на нейните евнуси и те ни заведоха в тронната зала, където я заварихме да се наслаждава на своето отражение в огледалото. Селмисра — като всички други преди нея — беше влюбена до полуда в самата себе си.
— Мисля, че имате проблем, ваше величество — заявих й направо. — Искате ли моят брат да се опита да спре тази война?
Жената-змия не изглеждаше особено заинтригувана от моето предложение.
— Не си хаби силите напразно, древни Белгарат — каза тя, прозявайки се.
Всяка следваща Селмисра трябваше да бъде точно копие на първата. Ниисийците я избираха заради приликата и с оригинала и още от най-ранна детска възраст започваха да я обучават как да се държи със същия студенокръвен и надменен маниер.
Белдин обаче все пак успя да привлече мигом вниманието й.
— Добре тогава — каза той с безразличие, което спокойно можеше да съперничи на нейното, — сега е сушавият сезон. Двамата с Белгарат ще подпалим твоите вонящи джунгли. Ще изгорим Нийсия до основи. Тогава марагите, щат не щат, ще трябва да се приберат по домовете си, което ще сложи край на конфликта.
Това беше единственият случай, в който видях някоя Салмисра да изразява емоция, различна от неприкритата животинска сласт. Воднистите й очи се разшириха, а бялата й кожа стана дори още по- бледа.
— Няма да го направиш! — изсъска тя.
Белдин сви рамене.
— И защо не? От една страна, така ще сложим край на войната. А като се отървем веднъж завинаги от наркотиците, твоите хора може би ще запретнат ръкави за нещо по-полезно. Не се и опитвай да ми се пречкаш, змийска жено, защото тогава ще разбереш колко грубо мога да пипам. Пусни марагите да си вървят у дома или ще изпепеля Нийсия от планините чак до брега на океана. Няма да ти оставя и листенце от тревицата, към която така си се пристрастила и която те поддържа все още млада. А като остарееш за няколко дни, всички тия хубави момченца, с които си се заобиколила, тутакси ще загубят интерес към теб.
Селмисра впи поглед в него.
— Ти успя да ме заинтригуваш, грознико — каза му тя. — Никога преди не съм се чифтосвала с маймуна.
— Можеш само да си мечтаеш за това — ухили й се Белдин. — Аз обичам жената до мен да е дебела и топлокръвна. От теб ще се простудя, Селмисра.
Ето такъв си е моят побратим Белдин, по-добре е човек да не се опитва да го надприказва.
— Е, приемаш ли предложението ми — притисна я той отново. — Ако оставиш марагите да се приберат по живо по здраво, няма да изгоря вонящата ти джунгла.
— Ще дойде време, когато ще съжаляваш за това, ученико на Алдур.
— Губиш си времето, сладурче — ухили й се отново моят маймуноподобен побратим. — Съжалявал съм за много неща в моя дълъг живот, но чуй какво ще ти кажа, съкровище. Никога няма да съжалявам, че не съм преспал със змия в пазвата си. — После лицето му придоби предишното си каменно изражение. — Питам те за последен път, Селмисра. Ще пуснеш ли марагите, или да подпалвам вонящата ти дупка на мига?
Тази последна реплика сложи края на войната между марагите и нийсанците.
— Беше доста убедителен там вътре, старче — похвалих аз своя побратим, след като вече се бяхме измъкнали от двореца на кралицата. — По едно време си мислех, че очите й ще изхвърчат от орбитите.
— И аз си мисля, че успях да привлека вниманието й.
Белдин въздъхна.
— Но това можеше да се окаже доста интересно занятие.
— Кое по-точно?
— Няма значение.
Изпроводихме препатилите мараги до тяхната граница, изоставяйки хиляди мъртви сред вонящите блата на джунглата, а после двамата с Белдин се върнахме в Долината.
Още с появата ни там, Учителя веднага ме прати в Алория.
— Кралицата на Алория носи в утробата си дете — каза ми той. — Същото онова дете, което чакаме да се роди от толкова време. Искам ти да присъстваш на раждането му и след това да го наглеждаш, докато достигне зрелостта.
— А сигурни ли сме, че това е точно той, Учителю? — попитах.
Алдур кимна.
— Всички признаци са налице. Още щом го зърнеш за пръв път, веднага ще разбереш, че това е именно той. Затова върви във Вал Алорн. Увери се, че не грешим и се върни!
Ето така ми се наложи да присъствам на раждането на Черек Мечото рамо. И наистина, още щом акушерката вдигна на ръце зачервеното ревящо малко зверче, аз тутакси разбрах, че това е той. Не ме питайте как. Просто разбрах. Двамата с Черек бяхме свързани от самото начало и аз го разпознах в мига, когато го зърнах за пръв път в живота си. Поздравих щастливия баща и се върнах в Долината, за да докладвам на Учителя и — поне така се надявах — да прекарам известно време с жена си.
Посетих Алория още няколко пъти през детството на Черек и всеки следващ път двамата се опознавахме все по-добре. Като навърши десет, той вече бе достигнал ръста на зрял мъж, но нямаше никакво намерение да спира да расте. Беше висок над два метра и десет, когато, деветнайсетгодишен, наследи трона на Алория. Дадохме му известно време да привикне с трона и короната, а после аз се върнах във Вал Алорн, за да се погрижа да вземе подходяща съпруга. Вече не помня името на момичето, но така или иначе тя свърши онова, което се очакваше от нея. Черек беше на около двайсет и три, когато се роди първият му син, Драс, и на около двайсет и пет, когато вторият му син, Алгар, се появи на бял свят. Рива, неговият трети син, се роди малко след двайсет и седмия рожден ден на краля. Моят Учител беше доволен. Всичко вървеше според очакванията.
Синовете на Черек израснаха също тъй бързо. Алорните по принцип са едри хора, но Драс, Алгар и Рива надхвърляха доста представите ми за едър алорн. Да си в една стая с Черек и неговите синове беше като да се разхождаш из вековна гора. Определението „гигант“ често се използва прибързано, но що се отнася до тия четиримата, си беше съвсем удачно.
Много пъти ми се е струвало, че нашият Учител познава поне отчасти бъдещето, но той предпочиташе да не говори с нас за предстоящите събития. Знаех, че на Черек и неговите синове е отредена някаква по- специална роля, но Учителя не искаше дори да ми намекне каква точно е тя. Убеден съм, че имаше основателна причина за това. Може би, ако знаех предварително, щях да се опитам да промени по някакъв начин предстоящите събития. А това определено щеше да е сериозна грешка.
Отидох отново до Алория през лятото, когато Рива навърши осемнайсет. Оказа се, че този негов рожден ден ще има особено значение в по-нататъшния му живот, защото именно тогава получи прозвището си. Четири години по-рано по-големият брат на Рива се бе превърнал в Драс Бичия врат. Малко след това алорните кръстиха Алгар Леката стъпка. Рива, който имаше огромни длани, стана Желязната Хватка. Аз лично съм искрено убеден, че Рива наистина би могъл да направи камъка на сол, ако го стисне с все сила в лапите си.
Когато се върнах в кулата, Поледра ми бе подготвила изненада.
— Чудя се — започна тя, — дали няма да престанеш за известно време с това тичане до Алория и обратно.
— Много се надявам — отвърнах й аз. — Учителя ще реши.
— Аз лично ще говоря с Учителя — каза ми тя. — Ще бъде добре да поостанеш известно време тук.
— Така ли?
— Така е според обичая, а обичаите трябва да се спазват.
— И за кой обичай по-точно става въпрос?
— За онзи, според който бащата трябва да присъства на раждането на детето си.
