Белгарат — магьосникът

— Някой от братята ти ще стори това вместо теб. Твоята задача е ясна.

— Това хич не ми харесва, Учителю.

— Не би и трябвало да ти харесва, сине мой. От теб се иска да отидеш на всяка цена.

Страхотно ми помогна, няма що. Скърцайки със зъби, аз се измъкнах от кулата на Учителя и разпръснах мисълта си към няколко точки в Толнедра.

— Имам нужда от теб — проплаках на Белдин.

— Не крещи! — извика ми той в отговор. — Заради теб разлях цяла халба с бира.

— Престани да мислиш за корема си и веднага се върни тук.

— Какво има?

— Трябва да замина веднага, а няма кой да се грижи за Поледра.

— Аз да не съм ти дойка, Белгарат. Близнаците ще ти свършат по-добра работа. Нали това им е призванието.

— Те са овчари, мързел такъв, не детегледачки! Връщай се веднага!

— Ти накъде си се запътил?

— Към Малория. Синовете на Черек са открили път, който не изисква размахването на крила. Отиваме в Ктол Мишрак, за да приберем Сферата.

— Да не сте откачили? Ако Торак ви спипа, ще се пържите на бавен огън.

— Нямам намерение да му го позволя. Връщаш ли се или не?

— Добре де, по-спокойно. Тръгвам.

— Аз ще съм тръгнал вече, когато пристигнеш. Каквото и да каже или да се опита да направи Поледра, не й позволявай да ме следва. Не й позволявай дори да излиза от кулата. Прикови я за стената, ако се наложи, но в никакъв случай не я изпускай.

— Ще се погрижа. Много здраве на Торак.

— Много смешно, Белдин. А сега се размърдай.

Както забелязвате, чувството ми за хумор съвсем се беше изпарило. Върнах се обратно до мястото, където бях оставил краля на Алория и неговите синове, и ги заварих да потропват в снега.

— Добре — казах, — ето какво ще направим. Сега ще отидем до моята кула, а вие ще внимавате да не изтървете и думичка за вашата налудничава идея пред жена ми. Искам тя да си помисли, че просто сте минали случайно оттук и сте се отбили, за да ми предадете почитанията си. Не искам да разбере какво сте намислили, преди да се отдалечим поне на двайсетина мили оттук.

— Виждам, че си размислил — отбеляза направо Черек.

— Не си насилвай късмета, Мечо рамо — сопнах му се аз. — Заповядаха ми отгоре и аз не се чувствам никак щастлив от това.

Не знам дали Поледра се е досетила за всичко, пък и до ден днешен не иска да ми каже. Моята съпруга поздрави любезно алорните и им каза, че обядът е вече на печката. Това беше явен знак, че вече се досеща за нещо. Беше невъзможно да ни е видяла от кулата, още по-малко да е чула какво си говорим долу. Винаги съм се чудил докъде точно се простират дарбите на Поледра. Дори само фактът, че бе живяла вече толкова години показваше, че не е съвсем обикновена. Но дори да можеше да се похвали с някое по-специално умение, тя никога не го бе демонстрирала в мое присъствие. Предполагам, че това беше част от негласното споразумение помежду ни. Аз не й задавах определени въпроси, а тя не ме изненадваше с демонстрации на необичайни дарби. Вероятно всеки брак си има своите малки тайни. Ако съпрузите знаеха всичко един за друг, съвместният им живот сигурно щеше да бъде много скучен.

Май вече споменах, че Мечото рамо беше един от най-лошите лъжци на света. След като си похапна достатъчно от свинското печено, му се отвори приказка. Той се облегна в стола си и каза:

— Тръгнали сме за Марагор по работа и минахме оттук, за да видим дали твоят съпруг може да ни покаже пътя.

Марагор? Че какво биха правили алорните в Марагор?

— Разбирам — отвърна му неопределено Поледра.

И тъй като Черек вече ме беше вързал с нелепата си лъжа, аз нямах друг избор, освен да опитам поне да загладя ръбовете й.

— Пътят всъщност не е чак толкова дълъг, мила — казах аз на съпругата си. — Ще ми трябва не повече от седмица, за да ги преведа през планините на Мар Амон.

— Освен ако не завали отново — добави тя. — Работата трябва да е доста важна, щом сте решили да прекосите тези планини през зимата.

— О, работата наистина е важна, лейди Поледра — увери я Драс Бичия врат. — Много, много важна. Става въпрос за търговия.

Търговия? Знам, че ще ви прозвучи нереално, но Драс беше по-лош лъжец и от баща си. Марагите нямат излаз на море. Как тогава биха могли алорните да търгуват с Марагор? Да не говорим, че до този момент марагите не бяха проявявали какъвто и да е интерес към търговията. А освен това бяха и канибали! Ама че идиот беше тоя Драс! Точно той, първородният принц на Алория!

— Дочухме слухове, че потоците на Марагор били претъпкани със самородно злато — добави Рива.

Слава Богу, поне той имаше малко здрав разум в главата си. Поледра познаваше алорните дотолкова, че да знае как самото споменаване на думата злато може да разпали въображението им.

— Ще се опитам да ти посреднича, Мечо рамо — казах аз и направих гневна физиономия на Черек, — но не разчитайте на кой знае какъв успех с марагите. Златото не ги интересува толкова, че да се наведат и да го вземат, когато се търкаля в краката им. Не мисля, че ще можете да им предложите нещо, което да ги накара да си направят труда.

— Струва ми се, че пътуването ще ви отнеме повече от седмица — каза Поледра. — Облечи се добре преди да тръгнеш.

— Разбира се — успокоих я аз.

— Може би няма да е зле и аз да дойда с теб.

— В никакъв случай — не и сега, когато до раждането остава толкова малко.

— Излишно се притесняваш за раждането.

— Не. Ти ще останеш тук. Вече повиках Белдин. Той ще бъде с теб.

— Няма да прекрачи дори прага на кулата, ако преди това не се изкъпе.

— Ще му напомня.

— Кога тръгвате?

Хвърлих един въпросителен поглед на Черек.

— Утре сутрин?

Той сви рамене, преигравайки за пореден път.

— Става — съгласи се уж след кратък размисъл. — И без друго времето в онези планини едва ли ще се оправи. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре.

— Гледайте да вървите под дърветата — посъветва ни Поледра. — Снегът натрупва доста в горите.

Ако се досещаше за истинската причина на нашето пътуване, значи приемаше новината доста леко.

— Хубаво ще е да си легнем по-рано днес — казах аз, надигайки се рязко от масата. Нямах никакво намерение да оставя алорните да се оплетат още повече в собствените си лъжи.

Онази вечер Поледра беше много тиха в семейното ложе. Така и не се откъсна от мен през цялата нощ, а призори ми прошепна:

— Много се пази. Аз и малкото ще те чакаме да се върнеш.

После добави нещо, което изричаше рядко, може би защото смяташе, че се подразбира от само себе си.

— Обичам те.

Целуна ме, претърколи се в другия край на леглото и заспа на мига.

На сутринта поехме с алорните на юг, все едно че целта на пътуването ни наистина бе Марагор. На около пет мили от моята кула завихме в широка дъга, като се стараехме да останем извън полезрението на Поледра, и продължихме на североизток.