Белгарат — магьосникът

— Какъв мост?

— Онзи, който ще ни отведе чак до Малория — заяви Рива небрежно, сякаш не ставаше въпрос за нещо, което алорните бяха търсили през последните две хилядолетия.

— А ще ми разкажеш ли малко повече подробности за този твой „мост“? — предложих.

— Тъкмо се канех да го сторя. Има една точка на изток, горе в Мориндланд, и друга, отсреща в Малория, която се издига на запад от земите на карандите. Между двете точки има верига от малки скални островчета. Мечокът успя да ни се измъкне някак. През онзи ден беше доста мъгливо, а тогава е трудно да забележиш бяла мечка на фона на снега. Двамата с Алгар бяхме любопитни къде се е дянал мечокът и тръгнахме по леда, като следвахме веригата от островчета. Утринта тъкмо се беше преполовила, когато подухна ветрец и разнесе мъглата. Огледахме се и какво да видим — ето ти я Малория. Все пак решихме да не продължаваме нататък. Нямаше смисъл да се издаваме пред Торак, че сме открили моста, нали? Затова веднага се върнахме обратно. Пътьом срещнахме група мориндими и те ни разказаха как са използвали моста от векове, за да посещават карандите. Всеки моринд е готов да даде всичко, което притежава, за наниз стъклени мъниста и карандските търговци явно са надушили това. Горките хорица се претрепват да събират зъби от моржове и рискуват живота си, за да убият някоя от онези опасни бели мечки, а карандите им измъкват всичко под носа за някакви си жалки дрънкулки. — Рива присви гневно очи. — Мразя лъжците и измамниците — заяви той.

Мечото рамо се ухили мрачно.

— Да сме разбрали за този мост векове по-рано, ако си бяхме направили труда да се поопознаем с мориндимите. От две хиляди години ровим из севера, за да сгащим ангараките, а мориндимите са знаели през цялото време как се стига до Малория. В бъдеще ще трябва да обръщаме повече внимание на съседите си.

(Това, ако не ме лъже паметта, беше в общи линии разговорът ни с Черек и неговите синове. Онези от вас, които са чели Книгата на Алорните, сигурно се сещат, че жрецът, написал по-ранните й части, е третирал доста свободно фактологическия материал. Което за пореден път доказва, че думите на един жрец не бива никога да се вземат твърде на сериозно.)

Хвърлих на Черек Мечото рамо един доста гневен поглед. Повече от очевидно беше накъде вървят нещата.

— Всичко това е много интересно, Черек, но защо го разказвате точно на мен?

— Решихме, че би искал да знаеш, Белгарат — промърмори той със зле изиграно недоумение. Черек беше мъдър човек, но понякога бе и доста прозрачен.

— Не ме мотай, Черек — казах му аз. — Какво точно сте намислили?

— Всъщност всичко е доста просто, Белгарат. Ние с момчетата решихме, че можем да отскочим до Малория и да върнем Сферата на твоя учител. — Той изговори всичко това с тон, който би подхождал повече на предложение за разходка в парка. — После се сетихме, че и ти може да поискаш да тръгнеш с нас. Затова дойдохме да те поканим лично.

— Не си го и помисляйте — троснах се аз. — Жена ми ще ражда и аз нямам никакво намерение да я изоставя точно сега.

— Поздравления — изломоти Алгар. Това беше единствената дума, която изговори за целия следобед.

— Благодаря — отвърнах. После се обърнах отново към баща му. — Добре, Черек, знаем къде е този ваш мост. Той ще си е на мястото и през следващата година. Тогава може би ще съм в настроение да обсъдя подобна експедиция. Тогава — може би, сега — не.

— Това може и да не се окаже чак толкова лесно, Белгарат — каза ми той напълно сериозно. — След като моите синове ми казаха какво са открили, аз отидох при жреците на Белар и ги накарах да гадаят по животински вътрешности. Трябва да отидем тази година. Ледът там няма да бъде толкова дебел още дълго. После жреците заклаха едно животно и за мен. Това ще е най-успешната година в целия ми живот.

— Ти наистина ли вярваш в тия суеверни глупости? — смъмрих го аз. — Нима си толкова наивен да мислиш, че съдбата на един човек може да бъде определена от някакви си овчи карантии?

Черек ме изгледа с лека обида.

— Никога не бих се доверил на овчи карантии, когато става въпрос за нещо толкова важно, Белгарат.

— Радвам се да го чуя.

— Заклахме кон. И двата пъти.

Алорни!

— В такъв случай ти желая всичкия късмет на света, Черек — казах. — Аз обаче няма да дойда с вас.

Масивното му брадато лице се сгърчи в болезнена гримаса.

— Това също би могло да се превърне в проблем, Белгарат. Вътрешностите сочеха съвсем ясно, че ние ще се провалим, ако не дойдеш с нас.

— Можеш да изкормиш и дракон, ако поискаш, Черек, но аз ще остана тук. Вземете близнаците… или пък ще повикам Белдин.

— Няма да е същото, Белгарат. Ти трябва да дойдеш. Дори звездите го казват.

— И астрология ли? И вие, алорните, ли взехте да се побърквате по тия марагски глупости?

— Белгарат! — каза Черек с упрек в гласа. — Това не са глупости!

— Сигурно! А пробвахте ли от листенцата на нийсанците?!

— Добре, Белгарат, достатъчно.

Точно тогава чух онзи глас за пръв път. Гарион го чува още откакто се роди, но на мен ми проговори доста късно. Има ли смисъл да уточнявам, че това ме сепна? Огледах се, но Черек и неговите синове не бяха промълвили и думичка. Гласът идваше от моята глава.

— Готов ли си сега да ме чуеш? — тросна се гласът.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм. Престани да спориш. Ти ЩЕ отидеш в Малория и ЩЕ тръгнеш още сега, Това е едно от онези неща, които трябва да се случат. А сега по-добре върви да поговориш с Алдур.

После усещането за чуждо присъствие в главата ми просто изчезна.

Малко е да се каже, че бях разтърсен. Опитах да приема всичко това за халюцинации, но много добре разбирах, че не са.

— Чакайте тук — заявих на краля на Алория и на неговите синове. — Трябва да поговоря с Алдур.

— Виждам, че си доста разтревожен, сине мой — ми каза Учителя още щом влязох в неговата стая.

— Мечото рамо и неговите огромни синчета чакат отвън — докладвах му аз. — Открили са път към Малория и искат да отида с тях до там. Но моментът е ужасно неподходящ за мен, Учителю. Поледра трябва да роди през следващите два месеца и искам да съм до нея. Черек настоява, но аз им казах да вървят без мен.

— И? — Учителя естествено знаеше, че това не е всичко.

— Имах „посещение“. Беше ми казано с тон, нетърпящ възражение, че трябва да отида с тях.

— Това е нещо много рядко срещано, сине мой. Необходимостта рядко решава да се обърне директно към нас.

— Боях се, че ще го приемеш по този начин — признах направо. — Няма ли начин да бъде отложено всичко?

— Не, сине мой. ВРЕМЕТО е част от СЪБИТИЕТО. Веднъж пропуснато, то няма да ни споходи втори път. Пропуснем ли тази възможност, може да се провалим. Знам, че това ще е голяма жертва от твоя страна, по-голяма отколкото би могъл да си представиш, но тя трябва да бъде направена. НЕОБХОДИМОСТТА иска това от теб, а тя не може да бъде пренебрегвана.

— Някой трябва да остане с Поледра, Учителю — възпротивих се аз.