Втренчих се в нея.
— Защо не ми каза по-рано?
— Нали ти казвам сега. Какво ти се яде за вечеря?
Единадесета глава
Поледра не обръщаше кажи-речи никакво внимание на бременността си.
— Това е естествен процес — ми казваше обикновено и свиваше рамене. — Не виждам защо трябва да се притеснявам от каквото и да било.
Тя продължи да се занимава с онова, което считаше за свое задължение, дори след като талията й се разрасна толкова, че отстрани движенията й започнаха да изглеждат доста странно. На няколко пъти опитах да я убедя да си почива повече, но скоро разбрах, че си губя времето.
През вековете, прекарани заедно, Поледра беше направила куп забележителни промени в интериора на моята кула. Както сигурно сте чували, аз далеч не съм най-големият чистник в света, но това никога не ме е притеснявало особено. Умереният безпорядък създава известен уют в един дом, не мислите ли? Но след като се ожених за Поледра, на всичко това беше сложен край. Преди в моята кула нямаше никакви вътрешни стени. Обичам да имам гледка от всичките си прозорци, докато работя. Разпределях жизненото си пространство както ми скимне — тази част тук за готвене, онази там за работа, другата за спане и прочее. Този модел ме устройваше чудесно, докато бях сам. От това в коя част на кулата се намирам, се подсещах и какво всъщност правя в момента.
Всичко това не допадна на Поледра. Тя се нуждаеше от ред. Започна с добавянето на мебели — маси, диванчета и много, много ярки на цвят възглавнички. Ярките цветове особено й допадаха. Дотук добре, но още първите килимчета, които просна върху каменния под, ми създадоха сериозни проблеми — непрекъснато се спъвах в тях. Като цяло обаче нейните леки промени тук и там превърнаха моята доста безлична кула в уютно за живеене място. Както сами знаете, уютът е от особено значение за съществата от женски пол, независимо от животинския вид, към който се числят. Предполагам, че дори женските змии използват някакви допълнителни декорации в леговищата си. Аз приемах всички нововъведения с учудваща за самия себе си толерантност, но все пак едно от тях направо ме вбеси. Поледра имаше отвратителния навик да прибира всичко. Опитай се после да намериш нещо. Когато работя, обичам всичките ми вещи да са сложени на места, където мога да ги виждам. Ситуацията обаче скоро се промени. Колчем пуснех нещо, тя тутакси го грабваше и го натикваше в някой незнаен шкаф или пък го слагаше върху затънтена лавица. От самото начало си знаех, че окачването на толкова много лавици е грешка, но тя ужасно настояваше, а през първите години на брака ни аз бях готов да угодя и на най-причудливата й прищявка.
Спорихме доста и за пердетата. Какво ги е прихванало всички жени на тази тема? Завесите са създадени само за да ти пречат да гледаш свободно през прозорците. През зимата не задържат топлината в стаята, през лятото не спират горещината — за какво са ми тогава? Но жените не считат една стая за добре обзаведена, ако прозорците й не са накичени с тези безполезни парчета плат.
Поледра може и да е минала през периода на сутрешните гадения, които не се разминават на нито една бременна жена, но аз поне не разбрах за това. Тя винаги беше на крак още с първите лъчи на слънцето, а аз обичам да си поспивам, особено когато нямам някаква спешна работа. Независимо от това какво си мисли дъщеря ми, това не е признак на мързел. Просто обичам да говоря, а вечерите са най-доброто време за разговори. Затова обикновено си лягам късно и после ставам късно. Не спя повече, отколкото спи Поулгара, просто двамата спим по различно време в денонощието. Накратко, Поледра може и да е имала сутрешни гадения, но така и не ми се оплака от това. Виж, лакомията на бременните определено не й се размина. Първите няколко пъти, когато ми поиска някакви странни неща за ядене, аз прерових Долината, за да й ги доставя. Но когато разбрах, че само ще нахапе повечето от тях, започнах да хитрувам. Не бях толкова луд, че да прелитам до най-близкото море всеки път, когато й скимне, че й се ядат стриди. Вместо това създавах стриди, които бяха почти толкова добри, колкото са и истинските, а тя се преструваше, че не забелязва подмяната.
Около петия месец я обхвана манията по бебешките креватчета. Достойнството ми понесе един лек шамар, когато започна да поръчва креватчетата едно по едно не на мен, а на близнаците. Аз, разбира се, се намусих, но тя просто ме сряза: „Ти не си добър с инструментите.“ После сложи ръка на любимия ми стол и го разклати. Признавам си, той проскърца жаловито, но пък никога не ме бе предавал през последните хиляда години. А това е едно доста добро постижение за кой да е стол, нали така?
Близнаците майсторяха безропотно креватче след креватче. Чудо голямо. Бебешките креватчета са като всяко друго креватче, само дето се люлеят. Добре де, тези на близнаците бяха наистина изкусно украсени.
Накрая бяха одобрени две креватчета.
— Защо две? — попитах аз.
— Никога не е излишно да си подготвен за изненади — отвърна ми тя. — Няма нищо ненормално в това да се родят няколко малки наведнъж.
Тя погали корема си.
— Скоро ще мога да броя ударите на сърчицата им. Тогава ще знам дали две креватчета ще са достатъчни.
Бременността на Поледра може и да не беше кой знае какво изживяване за нея самата, но за мен определено бе вълнуващ период. Така се бях надул, че сигурно трудно са ме издържали. Учителя приемаше моето перчене с учудваща толерантност, а близнаците бяха въодушевени почти колкото мен. Пастирите са си такива, дойде ли време за агнене, винаги се размекват. На Белдин обаче скоро му дойде до гуша и той отпраши за Толнедра, уж за да наглежда създаването на втората Хонетинска династия. Толнедранците тъкмо бяха установили търговски връзки с арендите и нийсанците, а Хонетините винаги са били доста алчни. Нямаше да се учудя, ако някой от тях развие завоевателски синдром, а времето не беше никак удачно за войни. Да не говорим, че този път Боговете едва ли щяха да запазят неутралитет.
През онази година зимата настъпи по-скоро, отколкото я бяхме очаквали и от самото начало ни даде да разберем, че ще ни измъчи доста преди да си тръгне. В далечния Север дърветата се пукаха от лютия студ, а снегът се трупаше на незапомнени по размерите си преспи. После, в един необичайно студен ден, когато от небето се сипеше сняг на ледени късове, в Долината пристигнаха четирима алорни, увити в кожи до ушите. Разпознах ги още в далечината по необичайния ръст.
— Привет, древни Белгарат — поздрави ме Черек Мечото рамо, когато излязох да посрещна него и синовете му. Никога не съм харесвал това обръщение.
— Доста сте се отдалечили от дома си, Черек — отбелязах аз. — Някакъв проблем ли е възникнал?
— Напротив, Преславни — избоботи Драс Бичия врат. Драс беше по-едър дори от баща си, а гласът извираше сякаш от дъното на ботушите му. — Моите братя откриха път към Малория.
Хвърлих по един бърз поглед на Желязната Хватка и Леката стъпка. Рива беше висок почти колкото Драс, но по-строен. Имаше страховита черна брада и пронизващи сини очи. Алгар, най-мълчаливият от тримата, беше гладко избръснат и имаше дълги атлетична крака, откъдето идваше и прозвището му.
— Бяхме излезли на лов — обясни Рива. — В далечния Север има страхотни бели мечки, а рожденият ден на мама е през пролетта. Двамата с Алгар искахме да й подарим кожено палто. Идеята не е лоша, нали?
Рива имаше по момчешки наивно излъчване, необичайно за мъж на неговата възраст. Не че беше глупав. Просто ентусиазмът му беше в излишък и всичко наоколо му се струваше прекрасно и впечатляващо. Понякога ми приличаше на бълбукащо котле.
Алгар, естествено, не каза нищо. Той почти не обелваше дума. Най-мълчаливият мъж, когото съм познавал.
— Чувал съм за тия бели мечки — казах. — Не са ли малко опасни?
Рива сви рамене.
— Че нали бяхме двамата — каза той, сякаш не ставаше въпрос за хищници, дълги над два метра и половина и тежащи почти тон. — Както и да е. В северните покрайнини на крайбрежието ледът е много дебел. Ранихме един мечок и той се опита да ни се изплъзне. Тръгнахме след него и тогава открихме моста.
