ангараките са заети с карандите, ще им остава по-малко време да мислят за нас.
— Та докато гролимите се боричкаха с генералите — продължи Белдин, — карандите си живееха що годе спокойно. Но още щом Торак уреди въпроса, ангаракските генерали тутакси поведоха войските към карандското кралство Палия и скоро го завладяха. Карандите не могат да се мерят с тях и кралството падна за около месец. Гролимите започнаха да точат жертвените си ножове, но генералите решиха да оставят Палия непокътната, при условие, разбира се, че поданиците й плащат данъци. Те предложиха също карандите от Палия да бъдат обърнати във вярата на Торак. Това направо вбеси гролимите. Според тях останалите човешки раси са достойни само за робство или за жертвоприношения. Известно време Торак се чудеше чия страна да вземе и накрая подкрепи генералите. Тяхното предложение му осигуряваше не само повече вярващи, но и нови попълнения за армията — в случай, че Белар все пак открие начин да преведе алорните си през океана. Не знам защо, но алорните явно доста притесняват Торак.
— Нищо чудно — каза Белмакор. — На мен ми действат по същия начин. Може би заради навика им да се юрват с рогата напред при най-дребния повод.
— Торак дори придвижи нещата с още една стъпка напред — продължи Белдин. — Палия му се стори твърде малка. Той заповяда на своите гролими да покръстят цяла Карандия. „Искам ги всичките — каза им той, — всеки човек, който живее в границите на Малория, трябва да се преклони пред мен и ако някой от вас ме разочарова, ще усети силата на гнева ми.“ Гролимите определено изглеждаха мотивирани, когато се запътиха към Карандия.
— Това вече е повод за безпокойство — каза Алдур. — Докато моят брат има само своите ангараки, ние лесно можем да мерим сили с него. Но решението му да приеме и други раси променя ситуацията.
— Засега той няма кой знае какъв успех, Учителю — побърза да го успокои Белдин. — Торак успя да наложи своята религия преди всичко заради превъзходството на армията си, но на границата на Мелсенската империя генералите се натъкнали право на кавалерията от слонове. Както дочух, гледката не е била особено приятна. Ангараките се изтеглили възможно най-бързо и вместо Мелсения предпочели да нападнат Даласия. — Той погледна към Белмакор. — Ти май спомена, че далите имали градове там.
— Имаха, поне последния път, когато бях там.
— Е, градовете вече ги няма. С изключение на Кел, разбира се. Когато ангараките преминали границата, там нямало нищо друго освен фермерски селца от измазани с кал сламени хижи.
— Защо ли са го направили? — попита Белмакор изумен. — Градовете им бяха красиви. В сравнение с тях Тол Хонет изглежда като бунище.
— Имало е защо — увери го Алдур. — Унищожението на градовете ще попречи на ангараките да разберат колко напреднала всъщност е далската цивилизация.
— На мен въобще не ми се сториха чак толкова напреднали — каза Белдин. — Все още ръчкат нивите си с пръчки, а духът им е като на стадо овце.
— Това също е било част от прикритието, сине мой.
— Ангараките нямаха никакви проблеми с покоряването им, Учителю. Идеята след всичките тези хилядолетия да си имат най-после Бог — дори това да е Торак — ги накара да се юрнат с хиляди. И това ли е било измама, Учителю?
Алдур кимна.
— Далите са готови на всичко, за да прикрият истинските си постижения и намерения.
— Генералите опитаха ли да нападнат отново Мелсенската империя? — попита Белмакор.
— Не. Не и след онзи първи провал — отвърна му Белдин. — Слоновете са смазали десетки хиляди техни войници. Сега ангараки и мелсени въртят дори някаква дребна търговия, колкото да не е без хич.
— Казваш, че си срещнал Урвон — каза Белкира. — В Ктол Мишрак или в Мал Яска?
— В Мал Яска. Заради чандимите гледам да не се мотая много-много из Ктол Мишрак.
— Какви са тия чандими? — попитах го аз.
— Някога са били гролими. Сега са кучета, големи колкото коне. Някои ги наричат „Хрътките на Торак“. Те пазят територията около Ктол Мишрак. Душат за натрапници. Ако се мотая край града за щяло и нещяло, сигурно скоро ще ме спипат. Веднъж в околностите на Мал Яска зърнах някакъв гролим да се задава от изток. Прерязах му гърлото, облякох неговата роба и се вмъкнах в града. Надзъртах наоколо, когато Урвон ме изненада. Веднага разбра, че не съм гролим. Разпозна таланта ми на мига. Трябва да си призная, че видът му ме постресна. Белязано изчадие. Ангараките са доста смугли, почти като толнедранците. Кожата на Урвон обаче беше покрита тук-там с големи бели петна. Направо ми заприлича на див кон, от онези петнистите. Та Урвон също се сепна. Веднага ме заплаши, че щял да извика пазачите, но аз можах да надуша страха му. Нашата подготовка е далеч по-обширна от тази на учениците на Торак. Урвон веднага усети, че не съм залък за неговата уста. Аз пък не страдах от излишна симпатия към него, затова направо го вдигнах във въздуха със силата на Волята и го треснах няколко пъти в стената. После, докато той се опитваше да си поеме дъх, му казах, че ако шавне или, не дай Боже, гъкне, ще му изкормя карантията с нажежена до бяло кука. И за да съм още по-убедителен, му показах куката.
— Откъде пък се е взела тази кука? — попита Белкира с искрена почуда.
— Оттук — отвърна му Белдин, щракна с пръсти и в ръката му се появи димяща кука. — Не е ли прекрасна?
Той махна небрежно и куката изчезна.
— Урвон като че ли ми повярва. Не съм съвсем сигурен, тъй като само миг след това вече беше загубил съзнание. Прииска ми се да го закова с куката за стената, но после реших, че съм в Мал Яска да събирам информация, а не за да осквернявам храмове. Затова го оставих да си лежи проснат на пода и побързах да се измъкна извън града, където въздухът е доста по-чист. Гролимските храмове вонят по един доста специфичен начин. — Белдин млъкна за миг и се почеса неистово под едната мишница. — Май ще е по- добре да не се мяркам за известно време в Малория. Урвон най-вероятно е окачил описанието ми на всяко второ дърво. Наградата, определена за моята глава, ме ласкае, но все пак ще изчакам нещата да поутихнат.
— Мъдро решение — промърмори Белмакор и после избухна в неудържим смях.
През следващите няколко седмици в живота ми настъпи значима промяна. Бях се навел над работната си маса, когато моята спътница влетя през прозореца, който най-сетне бе успяла да ме убеди да оставям отворен, кацна неуверено на любимия си стол и прие обичайната си вълча форма.
— Смятам да се махна за известно време — обяви тя невъзмутимо.
— О! — възкликнах неопределено.
Вълчицата впери в мен златните си немигащи очи.
— Май ми се иска да се поразходя отново по света.
— Разбирам.
— Светът доста се е променил, струва ми се.
— Не е изключено.
— Може и да се върна някой ден.
— Надявам се, че ще го сториш.
— Довиждане тогава — каза тя, прие отново формата на сова и изчезна от погледа ми с един-единствен удар на яките криле.
През всичките тези години нейното присъствие ме бе изнервяло понякога, но скоро открих, че ужасно ми липсва. Често ми се случваше да се обърна, за да й покажа нещо и чак тогава се сещах, че вече не е до мен. Ставаше ми някак празно и тъжно. Вълчицата бе прекарала толкова дълго време редом с мен, та ми се струваше, че сме заедно откак се помня.
Десетина години по-късно, Учителя ме извика при себе си и ми заръча да тръгна към далечния Изток, за да нагледам мориндимите. Техните занимания с черна магия и призоваване на демони винаги го бяха тревожили и той не желаеше да стигнат твърде далече в уменията си.
Мориндимите винаги са били — и, според мен, все още са — доста по-примитивни от своите братовчеди карандите. И едните, и другите почитат демони, но карандите поне са способни да водят нещо като нормален живот. Племената на Карандия уреждат споровете помежду си за доброто на целия народ. Вероятно защото вождовете им имат по-голяма власт от магьосниците. При мориндимите нещата стоят по- иначе. Там магьосниците са над всички. Това подхранва и без друго безумния им егоцентризъм. Всеки мориндимски магьосник приема съществуването на други магьосници като лична обида. Мориндимите водят
