след дълго графът на Во Астур реши проблема — поне от своя гледна точка — като се самообяви за крал на Арендия.
Гражданската война ми създаде сериозни неприятности. Разкъсвах се на парчета, опитвайки се да предотвратя срещата на членовете на трите графски рода, създадени лично от мен, на бойното поле. Ако наследникът на Мандорален беше убил, да речем, този на Лелдорин, мирът между графовете щеше да се превърне в абсолютна химера.
И като че ли бъркотията в Арендия не беше достатъчна, та хергелета от хрулжини и глутници алгороти нападнаха източните части на държавата в търсене на нещо — или някого — за ядене. Улгосите нямаха никакво намерение да излизат от пещерите и затова чудовищата бяха закъсали за храна.
За пръв път забелязах зверовете, докато водех барона на Во Мандор, наследник на Мандорален, към бойното поле. Аз, естествено, не исках той да се добере дотам, затова го разкарвах по възможно най-дългия път. Бяхме близо до границата с Улголанд, когато ни нападнаха алгоротите.
Мандорин, баронът, беше мимбрат до мозъка на костите си. Той и неговите васали се бяха опаковали от главата до петите в броня, която ги защитаваше от отровните нокти на алгоротите.
Мандорин извика на васалите си да се подредят в боен строй, смъкна забралото, свали пиката в атакуваща позиция и се спусна напред.
Какво да го правиш, кръвта вода не става.
Смелостта на алгоротите е резултат от стадното им чувство. Затова, когато Мандорин и неговите хора започнаха да ги избиват един по един, глутницата скоро се пръсна и чудовищата си плюха на петите. Не след дълго и последният от тях се скри сред дърветата на близката горичка.
Когато Мандорин вдигна забралото на шлема си, на лицето му вече беше цъфнала широка усмивка.
— Какво освежаващо премеждие, древни Белгарат — каза той развеселен. — Жалко само, че бяха твърде плашливи и така само ни развалиха удоволствието.
— Ти по-добре гледай да уведомиш всички за този инцидент, Мандорин — казах му аз. — Жителите на Арендия трябва да узнаят възможно най-скоро, че чудовищата от Улголанд се крият в тази гора.
— Ще посъветвам всички мимбрати да са нащрек — обеща той. — Безопасността на васитите и астурианците не е моя грижа.
— Те също са твои сънародници, Мандорин. Това те задължава да предупредиш и тях.
— Те са мои врагове — заинати се той.
— Което не ги прави по-малко хора от теб. Въпрос на чест е да предупредиш и тях, а ти
Приказките за честта го спечелиха за идеята. Сянка на съмнение пробяга за миг по лицето му, но накрая то се проясни.
— Ще бъде както казваш, Древни — обеща ми той. — Така или иначе, скоро няма да има нужда от това предупреждение.
— Така ли?
— Щом приключим с астурианците, аз лично ще поведа отряд към планините на Улго. Смятам, че изтребването на тази напаст едва ли ще ни отнеме кой знае колко време.
Все едно че слушах Мандорален.
Около петнайсет столетия след пропукването на света, Белдин се завърна отново от Малория, за да ни разкаже какво става с Торак и неговите ангараки. Белмакор също бе зарязал забавленията си в Марагор, за да се присъедини към нас. Нямаше го само Белзедар. Събрахме се в кулата на Учителя и седнахме на обичайните си места. Празното кресло на Белзедар притесняваше всеки от нас.
— За известно време в Малория цареше пълен хаос — започна разказа си Белдин. — Гролимите от Мал Яска избираха своите жертви за заколение почти изцяло от офицерските корпуси на армията, а генералите на свой ред арестуваха и екзекутираха всеки гролим, срещу когото успяваха да изфабрикуват някакво обвинение. Накрая на Торак му писна от всичко това и сложи край на безредиците.
— Жалко — промърмори Белмакор. — И какво точно направи Торак?
— Призова висшето командване на армията и гролимите първосвещеници в Ктол Мишрак и им постави ултиматум. Каза им, че ако не прекратят игричките си на мига, ще му се наложи да ги привика до един в Ктол Мишрак, за да ги държи под око. Това заявление изостри вниманието и на едните, и на другите. Те могат да си живеят в Мал Яска и Мал Зет при полуавтономия, пък и климатът на тези два града не е чак толкова отвратителен. Ктол Мишрак е като предградие на ада. Той е в южния край на арктическото блато — толкова на север, че през зимата дните са не по-дълги от два часа. Ако онова, което следва там след зазоряване, може да се нарече ден. Торак е покрил небето над града с облаци, които никога не се разнасят, тъй че слънчевите лъчи почти не достигат улиците му. Ктол Мишрак означава „Градът на Вечната нощ“ и бих казал, че това име доста му подхожда. Наоколо виреят само лишеи. Другите растения просто не могат да оцелеят в такъв мрак.
Белтира потръпна.
— Защо прави всичко това? — попита той изумено.
Белдин сви рамене.
— Кой знае защо Торак прави каквото и да е? Той е луд. Може да иска да скрие лицето си. Мисля, че гролимите и генералите се кротнаха и заради това, че всъщност Ктучик е онзи, който коли и беси в Ктол Мишрак. Аз успях да се срещна с Урвон, а той може да смрази и кръвта на змия само с един поглед. Всички говорят, че Ктучик бил още по-зъл.
— Откри ли кой е третият ученик? — попитах.
Белдин поклати глава.
— Никой не иска да говори за него. Останах с впечатлението, че не е ангарак.
— Това въобще не е в стила на моя брат — каза замислено Алдур. — Торак гледа на другите човешки раси с отвращение.
— Може и да греша, Учителю — призна Белдин, — но повечето ангараки смятат, че не е един от тях. Както и да е. Важното е, че заплахата от преместване в Ктол Мишрак охлади нрава на Урвон, който командва парада в Мал Яска. Той започна да се подмазва на генералите почти на мига.
— А Урвон наистина ли има чак такава автономия? — попита Белкира.
— На този етап — да. Торак е концентрирал вниманието си върху Сферата и е оставил административните въпроси на своите ученици. Ктучик е абсолютен господар в Ктол Мишрак, а Урвон седи на трона си в Мал Яска. Той обожава да го обожават. Единственият друг значим център в Малория е Мал Зет. Логично е да се предположи, че там се спотайва третият ученик на Торак. Така че щом генералите се помириха с Урвон, Торак ги изпрати по живо по здраво да си вървят у дома. По-късно уточниха подробностите помежду си. Сега гролимите върлуват в границите на Мал Яска, а генералите — в Мал Зет. Всички останали градове и области се управляват съвместно. Това не се харесва особено на нито една от страните, но те и без друго нямат кой знае какъв избор.
— Това ли са последните новини от Малория? — попита Белкира.
— Има още някои подробности. Когато генералите и гролимите прекратиха дрязгите помежду си, това тутакси им осигури достатъчно време, за да се заемат поотделно с карандите.
— Грозни диваци — отбеляза Белмакор. — Когато за пръв път видях един от тях, не можах да повярвам, че е човек.
— Е, те са се поочовечили напоследък — отвърна Белдин. — Ангараките се видяха в чудо с карандите още щом напуснаха границите на Даласийските планини. Карандите си имат нещо като конфедерация от седем кралства в североизточния ъгъл на континента. Новосътвореният от Торак океан промени доста и техния климат. Някога в Карандия цареше нещо като ледников период — много сняг, глетчери и прочие. Но парата, която изригна при пропукването на континента, разтопила всичко кажи-речи за една нощ. Преди имало едно неголямо поточе, кръстено Маган, което се виело през Карандските планини в югоизточна посока и се вливало накрая в океана при Гандахар. Когато всички глетчери се разтопили наведнъж, поточето се превърнало в пълноводна река, която наводнила три четвърти от земите край бреговете си. Това принудило карандите да потърсят убежище на някое по-високо място. За тяхно нещастие, по-високото място, което открили, се оказало част от територията на ангараките.
— Тяхното нещастие може да се превърне в наш късмет — подхвърли Белмакор, — защото докато
