Белгарат — магьосникът

на гролимите пълна власт над нас. Гролимите пък ни направиха горди и жестоки. После и самият Торак беше опорочен от собствената си жажда за власт и сила.

— Според мен сега той горко съжалява за грешката си.

— Но това няма да го промени. Той все още жадува за силата на Сферата, макар че тя го обезобрази. Неговата алчност хвърли човечеството във война, а войната преобрази всички ни. Ти ме видя, когато за пръв път пристигнах в Долината. Щеше ли тогава да повярваш, че съм способен да изгоря живи хора?

— Ние имахме проблем, Белсамбар, и всеки от нас търсеше неговото решение.

— Но именно аз бях онзи, който изсипа огнен дъжд върху ангараките. Ти не би го сторил. Дори Белдин не би го сторил… но аз го направих. И когато започнах да изгарям своите братя и сестри, тогава Торак полудя. Той нямаше да разцепи света и да издави всичките тези хора, ако не го бях принудил.

— Ние всички направихме неща, с които не се гордеем, Белсамбар. Което не означава, че ти трябва да поемеш вината заради всички ни.

— Не можеш да ме разбереш, Белгарат. Ние всички сме опорочени от онова, което се случи. Светът стана жесток и ние станахме жестоки заедно с него. Светът вече не е онова прекрасно място, което беше. Задава се Вечната нощ и ние не можем да направим нищо, за да я спрем.

Вече бяхме стигнали до предверието на неговата кула. Сложих ръка на рамото му.

— Върви да се наспиш, Белсамбар — му казах. — На сутринта, когато слънцето изгрее, всичко ще изглежда по-иначе.

Той ми се усмихна едва-едва. Изражението му беше пропито от мъка.

— Ако изгрее.

Белсамбар ме прегърна.

— Сбогом, Белгарат — ми каза накрая.

— Искаш да кажеш „лека нощ“.

— Може би.

После той се обърна и се прибра в кулата си.

По-късно бях събуден от гръмотевична експлозия, придружена от заслепяващо зарево. Скочих от леглото си и хукнах към прозореца, само за да зърна с невярващи очи купчината камъни, които бяха останали от кулата на Белсамбар. Още преди да погледна навън, знаех, че това не е нещастен случай и че Белсамбар не е оцелял като по чудо. Вече не усещах неговото присъствие в съзнанието си.

Не знам колко време съм останал на прозореца, неспособен да помръдна, взрян безпомощно в ужасяващата гледка.

— Белгарат! Слез веднага долу!

Беше Белдин. Виждах го ясно при основата на кулата си.

— Какво стана? — извиках му от прозореца.

— Нали ти казах да наглеждаш Белсамбар! Той просто сложи край на съществуването си по своя собствена воля! Него го няма вече, Белгарат! Белсамбар го няма!

Светът сякаш се срина върху мен. Белсамбар беше малко странен, но все пак той беше мой брат. Обикновените хора трудно ще разберат колко дълбока може да бъде връзката с човек, когото си познавал през последните хиляда години. Смъртта на Белсамбар ме осакати по един особен начин. Мисля, че бих предпочел да остана без крак или ръка пред това да загубя моя ангаркски брат-мистик и съм убеден, че и останалите са си помислили същото. Белдин плака дни наред, а близнаците просто загубиха за известно време връзката си с останалия свят.

Усещането за празнота, което ме бе обзело още първия миг след експлозията, явно бе отекнало през целия свят. Дори Белзедар и Белмакор, които по това време бяха в Малория, го почувствали и след не повече от седмица влетяха в Долината, макар да знаеха, че нищо не могат да променят. Белсамбар вече не беше сред нас и нищо на света не можеше да го върне обратно.

Опитахме се да утешим нашия Учител, доколкото това бе по силите ни, макар че всъщност не можехме да направим нищо, за да облекчим болката и мъката му.

Белдин изчака известно време, след като слязохме от кулата на Алдур, и тутакси подхвана Белзедар заради начина, по който се бе държал в Малория. Двамата с Белмакор се оказахме наблизо и трябва да ви кажа, че „безотговорен“ беше най-мекият сред епитетите, с които Белдин засипа Белзедар.

Белзедар прие мълчаливо словесната канонада, което съвсем не беше в стила му. По някаква причина смъртта на Белсамбар го бе засегнала по-дълбоко от нас останалите. Не искам да кажа, че някой от моите побратими приемаше безстрастно случилото се, но Белзедар изглеждаше направо разбит. С нетипична за него смиреност, той се извини на Белдин. Не че това промени особено нещата. Белдин тъкмо беше набрал инерция и нямаше никакво намерение да спира, просто защото Белзедар му се е извинил. По някое време дори започна да се повтаря и тогава Белмакор се намеси тактично.

— Какво толкова прави в Малория, старче? — попита той меко Белзедар.

Белзедар сви рамене.

— Опитвах се да върна Сферата на Учителя, какво друго?

— Това не е ли малко опасно за сам човек, стари друже? Торак все пак е Бог и ако те спипа, ще ти хапне черния дроб за закуска.

— Мисля, че измислих начин, по който да го заблудя — отвърна Белзедар.

— Не ставай идиот — тросна му се Белдин. — Учителя и без друго има достатъчно мъка на главата си, за да прибавиш към нея и собственото си недомислено самоубийство.

— В плана ми няма нищо необмислено, Белдин — отговори му хладно Белзедар. — От доста време изпилвам всеки детайл. Планът ми ще успее и това е единственият начин, по който бихме могли да прескочим Торак.

— Да го чуем тогава тоя твой план.

— Не, не става. Не ми е необходима чужда помощ, а още по-малко ми трябва някой да се меси. — С тези думи той се завъртя на пети и тръгна към кулата си, следван от проклятията и попържните на Белдин.

— Чудя се какво ли си е наумил — каза замислено Белмакор.

— Някоя глупост, естествено — отсече Белдин. — Белзедар никога не е бил особено интелигентен, а сега като капак на всичко се е побъркал за Сферата. Понякога се държи така, сякаш Торак е откраднал камъка от него, а не от Учителя.

— Явно и ти си го забелязал — каза Белмакор с лека усмивка.

— Да съм го забелязал? Че как би могъл някой да го пропусне? Ти какво прави в Малория?

— Исках да видя какво е станало с моя народ.

— Е, и?

— Като разцепи света, Торак определено не им е направил услуга.

— Едва ли се е и опитвал. Какво точно е станало?

— Не съм абсолютно сигурен. Мелсена беше островно кралство в източното крайбрежие. Когато Торак се зае да пренамести земната география, той успя с един замах да потопи повечето от местните острови. Това явно е създало някои „дребни“ неприятности на моите хора. Сега те са се нагъчкали на малкото непотопена площ, останала от острова. Освен това са назначили комитет, който да оцени положението и да предложи мерки.

— Какво са назначили?

— Комитет, старче. В подобни кризисни ситуации това е едно от първите неща, които правим ние, мелсените. Ако нещата не потръгнат добре, винаги можем да припишем цялата вина на комитета.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал през живота си.

— Разбира се, че е. Ние, мелсените, сме си „нелепи“ хора. Това е част от нашия чар.

— И какво е измъдрил комитетът?

— Те изучили проблема от всички възможни страни — за около десетина години, ако се не лъжа — и после изготвили доклад до правителството.