— Има нещо такова. Проблеми с очите ли имаш?
— Светлината ми причинява болка.
Погледнах към мрачното небе.
— Днес слънцето не е чак толкова ярко.
— За теб може би не — каза той. — За мен е ослепяващо ярко. Можеш ли да ме заведеш при твоя Учител? Трябва да му предам послание от Светия Горим.
— Разбира се — съгласих се бързо.
Може би сега вече щяхме да разберем какво става в Улголанд.
— В тази посока е — казах му аз и посочих към кулата на Учителя.
Направих го, без да се замисля. Той най-вероятно не можеше да види жеста ми през кърпата, с която бе превързал очите си. Оказа се обаче, че може, защото ме последва, без каквито и да било проблеми.
Заварихме Белсамбар при Учителя. Нашият ангаракски брат-мистик ставаше все по-затворен с всяка изминала година. Бях опитвал на няколко пъти да го измъкна от вцепенението, но без особен успех. Затова накрая предложих на Учителя да опита да направи нещо за Белсамбар.
Алдур поздрави учтиво улгоса на родния му език.
—
—
— Чаках с голямо нетърпение вести от вашия Горим — каза му Алдур. Улгосите са сковани и превзети хора и Учителя знаеше точно как да общува с тях. — Как вървят делата на служителите на моя баща?
— Недобре, божествени Алдур. Сполетя ни голяма беда. Пропукването на света влуди зверовете, с които живеехме в мир още от времето, когато първият Горим довел нашия народ в Пролгу.
— Значи там се криела причината за всичко! — възкликнах аз.
Улгосът ме изгледа с лека почуда.
— Преди няколко години преминах през Свещения Улго и тогава хрулжините и алгоротите се опитаха да ме хванат и убият. Пролгу беше изоставен, а над него кръжеше драконът. Какво се случи, приятелю?
Улгосът сви рамене.
— Аз лично не съм го видял с очите си — отвърна ми той. — Било е преди да се родя, но съм говорил с по-възрастните и те ми разказаха, че нараняването на земната плът разтърсило из основи планините около Пролгу. Отначало всички помислили, че това е просто някое по-силно земетресение, но УЛ извикал стария Горим при себе си и му разказал какво се е случило в Корим. Не след дълго зверовете започнали да нападат моите братя. Предишният Горим бил разкъсан от един елдрак — страховито създание.
Алдур въздъхна.
— Да — съгласи се той. — Ние с моите братя направихме голяма грешка, когато създадохме елдракина. Скърбя дълбоко за смъртта на вашия Горим.
Учителя беше длъжен да изкаже съболезнованията си, но той едва ли бе по-привързан към предишния Горим от мен самия.
— Аз не го познавах, Божествени — призна си улгосът с леко свиване на рамене. — Старите хора са ми разказвали, че земята още не била спряла да трепери, когато зверовете нападнали Пролгу. Дори дриадите подивели. Хората се скрили но къщите си, като мислели, че чудовищата няма да посмеят да пристъпят границите на свещения град, но се оказало, че грешат. Подивелите създания от планините преследвали хората дори из градските улици. Тогава УЛ показал на хората от моя народ пещерите.
— Пещерите — повтори замислено Алдур. — Разбира се. Дълго съм се чудил за значението на пещерите под Пролгу. Сега вече знам защо градът е бил построен върху тях. Чудех се също защо не мога да достигна до съзнанието на своя баща, след като Белгарат ми разказа за премеждията си из планините на Улго. Оказва се, че просто не съм търсил на вярното място. Прекланям се пред мъдростта на своя баща. Служителите на УЛ в безопасност ли са в тези пещери?
— Напълно, Божествени. Светият УЛ е поставил заклинание на входа на пещерите и чудовищата се боят да ни последват вътре. Ние живеем там откак земята бе наранена.
— Проклятието на твоя брат се е разнесло надалече, Учителю — каза мрачно Белсамбар. — Дори богобоязливите люде от Улго са усетили отровното му жило.
Лицето на Алдур помръкна.
— Тъй е, сине мой — съгласи се той. — Моят брат Торак ще трябва дълго да изкупва вината си.
— Неговите деца също, Учителю — добави Белсамбар. — Вината пада върху всички ангараки.
Де да се бях заслушал по-внимателно в думите на Белсамбар и да бях обърнал внимание на това колко празен е погледът му. Но вече бях свикнал да махвам с ръка на настроенията на нашия брат. Мистиката беше неговата стихия, а мистиците винаги са били малко странни хора.
— Моят Горим ми заръча да ти разкажа за случилото се в Улго — продължи нашият посетител. — Той те моли да предадеш тези сведения и на своите братя. Свещеният Улго вече не е безопасен за хората. Зверовете бродят из горите и разкъсват всичко живо, което се мерне пред очите им. Ние, улгосите, вече не стъпваме на повърхността. Живеем изцяло в пещерите, където сме в безопасност.
— Значи затова светлината ти причинява болка? — попитах го аз. — Ти си бил роден и отгледан кажи- речи в пълен мрак.
— Така е, древни Белгарат — отвърна ми той. За пръв път някой ме наричаше така. Дори мъничко се обидих. Все пак не бях чак толкова стар, нали?
— С това изпълних заръката на своя Горим — каза улгосът на моя Учител. — Сега с твоето позволение ще побързам да се върна в пещерите при моите братя, защото светлината на горния свят наистина ме мъчи неимоверно. Лъчите на слънцето се забиват като кинжали в очите ми.
— По-добре изчакай — посъветва го Учителя. — Нощта скоро ще се спусне и тогава ще можеш да поемеш по обратния път, защото онова, което за нас е мрак, за теб ще е просто малко по-мека светлина.
— Осланям се на думите ти, Божествени — съгласи се улгосът.
Нахранихме го. За да бъдем по-точни — близнаците го нахраниха. Белтира и Белкира просто не могат да оставят кое да е живо същество гладно.
Както и да е. Улгосът си тръгна след залез слънце и едва половин час по-късно аз осъзнах, че той дори не ни каза името си.
Двамата с Белсамбар пожелахме лека нощ на Учителя и после аз изпратих моя ангаракски брат до неговата кула.
— То продължава, Белгарат — каза ми Белсамбар тъжно.
— Кое продължава?
— Разпадането на света. Той никога вече няма да бъде същия.
— Така е открай време, Белсамбар. Светът се променя всеки ден. Всяка вечер умира някой, а на сутринта се ражда друг. Винаги е било така.
— Това са естествени промени, Белгарат. Онова, което се случва сега, е
— Мисля, че малко преувеличаваш, братко. И преди сме си имали неприятни моменти. Зимите понякога могат да станат доста тягостни, но в края на краищата пролетта винаги настъпва отново.
— Не и този път. Оттук нататък зимата ще става все по-лоша с всяка изминала година. — Един мистик е способен да превърне всичко в метафора. Метафорите са полезни образи на речта, но човек лесно може да се поувлече в използването им.
— Зимата винаги преминава, Белсамбар — казах му аз. — Ако не бяхме убедени в това, животът ни също нямаше да има кой знае какъв смисъл, нали?
— А има ли в действителност, Белгарат?
— Да, има. Ако не за друго, поне за да видиш какво ще стане утре.
— И какво толкова има да се види? Всичко ще бъде още по-лошо. — Той въздъхна. — Всичко това е започнало много отдавна, Белгарат. Вселената се е разединила след избухването на онази звезда, а сега Торак разцепи и нашия свят. Не само зверовете в Улголанд са изгубили разсъдъка си. Хората също са полудели. Някога, много отдавна, ангараките също бяха хора като всички останали. Торак ни опорочи и даде
