— Знаеш къде е бурето — озъбих му се аз.
— Ама и ти си един домакин, Белгарат.
Той стана и затътрузи крака към бъчонката. На връщане разля сума ти бира по пода. Накрая се тръсна обратно в креслото, отпи една гигантска глътка и примлясна доволно.
— Гролимите хич не се зарадвали на решението на генералите — продължи моят маймуноподобен побратим. — Много им се искало да се върнат обратно, но ако го направели сами, нямало да има кого да изкормват на гнусните си олтари. Затова тръгнали след ордата с надеждата, че ще успеят да убедят поне част от ангараките да ги последват. Това раздразнило генералите, в резултат на което последвали няколко доста нелицеприятни инцидента. Предполагам, че оттам е започнало разделението в ангаракското общество.
—
— Говоря доста разбрано, Белгарат. Да не би слухът да е почнал да ти изневерява? Чувам, че това често се случвало при старите хора.
— В какъв смисъл „разделянето на ангаракското общество“?
— Ами те просто вече не са едно цяло, както изглежда. Докато Торак си беше цял целеничък, гролимите имаха безпрекословна власт. Но сега нещата стоят иначе. Отношението на повечето ангараки към гролимите не се различава от това на Белсамбар. Както и да е. Та генералите превели ангараките през планините и накрая достигнали до поле, което било що-годе обитаемо. Там построили голям военен лагер на място, наречено Мал Зет, и поставили стражи, които да не допускат гролимите вътре. След няколко безуспешни опита, гролимите се отказали и помъкнали последователите си на север, където построили друг лагер. Нарекли го Мал Яска. Тъй че сега в Малория има два вида ангараки. Войниците в Мал Зет са като всички останали войници — религията за тях не е нищо повече от глупави ритуали и празни приказки. От друга страна „правоверните“ в Мал Яска прекарват по-голяма част от времето си в молитви към Торак.
— Направо не е за вярване, че събитията са се развили така — казах аз. — Главите на ангараките винаги са били пълни кажи-речи само с религиозни брътвежи.
После се сетих за нещо.
— А как реагира Белсамбар, когато му каза за това?
Белдин сви рамене.
— Не ми повярва. Той не може да възприеме факта, че ангаракското общество се е разпаднало. Нашият брат и без друго си има сериозни проблеми, Белгарат. Мисля, че го мъчи някаква странна „расова“ вина. В края на краищата, той е ангарак, а Торак издави половината човечество. Може би трябва да поговориш с него. Опитай се да го убедиш, че той не носи лична вина за катастрофата.
— Ще направя каквото е по силите ми — обещах аз. — Та значи така стоят сега нещата в Малория?
Белдин се засмя.
— О, чакай, има и още. Преди около двайсетина години Торак се отърси от самосъжалението и в общи линии дойде на себе си. В доброто старо време сигурно щеше просто да сравни Мал Зет със земята, но сега мозъкът му е твърде зает с други кроежи. Той открадна Сферата, но не може да направи нищо с нея. Разочарованието му е толкова силно, че просто не е с всичкия си. Та той премина пътьом през Мал Зет и Мал Яска, завлече със себе си най-фанатичната част от ангараките и заедно с тях достигна чак до североизточното крайбрежие, близо до земите на карандите. Когато се озоваха там, той заповяда на своите хора да му построят кула — изцяло от желязо.
— Желязо? — смаях се аз. — Една желязна кула не би издържала и десет години. Сигурно е започнала да ръждясва още преди да успеят да я завършат.
— Предполагам, че той й е заповядал да не ръждясва. По някаква причина Торак си пада по желязото. Може идеята му да е дошла от онази желязна кутия, в която държи Сферата. Вероятно си е втълпил, че ако затрупа фаталното камъче под купища желязо, ще успее да отслаби силата му до такава степен, та да установи контрол над него.
— Това са пълни глупости!
— Кажи го на Торак. Хората, които заведе на онова място, построиха град, а той го покри с облаци. Това е най-мрачният град, който някога съм виждал. Ангараките го наричат Ктол Мишрак — Градът на безкрайната нощ. Торак вече далеч не е такъв хубавец, какъвто беше някога, и вероятно иска да се скрие от света. Грозните хора постъпват така понякога. Аз съм се родил грозен, затова съм свикнал. Ами, в общи линии, това е всичко, Белгарат. Ангараките имат вече три главни града — Мал Зет, Мал Яска и Ктол Мишрак. О, има и още нещо. Очевидно сме успели доста да впечатлим Торак, защото е решил да обучи свои собствени ученици.
— Нима? И колко по-точно?
— Засега трима. Може да привика и други. Явно войната е показала на Торак, че хич не е зле да си имаш няколко помощника под ръка. Преди войната нямаше никакво намерение да дели силата си с когото и да било, но сега е размислил. Знаеше ли, че обикновените свещенослужители губят сила, щом напуснат пределите на родината си?
— Не разбирам накъде биеш.
— На Боговете също не са чужди дребните хитринки. Всички те са научили свещенослужителите си на някой малък трик. Това върши добра работа, когато се налага да се затегне вярата на последователите им. Един обикновен гролим — същото важи за свещенослужителите на Недра, Чалдан и особено за тези на Селмисра — притежава някои умения, сходни с нашите. Но реши ли да напусне областта, в която е изпратен, гролимът тутакси губи своите способности. Това обаче не важи за учениците на Боговете. Нашите способности не са обвързани с определено място. Торак е осъзнал колко полезно би могло да бъде това и е почнал да обучава свои собствени ученици.
— Имаш ли някаква представа кои са те?
— Първите двама са бивши гролими — Урвон и Ктучик. За третия не успях да науча нищо.
— Къде беше Белзедар през цялото това време?
— Нямам никаква представа. След като кацнахме на брега на Малория и приехме отново човешкия си облик, той ми подхвърли няколко нескопосани извинения за това как искал да обходи целия континент и после тръгна на изток. Оттогава не съм го виждал. Въобще не знам какво прави в момента. За едно обаче съм сигурен.
— И какво е то?
— Нещо го яде отвътре. През цялото време нямаше търпение да се отърве от компанията ми.
— Това може да се каже и за някои други хора, братко.
— Много смешно, Белгарат. Много смешно. Колко бира имаш още?
— Колкото е останала в буренцето. Ако въобще е останало нещо. Ти я смучеш като прежадняла камила.
— Много ми се беше разсъхнало гърлото. Опитвал ли си някога ангаракска бира?
— Не, доколкото си спомням.
— Не ти и трябва. Е, след като приключа с твоята, винаги мога да се обадя на близнаците.
Той стана, уригна се и пое със забързана крачка по утъпкания път към биреното буренце.
Осма глава
Той дойде от запад и отначало помислихме, че е сляп, защото очите му бяха прикрити с платнена превръзка. По дрехите му личеше, че е улгос. Вече бях виждал такива широки кожени куртки с качулка в Пролгу. Бях леко изненадан, защото мислех, че всички улгоси са били избити. Излязох да го посрещна и го поздравих на неговия език.
—
Той махна с ръка.
— Това не е необходимо — отвърна ми на нормалната реч. — Горимът ме научи на вашия език.
— Чудесно — отбелязах аз с леко раздразнение. — Защото не говоря езика на улгосите много добре.
— Да — каза той с лека усмивка. — Забелязах. Ти трябва да си Белгарат.
