Главната ми задача в Тол Недран бе да наглеждам появата на рода на Хонетите. Никога не съм харесвал Хонетите. Те имат невероятно високо мнение за себе си, а аз мразя, когато някой се опитва да гледа на мен от върха на носа си. Което обяснява защо бях малко рязък с бащата на младоженката, докато му обяснявах, че идеалната партия за неговата дъщеря е синът на един занаятчия, който се бе специализирал в градежа на каменни огнища. Родът на Хонетите трябваше на всяка цена да наследи някаква поне мъглява склонност към каменоделството, защото в противен случай Толнедранската империя просто нямаше да възникне. А ние щяхме да имаме нужда от тази империя в по-късни времена. Не бих ви досаждал с такива подробности, но просто исках да ви дам пример на какъв първичен стадий бяха „приготовленията“ ни в онези времена. Задействахме схеми, които трябваше да дадат първите си плодове най-рано след около хиляда години.
След като направо насилих бащата на младоженката да приеме направения от мен избор, двамата с вълчицата можехме вече спокойно да напуснем Тол Недран. Със сал, разбира се. По онова време още нямаше мостове. Салджията направо ни одра кожите, но какво друго би могло да се очаква от един толнедранец?
Накрая изпълних и последната от задачите, възложени ми от моя Учител, и заедно с вълчицата се насочихме на изток, към планините Толнедран. Беше време да се завърнем в Долината, но аз нямах никакво намерение да минавам отново през Улголанд. Преди въобще да припаря до това място, трябваше да разбера какво всъщност става там. Моята спътница се забавляваше с преследване на зайци и сърни, но аз имах по-интересно занимание. Много ми се искаше да открия пещерата, за която Учителя ми бе споменавал по най-различни поводи. Знаех, че е някъде из тези планини и затова се заех да я търся, без да бързам излишно. Не че имах някакви специални планове. Просто ужасно исках да зърна мястото, където Боговете бяха живели по времето, когато са сътворявали света.
Да си призная, това не беше единственият път, когато съм търсил пещерата. При всяко минаване през тези планини, отделях около седмица, за да огледам наоколо. Все пак първият дом на Боговете е нещо, което си струва да се види.
Естествено, така и не успях да го открия. Стори го Гарион, много, много по-късно. Там трябваше да се случи нещо важно, нещо, в което нямаше отредена за мен роля.
Когато двамата с вълчицата най-после се добрахме до Долината, заварихме завърналия се току-що от Малория Белдин. Белзедар обаче още никакъв го нямаше. Моят малък уродлив побратим ми бе липсвал много през стотината години, прекарани в Малория. Между нас се бе завързало някакво особено приятелство и колкото и да е странно, неговата компания ми доставяше истинско удоволствие.
Докладвах на Учителя за успеха на мисията си в Толнедра и Арендия и после му разказах за странните метаморфози, настъпили в Улголанд. Той ми се стори не по-малко удивен от мен самия.
— Възможно ли е улгосите да са сторили нещо, с което да са обидили своя Бог, Учителю? — попитах аз. — Нещо толкова сериозно, че той да е решил да ги остави, без каквато и да било защита срещу подивелите зверове?
— Не, сине мой — поклати Алдур посребрилата си глава. — Той не би го направил…
— Но нали веднъж вече е размислил, Учителю — припомних му аз. — Нали преди първият Горим да отиде при него, той не е искал да се грижи за нито една част от човечеството. А и след това Горим е трябвало да го убеждава с години, преди УЛ да склони. Може би не е хубаво от моя страна да го казвам, но сегашният Горим не е кой знае колко приятен човек. Дори погледите, които ми хвърля, могат да разгневят всекиго. Знае ли човек кого би могъл да предизвика, ако се разприказва.
Алдур се усмихна едва-едва.
— Наистина не е хубаво да го казваш, Белгарат — каза той и после се засмя с глас. — Признавам обаче, че съм напълно съгласен с теб. Но не, Белгарат, търпението на УЛ не познава граници. Дори човек като настоящия Горим не би могъл да го обиди до такава степен. Все пак ще проуча внимателно какво става в Улголанд и ще те запозная с резултата.
— Благодаря ти, Учителю — казах аз и си тръгнах.
На път за моята кула навестих Белдин, за да го поканя да си поприказваме в компанията на няколко халби превъзходно пиво. Предвидливо бях заел от близнаците една бъчонка, пълна с разкошната кехлибарена течност, във варенето на която алорните са ненадминати открай време.
Не след дълго Белдин се появи в стаята на върха на моята кула, тътрузейки крака по познатия начин, и пресуши първата си халба, без дори да си поеме дъх.
Налях още пиво от бъчонката и двамата се настанихме един срещу друг на масата.
— Е? — казах подканващо.
— Е, какво? — Все същият стар Белдин.
— Какво става в Малория?
— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? Малория е доста голямо място. — Вълчицата бе изникнала отнякъде и бе положила глава в скута му. По някаква причина тя бе харесала Белдин още от самото начало. Той я почеса разсеяно зад ушите.
— Какво прави Торак? — попитах аз малко по-рязко, отколкото ми се искаше.
— Гори си, какво друго. — Белдин се ухили по неговия си грозно-чаровен начин. — Мисля, че братът на нашия Учител ще гори още доста, доста дълго.
— Гори? Все още? — Наистина бях малко изненадан. — Мислех, че огънят досега е угаснал.
— Дори не е отслабнал, поне видимо. Нашето приятелче продължава да си гори досущ като в доброто старо време, когато направи фаталната грешка да обърне Сферата срещу света. Никой, бил той човек или Бог, не може да очаква кой знае каква милост от един камък. През по-голямата част от времето си Торак просто пищи, сякаш го дерат с кремък.
— Колко жалко за него — отбелязах аз с доза сарказъм.
Белдин ми се ухили отново.
— Между другото — продължи той, — след разцепването на света Торак е накарал своите ангараки да сложат Сферата в желязна кутия, за да не му се налага да я гледа. Предполагам, дори видът й разпалва огъня у него още по-силно. Явно в началото океанът, който той изсипа насред стария континент, е подгонил ангараките също тъй стръвно, както и нас, защото са се изнесли доста чевръсто на изток. Всичките им свещени места са били потопени под водата.
— Защо ли тяхната съдба не ме трогва особено? — отбелязах злобно.
— Белгарат, ти прекарваш твърде много време с алорните. Започнал си дори да говориш като тях.
Свих рамене.
— Алорните всъщност не са чак толкова лоши. Особено след като им свикнеш на номерата.
— Предпочитам да не им свиквам. Тия дангалаци са способни да ме вбесят за нула време.
— И какво станало после?
— Онази експлозия, която ние също видяхме, имам предвид, когато морската вода се изля върху разтопената лава, е променила климата на Изтока доста драстично. Между Кел и мястото, където преди се намираше Корим, се е появило обширно блато.
— А Кел си е още там, така ли?
— Кел винаги си е бил там, Белгарат, и вероятно винаги ще си остане. Този град е съществувал още преди повечето от нас да слязат от дърветата. Блатото явно е там от доста време, но ангараките все пак са успели да изгазят през него. Торак бил твърде зает с крещенето и затова неговите генерали трябвало да поемат командването. А те бързичко схванали, че тези калищаци хич не са подходящи за обитаване от хора.
— Учудвам се, че въобще им е направило впечатление. Ангараките обожават грозните неща.
— Така или иначе, доколкото разбрах, между генералите и гролимите възникнал спор. Гролимите се надявали, че нивото на морската вода ще спадне и всички ще могат да се върнат обратно в Корим. Нали олтарите им били все още там. Генералите обаче се оказали по-практични. Те знаели, че морето няма да се оттегли. Затова решили да не губят повече време в безсмислени спорове и повели армията на северозапад, а останалите ангараки ги последвали. Гролимите останали на брега да гледат замечтано към потопения Корим.
Белдин се уригна за пореден път и за пореден път ми подаде празната си халба.
