помня какво точно. Тя седеше до леглото и ме гледаше дяволито, а досадното й езиче се поклащаше леко от едната страна на муцуната. Едва ли някой обича да му се смеят още преди да е успял да се събуди напълно.
— Миришеш неприятно — отбеляза тя.
— Моля те, не започвай — казах. — Нещо не ми е добре тази сутрин.
— Интересно. Снощи беше толкова развеселен.
— Това беше снощи. Сега си е за сега.
— Любопитно ми е защо си причиняваш това. Сам знаеш, че на сутринта няма да се чувстваш добре.
— Такъв е обичаят. — През годините бях надушил, че с думичката „обичай“ мога да й се измъкна най- лесно.
— О, разбирам. Е, щом е обичай, значи всичко е наред. Днес си вече по-стар, така да знаеш.
— Днес специално се чувствам много, много по-стар.
— Родил си се на този ден преди много, много години.
— Пак ли е дошъл рожденият ми ден? Вече? Къде се дява това време?
— Зад… или пред нас. Зависи в коя посока си решил да гледаш.
Не е за вярване, нали? Вълчица да философства.
— И ти не си с мен от вчера.
— Какво е времето за вълка? Дните толкова си приличат, не мислиш ли?
— Доколкото си спомням, за пръв път се срещнахме малко преди разцепването на света.
— Да, тогава беше.
Направих бързо няколко сметки наум.
— Оттогава са минали около хиляда мои рождени дни.
— Е, и?
— Вълците обикновено по толкова ли живеят?
— Ти също си вълк… понякога, а си живял дори още по-дълго.
— Това е различно. Ти си един доста необикновен вълк.
— Благодаря ти. Вече бях почнала да си мисля, че никога няма да го забележиш.
— Направо е невероятно. Не мога да повярвам, че един вълк може да живее толкова дълго.
— Вълците живеят толкова, колкото пожелаят. — Нослето й се набърчи. — Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса с неприятната си миризма.
(Както виждаш, Поулгара, тази реплика не е измислена от теб.)
Няколко години след това ми се наложи да променя облика си по причина, която вече отдавна съм забравил. Не си спомням дори каква точно форма бях приел, но помня, че беше началото на лятото и слънцето струеше през отворения прозорец на моята кула, къпейки в златиста светлина остатъците от полузабравени експерименти и купчините книги на бюрото. Мислех си, че вълчицата е заспала и затова спокойно се заех с превъплъщението. Оказа се, че греша. Трябваше и сам да се сетя, защото нищо интересно не й бе убягнало през всичките години, прекарани заедно.
Обърнах се и я видях да ме вгледа втренчено с разкошните си топли очи.
— Значи
После за миг се превърна в снежнобяла сова.
Девета глава
След откритието на моята спътница животът ми вече не беше същият. Никога не знаех какво ще ме гледа, когато се обърна — вълк или сова, пеперуда или мечка. Явно й доставяше огромно удоволствие да ме стряска, но след известно време новооткритата игра взе да й омръзва и тя започна да се преобразява само в сова.
— Какво толкова намираш в совите? — троснах й се един ден.
— Харесвам ги — обясни ми тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — През първата ми зима, когато бях още малко и наивно същество, преследвах заек, който подскачаше насам-натам из снега. Тогава отгоре се спусна една огромна бяла сова, която ми измъкна зайчето изпод носа. Отнесе го до близкото дърво и го изяде, като ми подхвърляше остатъците. Тогава си помислих, че не е никак зле да си сова.
— Глупости — изсумтях аз.
— Може би — отвърна невъзмутимо, докато оправяше перата на опашката си, — но ми е забавно. Някой ден друго преображение навярно ще ми достави още по-голямо удоволствие.
Тези, които познават моята дъщеря, вероятно вече са се сетили как й е дошла идеята за онова „ново преображение“. Нито Поулгара, нито жена ми искат да ми кажат как са общували една с друга през онези ужасни години, в които си мислех, че съм изгубил Поледра завинаги. Но май пак се увличам…
През следващите няколко века всичко в Долината беше мирно и тихо. Вече бяхме задействали необходимите механизми, които трябваше да доведат до нужните резултати. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да отброяваме годините.
Настъпи и денят, в който Тол Недран изгоря до основи и моите мъки по създаването на рода на Хонетините най-после дадоха плод. Един от членовете на този род — по онова време дребен градски чиновник — носеше любовта към каменоделството и зидарството, която така внимателно бях вплел в наследствената тъкан на Хонетините. Та той изучи внимателно опожарения град и посъветва градските патриарси оттук нататък къщите да се строят от камък, защото ще бъдат далеч по-огнеустойчиви от дървените колиби със сламени покриви. После, въпреки бурните негодувания на лодкарите и собствениците на салове, бяха построени и първите мостове през реката — един на северния край на острова и друг — на южния.
След като най-после се досетиха да засипят блатата с чакъл, местните запретнаха още по-здраво ръкави. Честно казано, нас не ни вълнуваше особено дали жителите на Тол Хонет ще живеят в каменни къщи или в сламени хижи. Важни бяха задругите на строителите, които послужиха като основа за възникването на бъдещите легиони. Именно от тези легиони щяхме да се нуждаем по-късно. Строежът на каменни блокове е непосилно занятие за сам човек, той изисква обединените усилия поне на няколко души. Стандартната строителна бригада от десет души постепенно се превърна във взвод. Когато се налагаше да се носят особено тежки каменни блокове, бригадите се организираха по десет — стандартната рота. За поставянето на особено тежките каменни плочи, които служеха за основи, бяха необходими по сто бригади от по десет души — легион. За да бъде свършена нужната работа, беше необходима и организация, така те скоро се научиха да изпълняват заповедите на своите бригадири. Убеден съм, че вече схванахте. Моят Хонетин стана главен надзорник на строителните операции. Може дори да се каже, че бях горд с него, пък бил той и Хонетин.
По това време Толнедра не беше и наполовина толкова цивилизована, колкото е сега — ако човек въобще може да нарече Сенедра цивилизована. Във всяко общество има хора, които предпочитат по-скоро да вземат наготово онова, от което се нуждаят, вместо да се потрудят за него. Толнедра не правеше изключение. Околностите на града гъмжаха от банди главорези и когато една от тях се опита да прекоси северния мост, за да плячкоса мирното население, моят надзорник заповяда на хората си да оставят инструментите и да грабнат оръжие. Останалото, както казват, е история. Моето протеже на мига осъзна какво е създал и така се роди мечтата за една нова империя.
След като строителят Хонет разпростря властта си в радиус от двайсет мили около Тол Недран, той набързо прекръсти града на Тол Хонет и се самопровъзгласи за Ран Хонет Първи — Император на цяла Толнедра. Това си беше леко изхвърляне, тъй като територията на неговата „империя“ не надвишаваше четиристотин квадратни мили, но все от нещо трябва да се започне.
На мен обаче не ми остана време да седя и да се радвам на постижението си, защото малко след това избухна гражданската война в Арендия. Никак не ми се искаше родовете, които бях създавал векове наред, да се изтребят взаимно до крак само за няколко месеца. Трите главни града в Арендия — Во Мимбър, Во Вакун и Во Астур бяха основани отдавна. По онова време всеки от тях се управляваше от граф. Не знам дали идеята за общ крал щеше да хрумне на арендите, ако Хонетинската империя не се бе простряла на юг. Не
