Хранеха ме, грижеха се за мен и още от самото начало ме настаниха в най-луксозната от палатките си, ако изобщо една палатка може да бъде луксозна. Тя се оказа празна. Скоро открих, че много от другите палатки също са празни. След около месец-два разбрах каква е причината. Почти не минаваше седмица, без да умре поне един от старците. Едва ли имате и най-бегла представа какво значи да живееш на място, където погребенията просто преминават от едно в друго кажи-речи без прекъсване.
Така или иначе, зимата наближаваше, а аз имах място, където да спя и огън, за да се стопля. Пък и старците ме хранеха добре. Затова реших да остана. Можех да понеса една малка депресия. Но все пак смятах още с пукването на пролетта да си събера багажа и дим да ме няма.
През онази зима така и не си направих труда да науча езика на моите домакини. Няколкото думи, които разбирах, бях попил случайно. Най-често използваните измежду тях бяха „Горим“ и „УЛ“. Старците винаги ги произнасяха с тон, издаващ дълбоко разкаяние. Реших, че вероятно става въпрос за нещо като имена, но не бях съвсем сигурен, пък и честно казано, не ми пукаше.
Освен че ме хранеха, старите хора се грижеха и да съм добре облечен. Моите собствени дрехи и без друго си бяха доста парцаливи, а по време на краткото пътешествие се бяха превърнали в истински дрипи. Този жест поне не беше свързан с някаква сериозна жертва, защото общност, в която умират по трима души на седмица, естествено разполага с доста ненужни дрехи.
Когато снегът се разтопи и мразът поотпусна земята, аз започнах тайничко да се подготвям за напускане. Като начало крадях храна — по малко, за да не предизвикам подозрение — и я криех в палатката си. От палатката на поминал се неотдавна мъж успях да си чопна едно чудесно вълнено наметало и като цяло понасъбрах доста полезни нещица оттук-оттам. Проучих внимателно околностите на лагера и не след дълго открих място, където можех да прекося голямата река. След като вече имах ясна представа и за маршрута, по който ще се измъкна, не ми оставаше нищо друго освен да седна и да чакам зимата да си отиде окончателно.
Както обикновено става през пролетта, и този път първите две седмици на новия сезон бяха белязани от проливни дъждове. Наложи ми се да изчакам още малко, макар че желанието ми да се махна възможно по- скоро от това потискащо място вече ставаше болезнено.
Докато траеше зимата, необяснимият подтик, който толкова време ме бе ръчкал да продължавам все напред, не изчезна, а просто смени рязко посоката си. Сега вече изпитвах желание да вървя на юг, вместо на запад.
Най-накрая дъждовете престанаха и времето се затопли достатъчно, за да направи пътуването приятно. Една привечер събрах примъкнатата плячка, натъпках я в грубо съшитата торба, която бях измайсторил през зимата и седнах безмълвно насред палатката. Чаках шумовете, които се разнасяха из лагера, да утихнат окончателно. Щом навън се възцари абсолютна тишина, аз изпълзях безшумно от временното си убежище и се запътих право към гората.
Онази нощ имаше пълнолуние и звездите ми изглеждаха по-ярки от обикновено. Промъкнах се през населената със сенки гора, прекосих реката и с огромно облекчение стъпих на отсрещния бряг. Бях свободен!
През по-голямата част от нощта вървях на юг, следвайки извивките на реката. Исках да се отдалеча колкото мога повече от лагера на старците или поне достатъчно, за да съм сигурен, че техните овехтели, скрибуцащи стави няма да им позволят да ме догонят.
Гората изглеждаше много стара. Дърветата бяха огромни, пръстта под краката ми беше покрита не с трева и дребни храсти, а с дебел килим от мъх, по който бяха пръснати полуизгнили листа. Струваше ми се, че лесът е омагьосан. След като се убедих, че съм набрал достатъчно преднина, за да се чувствам в безопасност, реших да позабавя темпото и просто да се поразходя. Въпреки това обаче усещането, че трябва рано или късно да продължа на юг, без да имам никаква представа защо, не ми даваше мира.
Гората отстъпи място на нещо като долина — покрита с трева просторна купа, чието дъно бе изпъстрено тук-там с неголеми гъсталаци и пищни храсти, отрупани с диви плодове; с малки леденостудени изворчета, чиито води бяха толкова прозрачни и бистри, че можех спокойно да видя дъното на образуваните от тях езерца. Когато се навеждах, за да утоля жаждата си, пъстървите, които плуваха из езерцата, ме следяха любопитно, без да изпитват страх.
По зелените ливади пасяха сърни, спокойни и неплашливи като овце, които ме гледаха с големите си влажни очи, без да подозират, че мога да съм заплаха за тях.
Удивен, аз се разхождах насам-натам, а сърцето ми се изпълваше с доволство, което не бях изпитвал никога преди. Далечният глас на благоразумието ми нашепваше, че запасите ми от храна далеч не са неизчерпаеми, но това не ме притесняваше особено, тъй като почти не ги бях докосвал след пристигането си в долината. Всевъзможните причудливи диви плодове ми бяха повече от достатъчни, за да утоля глада си.
Дълго време обикалях из тази магическа долина и след време се озовах в самия център, където растеше дърво, толкова огромно, че съзнанието ми отказваше да възприеме реалните му размери.
Ботаниката никога не е била любимата ми наука, но тъй като съм обиколил света девет пъти, спокойно мога да твърдя, че няма друго такова. Без дори да разбера защо, аз просто отидох до него и допрях двете си длани до кората му. Това си беше грешка. Винаги съм се чудил какво ли щеше да стане, ако не го бях направил.
Умиротворението, което ме заля в следващия миг, не подлежи на описание. Моята прозаична по природа дъщеря, както обикновено, вероятно ще обясни цялото преживяване с вродената ми ленивост, но в този случай ще сгреши. Нямам представа колко време съм останал там, обединен в една неделима цялост с древното дърво. Знам само, че то трябва да ме е подхранвало и да е поддържало живота ми в течение на часовете, дните и месеците, които изминаха неусетно, тъй като не си спомням да съм се хранил или спал през цялото това време.
Изведнъж, макар да ми се струваше, че е минал само един единствен ден, времето отново захладня и от небето заваля сняг. Зимата, подобно на Смъртта, се бе промъквала по целия път зад мен и накрая все пак бе успяла да ме застигне.
В главата ми се оформи неопределено намерение да се върна в лагера на старците, ако не успея да измисля нищо по-добро, макар да беше очевидно, че съм прекарал твърде дълго в сянката на това глупаво дърво, за да поема тепърва по обратния път.
Междувременно снегът натрупа толкова, че едва успявах да си проправя пъртина през него. От храната ми не бе останала и троха, обувките ми бяха прокъсани, бях изгубил някъде ножа си, а изведнъж стана много, много студено. Не че обвинявам някого, но тогава всичко ми се стори малко прекалено.
Накрая, мокър до кости, с коса на ледени висулки, се прислоних зад купчина камъни, която сякаш се издигаше чак до сърцето на снежната буря, вилнееща около мен, и се приготвих да умра. Припомних си Гара и зелените поля около селцето, блещукащата река, майка си, и тъй като бях още съвсем млад, се разплаках.
— Защо плачеш, момче?
Гласът бе много внимателен. Вихрушката беше толкова силна, че не можех да видя кой говори, но нещо в тона му ме ядоса, без да знам дори защо. Нима нямах достатъчно добра причина, за да се разплача?
— Защото ми е студено и съм гладен — отвърнах аз, — и защото умирам, а никак не ми се иска да умра.
— Защо ще умираш? Да не би да си наранен?
— Изгубих се — сопнах му се леко аз, — освен това вали сняг и нямам къде да отида.
— Нима при вас хората това е достатъчна причина, за да умреш?
— А не е ли?
— И колко смяташ, че ще продължи това твое „умиране“? — В гласа на непознатия се бе промъкнала любопитна нотка.
— Не знам — отговорих аз и изведнъж ме заля вълна на самосъжаление. — За пръв път ми е.
Вятърът се разлудува още повече. Снежната вихрушка се бе превърнала в непрогледна стена.
— Момче — каза накрая гласът, — ела тук при мен.
— Къде си ти? Не мога да те видя.
— Заобиколи кулата отляво. Можеш ли да различиш дясната от лявата си ръка?