— Могат ли и другите неща да бъдат направени по този начин, Господарю? — попитах аз, мислейки си за безкрайните часове, изгубени в безсмислени усилия.
— Всичко може да бъде направено така, момче. Просто концентрираш волята си върху това, което искаш да постигнеш и казваш думата. Толкова се чудих на упоритостта, с която предпочиташе да вършиш всичко с ръцете вместо с волята си. Дори бях започнал да се притеснявам, че може да се окажеш негоден.
Изведнъж всички неща, на които просто бях махвал с ръка, без да се замислям, си дойдоха по местата. Моят господар наистина ми бе „създавал“ работа с надеждата, че все някой ден ще науча тайната. Отидох отново до камъка и го докоснах. „Премести се!“ — заповядах му. Понесен от силата на моята воля, той се издигна във въздуха, лек като перце.
— По-лесно ли ти е да докосваш камъка, когато искаш да го преместиш, момче? — попита моят господар с нотка на любопитство в гласа.
Въпросът ме свари неподготвен. Дори не се бях замислял за това, че всъщност няма защо да докосвам камъка. Погледнах го отново.
— Премести се — казах, този път доста по-колебливо.
— Трябва да му заповядаш, момче, не да го молиш.
— Премести се! — изревах аз и камъкът подскочи, тласнат единствено от Волята ми и от Думата, обозначаваща моето желание.
— Така е доста по-добре, момче. Може би все пак има надежда за теб.
После ме осени друго прозрение. (Забелязвате ли колко бързо схващах някои неща?) Та нали вече бях успял да преместя каменната плоча, служеща за врата на кулата, само със силата на своето желание, при това още преди пет години!
— Ти си знаел през цялото време, че съм способен на това, нали, Господарю? Всъщност няма почти никаква разлика между този камък и плочата на входа, нали така?
Старецът се усмихна леко.
— Браво на теб, момче — похвали ме той.
Вече беше започнало да ми писва от това „момче“.
— А защо просто не ми каза? — попитах сърдито.
— Защото трябваше ти да го откриеш сам за себе си, момче.
— И цялата работа, която ми намираше през годините, не е била нищо повече от начин да ме накараш да разбера, че има и друг способ да се върши всичко?
— Разбира се — отвърна ми той някак разсеяно. — Как ти е името, момче?
— Гарат — казах му аз и изведнъж осъзнах, че той никога преди не ме е питал за името ми.
— Неподходящо име, момче. Особено за човек с твоя талант. Ще те наричам Белгарат.
— Както желаете, Господарю.
Замислих се за миг, тъй като не знаех дали следващият ми въпрос няма да му се стори твърде безочлив, но после поех дълбоко въздух и попитах:
— А как да ви наричам аз, Господарю?
— Казвам се Алдур — отвърна ми той с усмивка.
Естествено, бях чувал това име. Затова тутакси се проснах по очи на земята.
— Да не ти е зле, Белгарат?
— О, велики и всемогъщи Боже — казах аз с треперещ гласец, — прости моето невежество. Трябваше да те позная още от самото начало.
— Престани! — каза той с раздразнение. — Аз не съм като моя брат Торак, не обичам да ми се кланят. Изправи се на крака, Белгарат. Стани, ти казвам, момче! Държиш се глупаво.
Надигнах се колебливо и се свих в очакване да ме порази мълния или нещо подобно. Боговете не прощават на онези, които са ги разочаровали. Поне така смятах тогава. Сега, когато вече познавам достатъчно Богове, съм далеч по-наясно с техните нрави. При цялото ми уважение към тях ще отбележа, че в някои отношения те са по-ограничени дори от нас хората.
— И какво смяташ да правиш сега с живота си, Белгарат? — попита ме той.
Такъв си беше моят „господар“ — винаги ме оплиташе с въпроси, които отиваха далеч отвъд най- дългосрочните ми планове.
— Ще остана тук и ще ти служа, Господарю — казах аз възможно най-смирено.
— Нямам нужда от прислужници — каза той. — Последните няколко години бяха изцяло в
Доста неприятен въпрос, признавам, макар и напълно уместен.
— Не мога ли да остана тук, за да те боготворя, Господарю? — примолих се аз. По онова време все още не бях срещал Богове и затова не бях наясно с етикета. Всичко, което знаех, беше, че ще умра, ако той ме отпрати.
Алдур сви рамене. В случай, че не сте забелязали — няма нищо по-лесно от това да разкъсаш нечие сърце само с едно свиване на рамене.
— И твоето боготворене не ми е нужно, Белгарат — каза той с безразличие.
— Не мога ли просто да остана, Господарю. — Очите ми вече се бяха напълнили със съвсем истински сълзи. Той късаше сърцето ми. Съвсем преднамерено, разбира се. — Ще стана твой ученик и ще се уча от теб.
— Жаждата за познание ти прави чест — каза Алдур, — но никак няма да ти е лесно, Белгарат.
— Аз съм схватлив, Господарю — изпъчих се, забравяйки набързо, че първият урок ми бе отнел пет години. — Ще те накарам да се гордееш с мен.
Наистина го мислех.
Той се засмя. Сърцето ми подскочи от радост, точно както бе подскачало при смеха на онзи стар скитник с раздрънканата каручка. „Много интересно!“, помислих си.
— Добре тогава, Белгарат — отстъпи най-после Алдур. — Можеш да останеш.
— Като твой ученик ли, Господарю?
— Това ще разберем тепърва, Белгарат.
И тогава, тъй като бях още много млад и доста впечатлен от постижението си, аз се обърнах към един изсушен от зимата храст и му казах: „Разцъфни!“. Неочаквано дори за мен самия на върха на едно от клончетата се появи самотен цвят. Не беше нищо особено, но това бе всичко, на което бях способен тогава. Никога преди не бях правил нещо подобно. Откъснах цветчето и му го подадох.
— За теб е, Господарю — промълвих, — в знак на моята любов.
Никога преди не бях използвал думата „любов“, а тя изведнъж се бе превърнала в опорна точка на цялото ми съществуване. Не е ли странен начинът, по който достигаме до подобни „мънички“ прозрения?
Алдур пое малкото невзрачно цветче и го притисна леко между дланите си.
— Благодаря ти, сине мой — каза той. За пръв път ме наричаше така. — Това цветче ще е твоят първи урок. Задачата ти ще е да го изучиш колкото можеш по-подробно и да ми разкажеш за всичко, което долавяш у него. Забрави за метлата и брадвата, Белгарат. Сега това цветче е твоята „задача“.
Тази „задача“ ми отне двайсет години, доколкото си спомням. Всеки път, когато идвах при моя Учител с цветчето в ръка — то така и не повехна през всичкото това време — и му казвах онова, което съм научил за него, той неизменно ми отвръщаше: „Това ли е всичко, сине мой?“ Съкрушен, аз се връщах отново към това глупаво малко цветче. Как го мразех само!
С времето омразата ми се стопи. Колкото повече научавах за цветчето, толкова повече се привързвах към него.
След време Алдур ми подхвърли, че ако го изгоря и изуча пепелта му, може би ще постигна известен напредък. Отказах категорично да направя нещо подобно.
— И защо не желаеш да го сториш, сине мой? — попита ме той.
— Защото това цветче ми е скъпо, Учителю — отвърнах му аз, вероятно малко по-рязко, отколкото възнамерявах.
— Скъпо? — попита Алдур.
— Обичам това цветче, Учителю!
