където се отдадох отново на заниманията си. Времето губеше стойност в границите на тази благословена долина и аз с готовност посвещавах години дори на най-простите неща. Изучавах дърветата, птиците, рибите и зверовете, насекомите и паразитите. Само на тревата отделих цели пет години. След време осъзнах, че не остарявам като останалите хора. Бях виждал достатъчно възрастни хора, за да съм наясно, че стареенето е част от това да бъдеш човек. Но по някаква причина това правило не важеше за мен.
— Учителю — казах аз една вечер, докато двамата с Алдур все още работехме въпреки късния час, — защо не остарявам?
— Нима искаш да остарееш, сине мой? — попита ме Алдур. — Аз лично не виждам кой знае каква полза в стареенето.
— Всъщност не съм се затъжил за старостта, Учителю — признах си, — но нормално ли е тя да ме подминава?
— Може би — отвърна ми той. — Ти имаш още много да учиш и дори сто човешки живота няма да са ти достатъчни, за да усвоиш нужните знания. На колко години си сега, сине мой?
— Скоро прехвърлих триста, Учителю.
— Това е една добра възраст, сине мой. Твоята страст към познанието те е съхранила. И ако пак се объркам и те нарека „момче“, поправи ме. Не ми се вижда уместно ученикът на един Бог да бъде наричан „момче“.
— Ще запомня това, Учителю — уверих го аз, като едва се сдържах да не дам воля на неописуемата си радост. Той за пръв път ме беше нарекъл свой ученик.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза Алдур с лека усмивка. — И кой е обектът на настоящите ти занимания, сине мой?
— Ще се опитам да разбера защо падат звездите, Учителю.
— Удачно подбрана тема, сине мой.
— А ти, Учителю… — започнах аз неуверено. — Какво изучаваш ти, ако не е твърде безочливо да задавам такъв въпрос.
— Все същото като преди, Белгарат — каза той, разтвори пръсти и аз видях, че върху дланта му лежи фаталният камък. — Лично УЛ го повери на грижите ми и затова мой дълг е да го опозная и да изуча предназначението му.
— Може ли един камък да има предназначение, Учителю? Имам предвид друго предназначение, освен да бъде просто камък? — Не знам защо, но близостта на камъка, чиято повърхност се бе загладила или по- скоро полирала от докосването на Учителя, ме правеше някак по-възприемчив. Тъкмо в онзи миг ме бе обзело смътното предчувствие, че камъкът ще предизвика верига от бурни събития в бъдещето.
— Този камък има невероятно важно предназначение, Белгарат, защото чрез него ще бъде променен този свят и всички, които живеят в него. Ако успея да проникна още по-дълбоко в неговата същина, вероятно ще мога да се подготвя за промяната. Тази задача е най-тежкото бреме, което съм носил някога на плещите си. — Той отново потъна в мълчание и продължи да върти камъка из ръцете си, взирайки се тревожно сякаш право в неговата сърцевина.
Определено нямах никакво желание да нарушавам повече реда на мислите му и затова се върнах към своите непостоянни звезди.
Трета глава
След време при нас дойдоха и други. Някои от тях се появяваха уж съвсем случайно, точно както се бях появил и аз. Други търсеха именно Алдур, за да се учат от него. Един от тях беше Зедар.
В един прекрасен ден, обагрен в златистите тонове на есента, петстотин години след пристигането ми в Долината, заварих Зедар близо до кулата. Той беше изградил груб олтар и тъкмо гореше на него трупа на заклан овен. Това ме настрои против него още от самото начало. Дори вълците знаеха, че не бива да убиват в Долината. Мазният дим на неговото жертвоприношение изпълваше въздуха със зловоние, а самият Зедар се бе проснал по очи пред олтара и напяваше някаква чуждоземска молитва.
— Какво правиш? — троснах му се аз, доста рязко, признавам. Вонята на неговия „дар към Алдур“ бе нарушила спокойния поток на моите мисли и вече не можех да се концентрирам върху проблема, над който бях разсъждавал през последния половин век.
— О, могъщи и всеведущи Боже — изрева той и зарови носа си още по-дълбоко в пръстта, — прекосих хиляди мили, за да се срещна с твоето величие и да те боготворя до края на дните си.
— Я стига си се перчил с купешки думички, човече. Изправи се и престани да се дереш като заклан. Аз съм толкова Алдур, колкото си и ти.
— Нима не си великият Алдур?
— Аз съм неговият ученик Белгарат. Какво е
— Направих го, за да зарадвам своя Бог — отвърна ми той, докато отърсваше дрехите си от прахта.
Не бях абсолютно сигурен, но той доста приличаше на толнедранец, или може би на аренд. И в двата случая бръщолевенията за „хилядите мили“ и всичко останало си бяха чиста проба добре премерено подмазвачество.
Той ме изгледа угоднически.
— Кажи ми честно — каза след това, — мислиш ли, че той ще сметне моето приношение за достойно?
Аз се изсмях.
— Трудно бих могъл да се сетя за нещо, което би му се сторило по-недостойно.
Непознатият замръзна на мястото си като поразен от гръм. После се обърна рязко към олтара и хукна да измъква с голи ръце димящия овен от огъня.
— Не ставай глупак! — троснах му се аз. — Ще се изгориш!
— Трябва да го скрия — простена той отчаяно. — По-скоро бих умрял, отколкото да обидя могъщия Алдур.
— Просто се махни от пътя ми — казах му.
— Какво?
— Дръпни се встрани — повторих и махнах раздразнено с ръка, — освен ако не искаш да отпътуваш заедно с тъпия си овен.
Погледнах към гротескния малък олтар, представих си едно място на около пет мили от кулата и с една единствена дума го преместих там. След него остана само струйка зловонен дим, която вятърът бързо разнесе.
Непознатият се просна отново по лице.
— Ще си направиш дрехите на нищо, ако продължаваш в същия дух — отбелязах, — а моят Учител не си пада особено по мръсните дрехи.
— Умолявам те, о, могъщи ученико на несравнимия Алдур — каза той надигайки се, вперил поглед в мен, докато изтупваше за пореден път дрехите си, — научи ме как да сторя тъй, че да не обидя Бога.
Помислих си, че сигурно е аренд. Нито един толнедранец не можеше да си усуче дотолкова езика.
— Бъди искрен — казах му аз, — и не се опитвай да го впечатлиш с глупавите си трикове и помпозната си реч. Повярвай ми, приятелю, той може да надзърне право в сърцето ти, тъй че няма начин да го заблудиш за каквото и да било. Не съм съвсем сигурен кое божество си почитал преди, но Алдур не е като никой друг Бог на света.
— А как бих могъл да стана негов ученик като теб?
— Първо ще станеш негов довереник — казах аз, — което хич не е лесна работа.
— А как бих могъл да стана негов довереник?
— Трябва да станеш негов слуга — казах аз, признавам, с леко самодоволство. Няколкото години бъхтане с брадвата и метлата най-вероятно щяха да се отразят доста добре на префърцунения му задник.
— А после — негов довереник? — продължи да ми досажда той.
— След време — отвърнах му, — ако той пожелае това.
Не беше
