Ето това беше истинският смисъл на моя първи урок. Все още пазя това малко цветче някъде и макар да не мога да си спомня точно къде е, все още си мисля за него с безмерна обич.
Не след дълго Учителя ми предложи да го придружа до някакво място, наречено Пролгу, тъй като трябвало да се посъветва с някого. Аз естествено се съгласих, но ако трябва да съм абсолютно искрен, никак не ми се искаше да се отделям за по-дълго време от своите занимания.
Беше пролет и времето бе доста приятно за пътуване. Учителя ми обясни, че Пролгу се намира някъде в планините и аз реших, че ако не друго, поне ще се нагледам на красиви местности.
Пътуването се оказа продължително — Учителя никога не бързаше. Аз пък успях да видя същества, за които дори не бях предполагал, че съществуват. Алдур назоваваше имената им със странна болезнена нотка в гласа — еднорози, хрулжини, алгороти. Видяхме дори един елдрак.
— Какво те гнети, Учителю? — попитах го аз една вечер, докато седяхме край огъня. — Нима създанията, които срещнахме, не са по вкуса ти?
— Те са истинско бреме за мен и братята ми, Белгарат — отвърна ми тъжно той. — Когато земята беше още съвсем млада, ние обитавахме една пещера в тези планини и се трудехме непрестанно, за да създадем зверове, които да обитават сушата; птици, които да летят в небето, и риби, които да плуват в реките и моретата. Май съм ти разправял за това време?
Аз кимнах.
— Да, Учителю. Било е още преди да създадете човека.
— Да — каза той. — Човекът беше нашето последно творение. Що се отнася до останалите, ние се посъветвахме помежду си и решихме, че много от тях са неудачни, затова трябва да ги унищожим. Но УЛ ни забрани да го правим.
— УЛ? — Споменаването на това име ме сепна. Бях го чувал така често в лагера на старците.
— Както виждам, чувал си за него. — Беше абсолютно безсмислено да се опитвам да скрия каквото и да е от Учителя. — Както ти казах, УЛ ни забрани да унищожим своите творения и това доста засегна някои от нас. Най-вече Торак. Моят брат Торак мрази ограничения и забрани от всякакъв вид. Мисля, че точно по негово настояване изпратихме на УЛ негодните същества, като преди това им казахме, че той ще е техен Бог. Горко се разкайвам за нашия дребнав гняв, тъй като в действията си УЛ бе следвал Необходимостта, която ние тогава все още не долавяхме.
— Точно с УЛ искаш да се посъветваш в Пролгу, нали, Учителю? — попитах прозорливо аз. Нали ви казах, че още тогава си бях схватлив.
Моят учител кимна.
— Станало е нещо изключително важно — рече ми той тъжно. — Всички се надявахме, че няма да се случи, но се оказа, че и то е една от онези Необходимости, пред които и хората, и Боговете трябва да сведат глави.
— Потърси си място, където да поспиш, Белгарат — въздъхна след известно време. — Все още ни остава доста път до Пролгу, а ти си доста скучен събеседник, когато не си си отспал.
— Една от многото ми слабости, Учителю — признах си, докато разстилах одеялата. За моя Учител сънят беше също толкова безпредметен, колкото и храненето.
Накрая все пак се добрахме до Пролгу — странно място, разположено на един планински връх. Още със самото стъпване на скалната площадка, която изглеждаше някак неестествено равна, пред нас се появиха един много стар човек и друг, който определено
— Алдур — каза той на моя Учител, — радвам се да те видя.
— Аз още повече — отвърна му Алдур с лек поклон. Боговете, както вече бях забелязал, обръщат огромно внимание на ритуалите.
Учителя бръкна в робата си и измъкна от диплите й онзи най-обикновен на вид объл камък, който бе изучавал десетилетия наред.
— Независимо, че се надявахме да стане иначе — каза той, поднасяйки камъка на УЛ върху отворената си длан, — тя пристигна.
УЛ кимна мрачно.
— Долових присъствието й. Ще поемеш ли това бреме върху раменете си?
Алдур въздъхна.
— Ако се налага — каза той.
— Ти си смел, Алдур — каза УЛ, — и много по-мъдър от останалите си братя. Промисълът, който направлява съдбите на всички нас, неслучайно е отредил ти да бъдеш неин приносител и пазител. Нека се уединим, за да обсъдим какво да правим в бъдеще.
През онзи ден разбрах, че има нещо много необичайно в невзрачния „камък“.
Старецът, който бе пристигнал заедно с УЛ, се казваше Горим. Двамата с него си паснахме чудесно. Той беше добър, приятен старец, с черти, които странно напомняха за лицата на старците, приютили ме в лагера си през онази първа зима извън Гара. Слязохме до града и той ме заведе в своята къща. Там изчакахме нашите двама Учители да приключат дългия си разговор. За да минават часовете по-бързо, той ми разказа как е станал ученик на УЛ. Оказа се, че неговият народ — далите, останал пренебрегнат по времето, когато Боговете избирали човешките раси, които да им служат. Въпреки положението си, аз едва ли можех да мина за особено религиозен човек и затова ми беше трудно да схвана дълбочината на духовното страдание, което бе сполетяло отритнатите от Боговете дали.
Народът на далите се появил първоначално на юг, близо до планинската верига, наречена Корим. Още в доста ранен стадий на своята история те се разделили на няколко големи групи, всяка от които тръгнала по света, за да търси свой Бог-закрилник. Едни поели на север и станали мориндими или каранди, други се насочили на изток и сменили името си на мелсени. Но имало и такива, които продължили да живеят южно от Корим и да наричат себе си дали. Племето на Горим, улгосите, се заселило на запад.
Един ден, след като поколения улгоси били пропътували безброй мили през пустошта в търсене на място, където да се заселят, в племето се родил Горим. Щом навършил пълнолетие, той поел по свое желание на поклоннически поход в търсене на УЛ, Всичко това се бе случило доста преди да се родя аз, разбира се. Както и да е, след много години напразно скитане, Горим най-после открил УЛ. Той веднага поел обратно, за да занесе добрата новина на своите братя и сестри, но повечето от тях просто не му повярвали. Хората са си такива понякога. Накрая той дотолкова се отвратил от неверието им, че им казал да го последват или да останат там където са. Някои тръгнали с него, други — не.
— Често съм се чудил какво ли е станало с тези, които не ме последваха — каза ми Горим с тъга в гласа.
— Аз мога да ти кажа, приятелю — отбелязах. — Натъкнах се на тях преди около двайсет и пет години. Устроили са си голям лагер северно от долината на моя Учител. Прекарах една зима при тях и после продължих пътя си. Съмнявам се, обаче, че ще завариш някой от тях жив. Те всички бяха вече много стари през онази зима.
Той ме погледна изумено, после се преви одве и горко заплака.
— Какво има, Горим? — възкликнах аз, стреснат от реакцията му.
— Толкова се надявах, че УЛ се е смилил и е отменил проклятието ми — отвърна той сломено.
— Проклятие?
— Да, аз ги проклех да изчезнат без следа от този свят. Проклятието е отнело плодовитостта на техните жени.
— Сега разбирам защо в лагера нямаше нито едно дете — казах. — Чудех се защо ми се радват толкова. Явно защото не са виждали дете от много, много отдавна. Така и не успях да науча каква е причината, тъй като не разбирах езика им.
— Те са говорили на древния език — каза Горим с тъга. — Точно като моите братя и сестри тук, в Пролгу.
— А откъде тогава си научил моя език? — попитах.
— Като водач на своя народ, аз съм длъжен да общувам от негово име с другите човешки раси — обясни ми той.
— А-ха — промърморих аз. — Има логика в думите ти.
Не след дълго разговорът между УЛ и Алдур приключи и двамата с моя Учител се върнахме в Долината,
