Пръв Белмакор подхвърли идеята ние, учениците, да си построим свои собствени кули. И нищо чудно — мелсените от край време си умират да строят. Иначе е вярно, че кулата на Учителя беше започнала да ни отеснява.
Доколкото си спомням, строежът на кулите отне няколко десетилетия. Към тази задача подходихме по- скоро като към хоби, отколкото като към належащ проблем. Естествено, всички се възползвахме от „преимуществата“ на своето обучение, но дялането на камъни си остава досадно занимание, дори когато за целта не ти се налага да използваш чук и длето. Скоро наоколо почти не останаха големи скали, а с течение на годините строителният материал ставаше все по-оскъден.
Струва ми се, че беше краят на едно лято, когато реших най-после да приключа със строежа на своята кула, просто за да не ми се налага да мисля повече за него. Освен това кулата на Белмакор беше почти завършена, а аз все пак бях първият ученик на Алдур. Затова, мислех си, няма да е много удачно, ако му позволя да ме изпревари. По силата на какви детински причини се захващаме понякога сериозно за работа, а?
И тъй като с моите побратими на практика бяхме разчистили скалите от Долината, наложи ми се да отида на север до самите покрайнини на гората, в търсене на строителен материал. Тъкмо се мотаех насам-натам и се оглеждах за нещо, което да ми свърши работа, когато неочаквано усетих как нечий натрапчив поглед се заби в гърба ми. Чувството, че си гледан, е доста неприятно, а мен лично ме влудява.
— Можеш спокойно да излезеш — казах аз. — Знам, че си там.
— Само без номера — изръмжа един отвратителен глас, който идваше от близкия гъстак. — Опитай нещо и ще те разкъсам на парченца.
Тоя приятел май не преливаше от симпатии към мен.
— Не ставай глупак — отвърнах му. — Нищо няма да ти направя.
Последната ми реплика предизвика най-гнусния смях, който бях чувал през живота си.
—
Клоните се разделиха и от храстите се измъкна най-грозното същество, което бях виждал някога. Беше гротескно деформиран, с голяма гърбица, кокалест, с криви крака и дълги извити ръце. С това телосложение сигурно щеше да му е далеч по-лесно да тича на четири крака като маймуна, отколкото да ходи изправен.
Лицето му също беше феноменално грозно. Косата и брадата му бяха сплъстени, а самият той беше невероятно мръсен. Вместо дрехи беше намъкнал някакво парче кожа, одрано сякаш от огромен плъх.
— Наслаждаваш се на гледката, а? — тросна ми се злобно той. — Да не си мислиш, че си по̀ стока?
— Просто ме стресна, това е всичко — отвърнах му, опитвайки се да бъда сдържан.
— Да си виждал тук някъде един старец с раздрънкана каручка? — изръмжа съществото. — Каза ми, че щял да ме чака на това място.
Зяпнах го втрещен.
— Затвори си по-добре устата — посъветва ме той със стържещия си глас. — Иначе ще вземеш да глътнеш някоя муха.
Изведнъж ми просветна за куп неща.
— Старецът, за който говориш… — казах, — той често ли се шегува?
— И още как — отвърна ми джуджето. — Значи го познаваш?
— О, да — отвърнах с широка усмивка. — Познавам го от цяла вечност. Ела с мен, мой малък и грозен приятелю. Ще те заведа при него.
— Няма какво да ме приятелосваш — изръмжа той. — Аз нямам
— Ще ти мине след няколкостотин години — казах му все още усмихнат.
— Май нещо не си наред с главата.
— И с това ще свикнеш. Хайде, ела. Ще те представя на твоя господар.
— Аз
— На твое място не бих се обзаложил за това.
Ето така се запознах с Дин. Когато го доведох при кулата на Учителя, моите побратими отпърво си помислиха, че съм си опитомил маймуна. Дин набързо им изби тази заблуда от главите. Той имаше най- мръсната уста, която човек би могъл да си представи. Дори когато нямаше намерение да обиди някого, проклятията и псувните се сипеха от устата му с такава лекота, че вероятно можеше да продължи ден и половина, без да се повтори нито веднъж. Той не демонстрираше никакъв респект дори към Учителя. Първите думи, с които се обърна към него бяха:
— Къде я покри тая твоя тъпа каручка? Опитах се да вървя по следите й, но те просто изчезнаха.
Алдур, с неговото нечовешко търпение, просто се усмихна. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че дори харесваше това дребно, нечистоплътно, хлевоусто чудовище?
— Затова ли се забави толкова? — попита спокойно Учителя.
— А ти как мислиш?! — изригна Дин. — Че ти не ми остави следа, по която да вървя! Трябваше сам да се досещам за посоката, в която си се отнесъл!
Дин явно бе превърнал способността си да губи търпение в истинско изкуство. И най-малката дреболия можеше да го накара да излезе от кожата си.
— Е? — каза той после. — Сега какво?
— Ще трябва да се погрижим за твоето обучение.
— Че за какво му е на човек като мен „обучение“? Вече знам всичко, което би трябвало да знам.
Алдур се вгледа в него настойчиво. Дори Дин не можеше да устои дълго на този поглед. После Учителя ни огледа един по един. Очевидно отхвърли Белкира и Белтира без дори да се подвоуми. Близнаците нямаха нужния темперамент, за да се справят с нашия нов приятел. Белзедар вече се беше напушил до такава степен, че всеки момент щеше да избухне. Макар да имаше своите недостатъци, трябва да му се признае, че никога не допускаше прояви на неуважение към нашия Учител. Белмакор беше твърде придирчив, а Дин бе наистина ужасно мръсен и вонеше на помийна яма. Белсамбар отпадаше по обясними причини. Познайте кой от всички оставаше.
Вдигнах вяло ръка.
— Не се тревожи, Учителю — казах. — Аз ще се погрижа.
— Е, Белгарат — каза той, — много достойно от твоя страна да предложиш доброволно услугите си.
Реших да не отговарям на тази реплика.
— О, Белгарат… — започна неуверено Белмакор.
— Какво?
— Ще бъдеш ли така добър да го изкъпеш, преди да го доведеш отново тук?
Независимо от малкия цирк, който бях разиграл, възложената задача далеч не ми се струваше чак толкова неприятна. Все още исках да си довърша кулата, а това яко джудже щеше да ми свърши чудесна работа при пренасянето на камъни. Най-вероятно дори нямаше да ми се наложи да се напъвам, за да му измисля някаква друга работа.
Изведох го навън и му показах полузавършената кула.
— Разбираш ли каква е ситуацията? — попитах го.
— Ще трябва да правя това, което ти ми казваш.
— Именно. — Всичко се нареждаше чудесно. — Да се върнем сега до мястото, където се запознахме. Имам една малка задачка за теб.
Връщането ни отне доста време. Когато се озовахме отново в гората, аз му посочих едно пресъхнало корито на ручей, пълно с чудесни кръгли камъни в подходящ размер.
— Виждаш ли тези камъни? — попитах.
— Разбира се, че ги виждам, тъпчо! Да не съм сляп!
— Толкова се радвам за теб. Искам да ги подредиш до моята кула. Повтарям — да ги подредиш, не да ги нахвърляш. — Настаних се удобно под едно сенчесто дърво. — Хайде, бъди така добър.
Това май почваше да ми харесва.
