— Идиот такъв!
— Все пак успях да задействам крилете си преди да се разпльоскам на земята. Човек никога не знае на какво е способен, докато не опита.
— И как е? Имам предвид летенето.
— Не бих могъл да ти го опиша дори най-бегло, Белгарат — отвърна ми той със замечтано изражение върху грозното си лице. — Трябва да опиташ сам. Но не ти препоръчвам да скочиш от прозореца първия път. Понякога си доста немарлив в детайлите и ако не се сетиш да разтвориш перата на опашката си, като нищо ще си разбиеш човката.
Откритието на Белдин дойде тъкмо навреме. Малко по-късно Учителя ни разпрати по света, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Ако не греша в сметките си, трябва да бяха минали около петнайсетина столетия от онази отвратителна мразовита нощ, в която за пръв път се приближих до неговата кула.
Летенето, естествено, е доста по-бърз начин за пътуване. Белдин ни изучи на своя трик и скоро всички кръжахме из долината като ято подплашени патици, опитвайки отчаяно да се задържим във въздуха. Още отсега ще си призная, че не летя особено добре. Поулгара дори се заяжда с мен по този повод от време на време. Мисля дори, че пази тази тема като резерв за случаите, в които не се сеща за нещо по-удачно. Както и да е.
Та Белдин ни научи да летим и ние се пръснахме, носени от ветровете, за да разберем какво става с останалата част от човечеството. Като се изключат улгосите, на запад от нас не живееше почти никой, пък и аз не се разбирах особено добре с новия им Горим. С първия Горим бяхме доста добри приятели, но този, последният, ми изглеждаше твърде самовлюбен.
Затова се насочих на изток и кацнах при толнедранците. Те бяха построили доста нови градове през времето, в което не ги бях навестявал. Някои от тях всъщност се оказаха твърде големи, макар стените на къщите все още да бяха от талпи, а покривите — от слама или тръстика, което ги правеше истински смъртоносни капани при евентуален пожар. Както можеше да се предположи, пристрастеността на толнедранците към парите не бе отслабнала ни най-малко за последните петнайсет века. Като цяло бяха станали по-възприемчиви и сега отделяха далеч по-голяма част от времето си за строене на пътища, но не мисля, че тези две подробности можеха да се смятат за големи промени. Всъщност откъде у толнедранците тази страст към пътищата? Така или иначе при тях всичко вървеше мирно и тихо, може би най-вече затова, че войните обикновено се отразяват зле на бизнеса. Затова не се застоях дълго при тях и отлетях при марагите.
Марагите бяха странни хора, в което нашият приятел Релг предполагам и сам се е убедил. Може би странностите им се дължат на факта, че в тяхното общество жените са доста повече от мъжете. Техният Бог Мара проявява, по мое лично мнение, нездрав интерес към проблемите на плодовитостта и продължението на рода. Обществото им е матриархално, което само по себе си е достатъчно необичайно, макар нийсанците също да имат подобни уклони.
Независимо от това културата на марагите беше доста функционална и те все още не бяха започнали да практикуват ритуалния канибализъм, който техните съседи намериха за толкова отвратителен и който за малко не доведе до пълното им изтребление. Не съм съвсем сигурен до каква степен трябва да ви разкрия подробностите около тези събития. Тази книга може да попадне в ръцете на Поулгара, а тя има доста крайно мнение относно това кое е важно и кое — не.
След няколко години ние всички се върнахме в Долината и се събрахме в кулата на Учителя, за да му докладваме какво сме видели.
С присъщата си деликатност Учителя бе изпратил Белсамбар на север, за да разбере какво става с мориндимите и карандите. И наистина, едва ли щеше да е добра идея да го прати в земите на ангараките. Белсамбар все още хранеше силна омраза към свещеническото братство на гролимите, а нашата мисия беше просто да съберем нужната информация. Беше ни абсолютно забранено да се намесваме по какъвто и да е начин или да се опитваме да възстановим правдата съобразно собствените си представи за добро и зло. Всъщност, като се замисля, може би щяхме да спестим на света доста болка, ако още тогава бяхме позволили на Белсамбар да си разчисти сметките с гролимите. Това най-вероятно щеше да предизвика кървав сблъсък между Торак и нашия Учител, който и без друго не ни се размина.
Със задачата да разбере какво става с ангараките беше натоварен Белзедар. Не е ли странно как понякога всичко изглежда предопределено? Онова, което той видял сред планините на север, доста го разтревожило. От самото начало Торак беше склонен да преувеличава без мярка ролята си в световния порядък и да поощрява своите ангараки да стигат до крайности в почитта си към него. Те му бяха издигнали храм сред високите плата на Корим. Там обзетите от религиозен екстаз гролими продължаваха да подлагат на заколение хиляди свои сънародници под одобрителния поглед на Бога Дракон.
Религиозните вярвания и практики на различните раси всъщност не ни интересуваха особено, но Белзедар беше сериозно стреснат от посоката, в която се развиваше религията на ангараките. Торак никога не бе крил, че се смята за по-велик поне с няколко степени от своите братя и сега окуражаваше народа си да се отнася по същия начин към останалата част от човечеството.
— Боя се, че всичко е въпрос на време — заключи мрачно Белзедар. — Рано или късно те ще се опитат да наложат идеята за своето превъзходство над останалите раси, а от това няма да излезе нищо добро. Ако някой в най-скоро време не убеди Торак да престане да пълни главите на своите ангараки с глупости, то войната ми се струва неизбежна.
Белсамбар ни информира, че мориндимите и карандите са станали демонопоклонници, но засега не представляват опасност за съседните народи, тъй като демоните все още били твърде заети с изяждането на магьосниците, които са ги призовали.
Белдин докладва, че арендите са станали още по-глупави, доколкото въобще е възможно подобно нещо, и че те живеят кажи-речи в непрекъсната война едни с други.
Белмакор, който бе минал през земите на нийсанците на път за Мелсена, ни разказа, че Змийските хора са все още отчайващо примитивни. Не че някой бе очаквал Бог знае какъв ентусиазъм от тяхна страна, но беше редно за последните хиляда и петстотин години поне да са се научили да строят някакви подобия на къщи. Мелсените, от друга страна, строяли на поразия — може би дори повече от необходимото — но засега поне не им оставало време да кроят пъклени планове за световно господство. На връщане Белмакор минал през Кел. Той ни разказа, че далите се били отдали на странни области на познанието — астрология, некромантия и други подобни. Въобще далите и до ден днешен прекарват толкова много време, опитвайки се да надзърнат в бъдещето, че понякога почти изцяло забравят за настоящето.
Алорните, естествено, бяха съвсем друга песен. Те са шумни, войнствени хора, готови да се сбият за нищо и никакво побутване в кръчмата. Белтира и Белкира бяха навестили своите сънародници. За щастие алорните, точно като арендите, прекарваха по-голямата част от времето си в междуплеменни разпри, вместо да воюват с останалите раси, но близнаците настояха да ги държим под око. Аз се занимавам с това през последните пет хиляди години, което май е най-сериозната причина косата ми да побелее. Алорните могат да се забъркат неволно в неприятности със същата лекота, с която да речем арендите го правят напълно съзнателно.
Учителя изслуша внимателно разказите ни и заключи, че като цяло светът извън Долината съществува в мир и единствено ангараките могат да предизвикат сериозни неприятности. Той ни каза, че ще поговори със своя брат Торак относно
— Смятам, че ще успея да го накарам да осъзнае грешката си — каза Алдур.
Да осъзнае грешката си? Торак? При цялото ми уважение към Учителя ще кажа, че понякога оптимизмът му стига до крайности.
Доколкото си спомням, той не спираше да гали странния камък, докато слушаше нашите доклади. След онзи разговор с УЛ Учителя не бе оставял камъка, който сякаш се превърна в част от самия него.
Естествено, именно Белзедар го забеляза пръв. Интересно как ли щяха да се развият събитията, ако не го беше видял тогава?
— Какъв е този странен скъпоценен камък, Учителю? — попита той. По-добре езикът му да беше окапал,
