Белгарат — магьосникът

преди да зададе фаталния въпрос.

— Тази сфера? — попита Алдур и вдигна камъка високо, за да го видят всички. — В нея лежи съдбата на този свят.

Именно тогава за пръв път забелязах, че сърцевината на сферата излъчва някакво съвсем слабо сияние. Самата сфера, както вече споменах, беше полирана от хилядагодишното докосване на нашия Учител и сега — както бе забелязал и Белзедар — приличаше повече на скъпоценен камък, отколкото на обикновен скален къс.

— Как може нещо толкова малко да има такова голямо значение, Учителю? — попита Белзедар. Това беше другият въпрос, за който ми се иска никога да не се бе сещал. Ако просто бе оставил темата, едва ли щеше да се случи всичко, което стана в последствие. А и той нямаше да е в сегашното си положение. Независимо от всичко, на което са ни учили, някои въпроси трябва да си останат без отговор.

За нещастие Учителя имаше навика да отговаря на всеки наш въпрос и така наяве излязоха факти, които трябваше да останат потулени за вечни времена. И сега вероятно нямаше да ме мъчи чувството за вина, което ме изгаря. Бих предпочел да нося на раменете си планина, отколкото отговорността за онова, което направих с Белзедар. Гарион може би ще ме разбере, но не мисля, че същото може да се каже за който и да е друг член на моето варварско семейство. Дали съжалявам? Разбира се, че съжалявам. Затрупан съм под могила от разкаяния, чийто връх сигурно опира в Луната. Но от разкаяния не се умира, нали така? Гърчим се по малко, но не умираме.

И тъй, Учителя се усмихна на нашия побратим Белзедар, а Сферата засия с нова сила. Дори ми се стори, че виждам някакви блещукащи образи в дълбините й.

— Тук вътре лежат миналото — каза нашият Учител, — настоящето и бъдещето. Но това е само една малка частичка сред безбройните достойнства на Сферата. С нейна помощ може да бъде изцелен или унищожен не само който и да е човек, но дори самата Земя. Бог или простосмъртен, нейният притежател може да извърши дела, които надхвърлят дори силата на Волята и Думата.

— Изумително, Учителю — каза Белзедар с леко объркано изражение. — Но как е възможно? Та това е само камък.

— Сферата ми разкри бъдещето, сине мой — отвърна му нашият Учител с тъга в гласа. — Тя ще стане причина за раздор, неописуемо страдание и нечувани бедствия. Нейната сила стига толкова далеч, че тя би могла да сложи край на живота на всички хора, дори на неродените, с такава лекота, с каквато ти би духнал свещта до леглото си.

— Тогава тя е нещо лошо — казах аз, а Белсамбар и Белмакор се съгласиха с мен.

— Унищожи я, Учителю — предложи разпалено Белсамбар. — Унищожи я преди да е причинила на света това зло.

— Това е невъзможно — отвърна Учителя.

— Благословена да е мъдростта на Алдур — възкликна Белзедар и в очите му проблеснаха странни пламъчета. — С наша помощ той ще насочи това чудно Нещо към добро, вместо към лошо. Би било чудовищно да унищожим такава скъпоценност.

Сега отново се замислям за всичко и стигам до извода, че не би трябвало да виня Белзедар за неговия нечист интерес към Сферата. В края на краищата той беше част от нещо, което трябваше да се случи. Не би трябвало да го виня, но го виня.

— Казвам ви, синове мои — продължи Алдур, — не бих унищожил Сферата, дори това да беше възможно. Всички вие току-що се завърнахте от странство. Видяхте света в неговата зора, както и първите стъпки на човечеството. Всички живи неща трябва да растат, иначе ще умрат. Чрез този скъпоценен камък светът ще бъде променен и човекът ще достигне до отредения му стадий на развитие. Сама по себе си Сферата не е добра или лоша. Злото живее единствено в съзнанието на хората… И на Богове също.

После нашият Учител замълча умислен и ние го оставихме да продължи на спокойствие своя хилядолетен разговор със Сферата.

През следващите няколко века рядко виждахме Учителя. Той продължаваше да изучава Сферата в пълно усамотение. Смятам, че в това време той е успял да научи още много от нея, но неговото отсъствие натъжаваше всички ни и ние намирахме твърде малко удоволствие в заниманията си.

Мисля, че бяха изминали двайсет века откак Учителя ме бе приел за свой довереник, когато в Долината неочаквано се появи непознат. Той беше по-красив от всяко друго същество, което бях срещал през живота си и вървеше така, сякаш дори краката му се отвращаваха от земята, по която стъпваше.

Излязохме да го посрещнем, както му беше редът.

— Искам да говоря с моя брат и ваш Господар Алдур — каза ни той и всички ние усетихме, че пред нас стои Бог.

Като най-възрастен, аз излязох пред всички.

— Ще съобщя на Учителя, че си дошъл — казах учтиво. Не бях съвсем сигурен с кой Бог говоря, но нещо в него определено не ми харесваше.

— Не е необходимо, Белгарат — каза ми той с тон, който ме раздразни дори повече от маниерите му. — Моят брат знае, че съм тук. Съпроводи ме до неговата кула!

Обърнах се и го поведох натам, тъй като не бях съвсем убеден, че ще намеря подходящ отговор на думите му.

Когато достигнахме кулата, непознатият спря и впери поглед в мен.

— Един малък съвет, Белгарат — каза той, — в знак на благодарност за помощта ти. Не се опитвай да надскочиш собствения си ръст. Не ти е работа да ме одобряваш или не. За твое добро се надявам, че при следващата ни среща вече ще си научил урока и ще се държиш както подобава.

Очите му ме пронизваха почти осезаемо, а от гласа му ме побиха тръпки.

Но тъй като аз съм си аз и дори двете хиляди години, прекарани в Долината, не бяха приспали съвсем дивото непокорно момче у мен, аз отвърнах дори още по-остро:

— Благодаря за съвета. Ще желаеш ли още нещо?

Не беше моя работа да му казвам къде е вратата или как точно се отваря, затова просто изчаках, за да видя дали тази малка задачка няма да го смути поне мъничко.

— Много си наперен, Белгарат — отбеляза той. — Може би някой ден ще си позволя лукса да отделя от скъпоценното си време, за да те науча лично на подобаващи маниери.

— Винаги съм бил жаден за нови знания — отвърнах му.

Както сами виждате, двамата с Торак не се харесахме още от самото начало. Сигурно сте се сетили, че вече бях отгатнал кой е той всъщност.

Той се обърна, махна небрежно с ръка и каменната плоча се отмести послушно. Влезе вътре.

Така и не разбрахме какво точно се е случило, докато Учителя и неговият брат са били насаме. Разговаряха с часове, а после се развихри лятна буря и ние се прибрахме, за да се спасим от дъжда. Така и не видяхме кога си е тръгнал Торак.

Когато буреносните облаци се разсеяха, нашият Учител ни извика при себе си. Заварихме го седнал до масата, където обикновено изучаваше Сферата. От лицето му лъхаше такава неизмерима тъга, че просто ми се късаше сърцето. Освен това на едната му буза аленееше белег, който не бях виждал преди.

Белзедар обаче забеляза почти на мига онова, което аз бях пропуснал.

— Учителю! — възкликна той с паническа нотка в гласа. — Къде е скъпоценният камък? Къде е Сферата на Силата?

Ще ми се да бях обърнал по-сериозно внимание на тона му. Може би тогава щях да предотвратя доста от последвалите събития.

— Торак, моят брат, я отнесе със себе си — отвърна нашият Учител и гласът му прозвуча почти като вопъл.

— Бързо! — извика Белзедар. — Трябва да го последваме и да му отнемем Сферата, преди да е успял да избяга! Той е сам, а ние сме много!

— Той е Бог, сине мой — каза Алдур. — И хиляда като вас не биха могли да му се опълчат.

— Но, Учителю — извика отчаяно Белзедар, — ние трябва да си върнем Сферата!

А аз все още не разбирах какво става в душата на Белзедар! Разумът ми трябва да е бил заспал!