Белгарат — магьосникът

Той се втренчи в мен за миг и после се обърна към пресъхналото корито.

И тогава камъните започнаха да изчезват един по един! Всъщност дори можех да почувствам как го прави! Не е за вярване, нали? Дин вече знаеше тайната! Това беше първият случай на спонтанно магьосничество, с който се срещах.

— Сега какво? — тросна ми се той.

— Откъде си научил това? — троснах му се на свой ред и аз.

Той сви рамене.

— Забърсал съм го някъде — отвърна ми. — Да не би да искаш да кажеш, че ти не го можеш?

— Разбира се, че го мога, но… — Все пак успях да се спра овреме. — Сигурен ли си, че са на нужното място?

— Нали ги искаше подредени до твоята кула? Върви да провериш, ако не вярваш. Аз знам къде са. Нещо друго?

— Да се връщаме обратно — процедих през зъби.

Беше ми необходимо доста време, за да си възвърна самообладанието. Бяхме изминали повече от половината разстояние, когато най-после реших, че мога да му задам няколко въпроса, без да се изложа.

— Откъде си? — Банално, признавам, но все отнякъде трябваше да започна.

— Къде съм роден ли? Трудничко е да се каже. Аз доста пътувам. Хората обикновено не си падат особено по мен. Обаче съм им свикнал. Така е откак се помня.

— Нима?

— Както разбрах по-късно, хората от селото на майка ми са си имали доста прост начин да се отърват от недъгавите. Още щом ме мернали за пръв път, тутакси ме занесли в гората да умра от глад или пък да ме хапне за закуска някой не особено придирчив вълк. Майка ми вероятно е била сантиментална по душа, защото се е измъквала редовно от селото да ме кърми.

А аз си мислех, че моето детство е било трудно.

— Тя обаче все пак спря да идва около година след като проходих — допълни той с преднамерено рязък тон. — Може да е умряла… А може и да са я спипали и да са я убили. Оттам нататък се оправях сам.

— Как си оцелял?

— Има ли някакво значение? — Все пак в погледа му се долавяше далечна болка. — В гората има цял куп неща, които стават за ядене, стига да не си твърде претенциозен. Лешоядите и гарваните, да речем, нямат проблеми с храната. Научих се да ги следя. Доста рано разбрах, че на всяко място, около което кръжат лешояди, има нещо за ядене. След време се свиква и с миризмата.

— Ти си животно! — възкликнах аз.

— Ние всички сме животни, Белгарат. — Това беше първият път, когато той се обърна към мен по име. — Аз съм по-добър в това от повечето хора, защото имам сериозен опит зад гърба си. Сега какво ще кажеш да сменим темата?

Четвърта глава

Ето че станахме седем. По онова време всеки от нас вече беше наясно, че други няма да дойдат. Признавам, бяхме доста странна компания, но фактът, че живеехме в отделни кули, ни помагаше да сведем търканията до възможния минимум.

Присъединяването на Белдин към нашата задруга не се оказа толкова сериозен проблем, колкото предполагах в началото. Не че нашият дребен побратим се цивилизова кой знае колко през следващите няколко години. По-скоро ние привикнахме с неговата дива природа. Поканих го да живее в моята кула през прословутия първоначален период — времето преди Алдур да го приеме като пълноправен ученик. Скоро осъзнах, че зад това несъразмерно, грозновато чело се крие мозък. И то какъв! Като изключим евентуално Белмакор, Белдин определено беше най-умният сред нас. Те двамата спореха с години по въпроси на логиката и философията, толкова отвлечени и неразбираеми, че никой от нас не можеше дори да схване за какво си говорят. Което въобще не им пречеше да изпитват невероятно удоволствие от тези спорове.

Отне ми известно време да убедя Белдин, че по някое изкъпване през месец или два едва ли ще навреди на здравето му. Така придирчивият Белмакор щеше да се престраши и да скъси дистанцията, за да не се налага да крещят непрекъснато, докато спорят. Както често отбелязва моята любима дъщеря, аз самият не съм сред фанатичните почитатели на хигиената. Но Белдин понякога наистина се увлича в безразличието си към сапуна и топлата вода.

През годините, в които живяхме и учихме заедно, аз опознах Белдин и се научих поне отчасти да го разбирам. Човечеството изживяваше все още своето детство и добродетели като състрадание, да речем, едва прохождаха. Освен това човешкото чувство за хумор беше все още твърде първично и грубо. Хората намираха всичко, отклоняващо се от общоприетото, за невероятно смешно, а Белдин беше просто едно ходещо отклонение от техните представи за красиво и целесъобразно. Можех много лесно да си представя как цели села са го посрещали с дружен вой и след това са го прогонвали с камъни, без да спират да му се смеят. В тази светлина не е трудно човек да си представи откъде идва злият му нрав, нали? Съселяните на майка му се бяха опитали да го убият още с раждането му, а целият му живот бе протекъл като поредица прогонвания от всяка човешка общност, в която бе опитал да се впише. Чудя се дори как това не го е превърнало във вманиачен убиец. Аз сигурно щях да свърша точно така.

Бяхме живели заедно около двеста години, когато в една дъждовна пролетна утрин Белдин най-после повдигна въпроса, който вероятно го тормозеше от доста време. Беше се облегнал на перваза на един от прозорците и гледаше мрачно навън. После изведнъж изръмжа:

— Смятам да си построя своя собствена кула.

— О? — отвърнах му аз и оставих книгата си на масата. — Че какво й е на тази?

— Нужно ми е повече пространство, пък и двамата започваме вече да си ходим по нервите.

— Не бях забелязал.

— Белгарат, ти не забелязваш дори смяната на сезоните. Забиеш ли нос в книгите, и подметките ти да се подпалят, пак няма да усетиш, докато не ти замирише на изгоряло. Освен това хъркаш.

— Кой ми го казва. Че то твоето не е хъркане, а гръмотевична буря.

— Така поне не се чувстваш самотен нощем. — Той хвърли още един замечтан поглед през прозореца. — Разбира се, има и друга причина.

— О?

Белдин впери поглед право в мен. Очите му излъчваха необичаен за него копнеж.

— През целия си живот не съм имал свое собствено място. Спал съм по горите, в канавките, върху купите сено. Пък и топлият приятелски нрав на моите сънародници ме поддържаше непрекъснато в движение. Мисля, че за пръв път в живота си искам да разбера какво означава да си имаш свое собствено място, от което никой да не е способен да те изгони.

Как можех да му възразя.

— Искаш ли да ти помогна? — попитах.

— Ако желаех моята кула да се превърне в нещо подобно, щях сам да помоля за помощ — подсмихна се той.

— Че какво й е на тази кула?

— Белгарат, погледни истината в очите. Тази твоя кула прилича на отсечен накриво дънер. Ти си абсолютно лишен от усет за красивото.

И това казано от устата на Белдин!

— Смятам да поговоря с Белмакор. Той е мелсен, а те са родени строители. Виждал ли си някога техен град?

— Досега не ми се е отварял път към Изтока.

— Има си хас. Ти не можеш да се откъснеш от твоите книги достатъчно дълго, та да си позволиш да отидеш където и да било. Е? Идваш ли с мен или не?

Как да откаже човек на такава изискана покана? Навлякох си наметалото и двамата излязохме в дъжда. За Белдин връхните дрехи бяха ненужен лукс. Въобще не му пукаше за времето.

Когато се добрахме до леко претрупаната според мен кула на Белмакор, моят малък приятел изръмжа