Поулгара — магьосницата

джунглата извън града без никакъв спомен как са стигнали дотам.

Като приключих с това, аз приех формата на онази човекоядка, която ми свърши добра работа още преди векове на горския път в Южна Сендария. Щом се преобразих, изведнъж се оказах съвсем сама в коридора към тронната зала на Селмисра. Промених се отново и влязох вътре.

Когато пристъпих през прага, Зедар стоеше до сегашната Селмисра и наистина изглеждаше ужасно. Дрехите му се бяха превърнали в парцали, самият той изглеждаше изтощен, а очите му гледаха с изражението на подгонено животно. Петте века, прекарани в пещерата край полуразложения Учител наистина му се бяха отразили зле. Той се взря в мен като влязох и в очите му просветна искрица, че ме е разпознал.

— Поулгара?! — извика той с ужас. Явно някой добре ме беше обрисувал пред него. — Това наистина ли си ти?

— Колко мило е да се срещнем отново, старче — казах лицемерно аз. — Но кой бди сега над скелета на Торак? Ктучик ли пое това бреме?

— Това би било пълен абсурд! — той изпръхтя презрително, а после въпросително вдигна вежди. — Ти май ме познаваш — каза, — но аз не си спомням да сме се срещали преди.

— Не бяхме официално представени един на друг, скъпи, но имах привилегията — ако това е правилната дума — да присъствам по време на разговорите ти с Едноокия край Во Мимбре.

— Това е невъзможно! Щях да усетя присъствието ти!

— Виждаш обаче, че не си успял. Само не ми казвай, че не знаеш как се прави това. Изглежда твоят Учител е допуснал огромни празнини в обучението ти. Но да минем на въпроса. Прекалено съм заета, та да идвам в тая смрадлива дупка на всяко поколение и да оправям нещата. — После се обърнах към Змийската кралица. Тя беше като две капки вода със Сали, разбира се, но можеха да се открият малки разлики. У нея нямаше и следа от милата чувствителност и ранимост на моята приятелка. Тази Селмисра сякаш беше направена от стомана. — Нямам намерение да си губя времето тук, Селмисра. Нали си наясно какво ще направя с теб, ако се опиташ да попречиш на Пратеника на боговете? Ти си имаш свои пътища да отгатваш бъдещето, затова знаеш точно какво ще се случи.

Тя присви очи.

— Заплашваш ли ме, Поулгара? И си позволяваш да го правиш в собствената ми тронна зала?!

— Това не е заплаха, Селмисра, а просто информация за съвсем реални факти. Следващия път, когато се видим, всичко това ще се случи.

— Иса ще ме пази.

— Стига да се събуди дотогава. Бих те посъветвала да не разчиташ много на него. Ти копнееш за безсмъртие, Селмисра. Аз мога да ти го дам. После може да не ти хареса, но ще се погрижа да живееш вечно. Най-вероятно е тогава да не искаш изобщо да погледнеш в огледалото. Зедар, Ктучик, а може и Урвон да те подмамват от името на Торак чак до края на твоите дни, когато ще си стара и уморена, но ти не им вярвай. Торак обича само себе си. В сърцето му няма място за никой друг — освен за мен, разбира се. Но ако сериозно се разровиш в това, той и мен не обича. Всичко, към което се стреми, е да ме подчини и да ме принуди да го боготворя. Ето защо загуби битката при Во Мимбре. — При тези думи хвърлих на Зедар ледена усмивка. — Не стана ли точно така, Зедар? Торак знаеше прекрасно, че схватката на третия ден няма да е в негова полза. Но въпреки това излезе и прие предизвикателството. Затова сега лежи в оная пещера в Ктол Мургос и се разкапва с всеки изминал час. Обрекъл си се на един ненормален, Зедар, и най-вероятно ще си понесеш последиците за това.

Тогава внезапно ме осени едно ужасно прозрение и вече знаех точно каква ще е съдбата на бащиния ми брат. Беше страшно дори за гледане. Узнах също, че Зедар ще е този, който най-накрая ще открие и доведе заместник на Торак. Най-сетне разбрах абсолютната необходимост от съществуването на Зедар. Той щеше да даде на хората най-големия подарък, който са получавали някога. В замяна на това щеше да бъде жив погребан.

Мисля, че и Зедар получи някакво просветление за бъдещето като мен, защото лицето му изведнъж стана мъртвешки бледо.

После се обърнах отново към Змийската кралица.

— Послушай съвета ми, Селмисра — казах. — Не се забърквай в интригите на Ктучик и Зедар, независимо какво ти предлагат. Нито един от двамата не е способен да привлече вниманието на Торак, нито пък да му влияе. Нещата стоят другояче и ако си направиш труда да ги анализираш излиза, че Торак дори не харесва своите ученици. Зедар откри това още при Во Мимбре, нали, Зедар? Вероятността да се превърнеш в облак дим, ако нарушиш правилата, изобщо не трогна Торак. Така ли беше? Ти просто замени любовта на един бог към теб с хладното безразличие на друг. Лош избор, старо момче.

Наблюдавах как върху лицето му постепенно се изписва огромно съжаление и отчаяна безнадеждност. Той нямаше сили да прикрие обзелите го чувства и аз почти се засрамих от себе си.

— Толкова съм доволна, че имахме възможност да си поговорим — обърнах се към тях. — Надявам се това да е изяснило всичко. Сега знаете какво ще направя, ако продължавате да се месите в нещо, което изобщо не е ваша работа. Ако ме послушате, всички ще са доволни. Но ако упорито настоявате на своето, следващата ни среща ще е много по-неприятна.

След този разговор напуснах Стис Тор, но не се върнах веднага в Анат. Прекарах няколко седмици високо в толнедранските планини, размишлявайки върху внезапното прозрение, което проблесна пред очите ми в тронната зала на Селмисра. Вече знаех, че Зедар ще е Ерионд1, макар тогава още да не знаех дори името му. Колкото повече мислех, толкова повече надушвах чужда намеса, макар този път да беше по-различно. Бях усещала това и преди, но не беше същото. „Уханията“ — да го наречем така — от вмешателството на мама, Ул и Волята са различни. Сега външната намеса беше непозната. Не можех да разбера откъде идва и това ме правеше нервна. Знаех, че в нашата компания се е намесил още един играч и вече седи на мястото си. Вече го познавам, разбира се. Крайно време беше да го разкрия, защото съм го отгледала от малко момче в същата тази къща.

Бях много недоволна — вече ставаше очевидно, че няма да се размине без наказание над Селмисра. И двете знаехме какво точно предстои да се случи, но тя очевидно щеше да се поддаде на изкушенията и аз не можех с нищо да й се противопоставя. Единствената ми утеха бе, че след като всичко свърши, тя нямаше да е чак толкова нещастна. Пък и за Нийсия не е много добре да я държи на трона си в този вид.

Както и да го въртях, както и да го сучех, все се оказваше, че с нищо не мога да променя хода на събитията и това, което е писано да стане. Най-накрая се отказах и се върнах в Анат.

Баща ми ме наруга хубаво като се прибрах, разбира се, но аз не му обърнах много внимание. Вече бях чувала всичко, което се кани да ми каже.

След като зимата отмина, скитническото чувство отново зачовърка татко и той тръгна да види накъде върви светът. И аз можех да му кажа, че всичко си е на мястото, но изглежда искаше да се увери с очите си.

На свой ред поех към Алгария и се запознах с хората от клана, в който вече се беше родила Илдера — момичето, обречено да се омъжи за Геран. Поговорих на четири очи с баща й, главатаря на клана, и в средата на лятото хората му подкараха стадата и се установиха точно на отсрещната страна на границата срещу Анат. По тези места думата „граница“ не означаваше много. Ако се огледаш наоколо и видиш гора, значи си в Сендария. Ако пък си заобиколен от трева, това показва, че си в Алгария. Въображаемата линия често беше пресичана от жителите и на двете страни. Геран, който по онова време беше на девет, срещна седемгодишното момиченце Илдера. Макар да не присъствах лично на първата им среща, аз все пак чух камбаните в главата си. Всичко вървеше според плана.

Когато Геран навърши дванайсет, баща му започна да го взима със себе си на кариерата и да го учи на занаят. Отначало и при него се появиха обичайните мазоли, болки и схващания, но след време мускулите му заякнаха и той ставаше все по-умел в семейния занаят.

Животът в Анат си течеше тихо. По високите планински селца на Сендария беше нещо обичайно жителите да не знаят името на сегашния си крал. Смъртта на някоя крава ставаше основна тема на разговор в продължение на година, че и повече.

През 5346 г. гласът на майка пак се обади.

„Време е да се връщаш на училище, Поул“ — обяви тя.