„Така ли?“
„Съвсем скоро ще са ти нужни някои нови умения.“
„И какви са те?“
„Необходимо е да знаеш как се манипулират спомените на хората.“
„Би ли уточнила какво разбираш под «манипулиране», майко.“
„Поупражнявай се отново как да накараш хората да забравят определени неща, които са се случили наистина. Ти правеше това в началото на своето обучение. После ще те науча как да заместиш тези спомени с представи, които никога не са ставали.“
„Възможно ли е наистина да направим това?“
„По силите ни е. Хората съвсем умишлено го правят. Това е начин да повлияеш на действителността. Рибата, която успее първа да се отърве, след това става най-голяма.“
„И аз съм забелязала това. Та с какво ще започнем?“
Обяснението й беше доста мъгляво, но това е обяснимо — нали се отнасяше до сложната материя на човешката памет. Оказа се, че само половината от онова, което си спомняме, наистина се е случило. Склонни сме да изопачаваме всичко, за да се изкараме по-добри в собствените си очи и в очите на останалите. А после, ако постъпката ни не е била много приятна, сме способни изобщо да я забравим. Нормалната човешка памет е слаба за подробности. Въображаемият ни живот е много по-богат.
За упражненията си използвах — разбира се, съвсем умерено — спомените на някои от хората в Анат. Беше ми доста лесно.
„Защо ми е да знам всичко това, майко?“ — не се стърпях и попитах след няколко седмици.
„В Мрин съвсем бегло са споменати няколко души. Мисля, че е добре да се погрижиш за тях, та да са на наша страна, когато дойде времето.“
„Всички от Западните кралства ще са на наша страна, майко.“
„В това е цялата работа, Поул. Тези хора не са от Запада. Те живеят в Гар ог Надрак.“
Тридесет и осма глава
„Никога не бих облякла тези дрехи пред хората, майко!“
„Изглеждаш прекрасно, Поул. Те много добре очертават фигурата ти.“
„След като ще ме очертават, защо ми е изобщо да обличам нещо! Не бих се появила пред останалите с дрехи, които изглеждат като втора кожа!“
„Май нещо липсва.“
„А, видя ли! Я колко наблюдателна се оказа!“
„Дръж се прилично. О, сетих се, пропуснали сме камите.“
„Камите ли?!“
„Обикновено са четири — две на пояса и по една, затъкната във всеки ботуш.“
„Защо са ми толкова много ножове?“
„Това е надракски обичай, Поул. По този начин надракските жени казват на мъжете, че могат да ги гледат, колкото си искат, но ще стане опасно, ако решат да пипат.“
Близнаците поеха моите задължения в Анат, докато пристигне татко. После майка ме заведе в гората, за да довърши посвещаването ми в надракските обичаи и особеностите на техните носии. Одеждите, които ме принуди да намъкна, бяха прилепнали черни кожени панталони и още по-впито черно кожено елече, допълнени с черни кожени ботуши. Така направеното описание може да подлъже някого, че видът ми в тях беше твърде мъжки. Уверявам ви, обаче, че никой не се усъмни в пола ми, когато ме видя облечена така. Незабавно разбрах защо надракските жени се нуждаят от камите, при това от
„Дали на надракските мъже им е ясно какво означават камите?“ — попитах.
„Обикновено да, поне когато са трезви. Те обаче доста често стават игриви и трябва нещо да им напомня да държат ръцете си мирни. Няколко разреза и клъцвания обикновено вършат работа.“
„На остроумна ли се правиш?“
„Така ли изглеждам?“
Създадох бързичко четири улгоски ножа. Ако искате наистина да сплашите някого, покажете му улгоски нож. Видът на тези оръжия с извити върхове и назъбени остриета причинява тръпка на погнуса у хората.
„Те са ужасни, Поул!“
„Не е ли това главното качество на ножовете? Искам да съм сигурна, че никой няма да се напие толкова, та да почне да си опитва късмета при мен.“
„Нали ти е ясно, ще те ще ти свалят цената?“
„Цената ли?“
„Надракските жени са лична собственост на мъжете, Поул. Всички го знаят.“
„О, да, бях забравила. Има ли още нещо, което си пропуснала да ми кажеш?“
„Трябва да носиш огърлица и то много изкусно украсена със скъпоценни камъни, ако държиш да се продаваш добре. Няма нужда да се тревожиш за верижката, на която ще те води твоят собственик. Надракските жени не ги окачват, освен при много специални случаи. По пътя към Гар ог Надрак ще спрем някъде, за да видиш танците на надракските жени. Ще трябва да се научиш и ти.“
„Аз вече знам да танцувам, майко.“
„Но не и както е прието в Гар ог Надрак. Когато една жена танцува там, тя хвърля предизвикателство към всички присъстващи в стаята мъже. Ето защо се нуждае от ножовете.“
„Защо танцуват така, сякаш наистина искат да си навлекат неприятности?“
„Може би точно заради тръпката, Поул. Това просто подлудява мъжете.“
Скоро разбрах, че надракските жени са докарали удоволствието от разбиването на мъжки сърца до крайност. Това пътуване се оказа доста по-интересно, отколкото очаквах.
След като получих достатъчно уроци, двете с майка се сляхме във формата на сокол и размахахме криле на североизток към земите на надраките. Двамата мъже, които търсехме, живееха в столицата Яр Надрак. Майка обаче предложи да спрем най-напред в безименно селце сред безкрайните лесове на Гар ог Надрак, за да се насладим на надракската танцьорка Аяла.
В селцето за всяко нещо се отсичаше прибързано: „А, и така си ни е добре“, което по-късно се оказа, че е характерна черта на цял Гар ог Надрак. Ето защо къщите бяха направени от трупи и платнища и нито една не беше докарана до формата на квадрат или пък довършена докрай. Те стърчаха във всички посоки, но това никак не притесняваше траперите и златотърсачите, които изскачаха от лесовете, когато им домъчнееше за общество. Двете с мама прелетяхме над селцето и кацнахме върху перваза на един неостъклен прозорец високо на задната стена в местната кръчма.
„Собственикът на Аяла се казва Каблек, Поул — каза майка. — Той притежава и кръчмата, а жената му е нещо като бонус. Тя танцува тук всяка вечер и именно това привлича клиентелата. Каблек стана богаташ благодарение на нея. Той така разрежда бирата, че накрая даже не се пени, а на всичко отгоре иска луди пари за една чаша.“
„Както го описваш, сякаш е толнедранец.“
„Така е, доста прилича на южняците, но не притежава тяхното лустро.“
Тълпата в кръчмата на Каблек беше много шумна, но вътре имаше и неколцина здравеняци с яки сопи, които обикаляха наоколо и въвеждаха ред. Те незабавно прекратяваха свадите с ножове, но не обръщаха внимание на юмручния бой, стига борците да не се ожесточат толкова, та да чупят и мебелите.
Каблек и прислужниците, които сервираха, разнасяха бира като полудели докъм средата на вечерта. Тогава насядалите мъжаги взеха да се вълнуват и да викат „Аяла, Аяла, Аяла“, удряйки с юмруци по грубите маси. Каблек изчака това да продължи известно време, невъзмутимо наливайки още бира. После се покачи на един дълъг тезгях покрай задната стена и извика:
— Последни поръчки, господа! Вземете си бирата сега, защото няма да продаваме, докато Аяла танцува!
Това предизвика бутане и струпване покрай тезгяха. После като се увери, че всички чаши са пълни, Каблек вдигна ръка и ги призова да мълчат.
