онова време вече беше на преклонна възраст, и с неговия син — каменаря Дарион. Геран беше с отслабнала памет и мисълта му често се губеше. Съмнявам се, че изобщо ме разбра, когато му казах за преселването в Сендария.
— Мисля, че ще е по-добре за него, ако го оставим тук, лельо Поул — предложи Дарион. — Той така и няма да се съгласи да изостави гроба на майка, пък едва ли ще разбере, че е крайно наложително да напуснем.
Дарион, жена му Есена и десетгодишният им син Дарал дойдоха с мен във Вал Алорн, където се качихме на кораб за Дарине и стигнахме чак до Медалия. Там купих къща за семейството си и установих Дарион в местната занаятчийска гилдия на каменарите. В неговата работилница се изработваха предимно надгробни плочи, а това е доста мрачен занаят. Дарал наследи работата на баща си и когато стана на шестнайсет се ожени за Алара, дъщеря на местния търговец на галантерийни стоки.
Баща ми постоянно ни досаждаше, докато накрая през 5329 г. Алара най-сетне роди момченце, което кръстихме Геран. Лицето на баща ми помръкна, когато видя детето за първи път.
— Това не е той — отсече огорчено старецът.
— Вината не е моя, татко — отвърнах. — Отсега да знаеш, че след няколко години ще се преместим с Дарал и неговото семейство оттук.
— Така ли?
— Медалия е на главния път между Дарине и Мурос и през града минават твърде много чужденци, за да се чувствам спокойно в него. Искам да открия някое по-закътано място.
— И къде си решила да се установиш?
— В едно малко селце горе в планините.
— Как се казва?
— Анат, татко. Намира се точно до границата с Алгария. Край него има голяма каменна кариера и Дарал лесно ще си намери работа, която няма да е свързана с надгробни паметници.
Тридесет и седма глава
В действителност никога не бях виждала Анат и решението ми да се преселим там беше най-вече заради близостта му с алгарската граница. Майка ми беше казала, че е предначертано Геран да се ожени за алгарско момиче на име Илдера. Реших, че никак няма да е зле двамата да отраснат близо един до друг.
Селцето ми хареса, но още първия път, когато го видях проснато пред нас, по гърба ми минаха студени тръпки. В Анат щеше да се случи нещо ужасно.
Всички от селото се извърнаха след нас или наизлязоха пред портите, когато каруците прогърмяха по единствената улица. Хората в малките селища винаги постъпват така, нали знаете.
— Накъде сте поели така, странниче — провикна се към Дарал едно побеляло чудато старче със силен планински диалект.
— Точно тук идваме, приятелю — отговори Дарал. — Най-добре ще е да забравиш това „странниче“. Ние със семейството ми ще се установим за постоянно в селото. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се опознаем.
— И как ли може пък да ти е името?
— Ами може да е и Белгарат, и Кал Торак — ухили се насреща му Дарал. — Дали ще го приемеш за чиста монета, ако ти кажа едно от двете?
— Трудно ще стане тая — изхихика старчето.
— Е, добре тогава — въздъхна Дарал. — Все пак си струваше да опитам. Името ми е Дарал, а това е жена ми Алара. Жената, която кара втората каруца, е леля ми Поул, а малкото момченце, дето спи зад нея, е синът ми Геран.
— От все сърце сте добре дошли, Дарал — отговори старецът. — Аз се казвам Фарнстал и най-често пръв посрещам непознатите, защото съм един шумен стар глупак. Ханът е надолу по улицата и можете да се разположите в него, докато си намерите къща. Та каква викаш, че ти е работата?
— Каменоделец съм, идвам откъм Султурн. Досега правех повече надгробни плочи, но тая работа никак не е весела. Затова реших да си намеря нещо по-приятно.
— Щом знаеш да въртиш чука и да си служиш с длето, значи си попаднал баш на място, Дарал. Мъжете по тия места си изкарват хляба като чукат камъни в планините. Така е още отпреди да бъде направена земята и сигурно ще продължи няколко месеца след свършека на света. Я по-добре закарай твоите хора в хана и ги настани. После ще те разведа наоколо.
Дарал беше весел и открит човек. Неговият прям и добродушен характер ни осигури незабавен прием сред жителите на Анат едва ли не още със слизането от каруците. Както забелязахте, той не се впусна в подробни обяснения за нашия произход и предишно местоживеене. Това не беше точно лъжа, защото Медалия и Султурн не бяха
Дарал занесе инструментите си на кариерата още на следващата сутрин и се захвана за работа, сякаш цял живот с това се е занимавал. Жените от селото ни заведоха с Алара в края на дългата и тясна улица и ни посочиха една необитаема и доста порутена къща.
— Чия е тази къща? — обърнах се към една дебела селянка на име Елна.
— На този, дето се качи да й потегне покрива — отговори тя. — Цялото семейство, дето живееше в нея, измря от шарка още преди десет лета. Оттогава пустее и се рути.
— Наистина няма собственик, Поул — увери ме друга матрона. — Живея през две къщи надолу и ми е жал да гледам как се събаря. Рекохме на мъжете да я разрушат, но ги знаеш какви са те. Само повтарят „Добре, някой ден и това ще сторим“. Дъх не ми остана да повтарям едно и също.
— Не можем просто така да се пренесем — възрази Алара.
— Че защо пък не? — попита я Елна. — На вас ви трябва къща, а на нас — съседи. Решението ни е пред очите, покрито цялото с мъх. — Тя се огледа към останалите жени. Досетих се, че сигурно е местната светска лъвица. — Защо не поприказваме с мъжете си тая вечер, жени? Щом Алара иска официално разрешение да се пренесе, ще накараме нашите да гласуват. Само преди това ги накарайте да разберат, че ще седят на празни ясли, ако някой посмее да се опъне!
Всички се разсмяха. Никога не подценявайте жените, защото те властват в кухнята!
Тъй като беше лято и се стъмваше късно, с помощта на мъжете от селото Дарал само за седмица успя да поправи покрива, вратите и прозорците. После всички жени, начело с мен и Алара се нахвърлихме бясно да чистим. Накрая всичко беше направено, вече бяхме в собствен дом, а това винаги носи радост.
През 5338 г., след като бяхме живели в Анат вече четири години, майка отново се появи в съзнанието ми.
„Ще трябва да се върнеш обратно в Нийсия, Поул“ — каза тя.
„Сега пък какво има? — измърморих. — Мислех, че там вече всичко е спокойно.“
„На трона има нова Селмисра, Поул, и ангараките отново надигнаха глави.“
„Май ще е по-добре направо да отлетя в Рак Ктол и да превърна Ктучик в жабок“ — мрачно произнесох аз.
„Този път не е Ктучик, а Зедар. Имам чувството, че двамата играят някаква сложна игра помежду си и онзи, който успее да подмами Селмисра, печели.“
„Само ми създават грижи. Ще се обадя на баща ми да ме замества тук, докато отсъствам. После ще отскоча до Нийсия и ще уредя този въпрос веднъж завинаги.“
Не може да се каже, че се държах много любезно с баща ми, когато пристигна. Отхвърлих всички негови възражения, отказах да отговарям на въпросите му и направо му наредих какво да прави. Май бях прекалено директна. Признавам, имаше дори повишаване на тона и заповеди от рода на „Сядай! Остани тук!“
Този път като стигнах Стис Тор изобщо не си направих труда да се превръщам в прилеп или пък в друго нещо. Просто влязох в двореца, представих се и им казах, че
