Той ме изгледа въпросително.
— И аз мога да разчитам Мрин и Дарине също като теб, татко — казах натъртено. — Наясно съм къде трябва да се роди Пратеника на боговете.
— Не прибързвай, Поул. Близнаците може би ще открият още нещо. Не ми се иска да се скиташ из Сендария, докато още не съм открил Чамдар. Кой е сегашният наследник?
— Казва се Геран, татко. Имам си причини, поради които не бих искала това име да потъне в забрава. Той току-що се ожени, затова не мисля, че синът му ще е този, когото чакаме.
— Че защо пък не?
— Съпругата му е от Черек, татко, а черекските жени забременяват дори от един поглед. Тя ще роди още преди да събера багажа за пътуването към Сендария.
— Мигар черекските жени наистина са толкова плодовити?
— А защо мислиш, че семействата им са така многобройни?
— Мислех, че има нещо общо с местния климат.
— Как може да повлияе климатът на това?!
— Е, нали разбираш — всички тези дълги и студени зимни нощи, когато не ти остава нищо друго освен… — той внезапно млъкна.
— Освен какво, татко? — попитах със сладко гласче.
Повярвайте, той целият пламна.
Тридесет и шеста глава
Скоро след посещението на баща ми се обади и мама.
„Поул!“ — долетя гласът й до мен.
„Да, майко“ — отвърнах, оставяйки настрана котлето, което чистех в този момент.
„Налага се да отидеш до Нийсия. Ктучик се опитва да поквари Селмисра. Някой трябва отново да я вкара в правия път.“
„Че защо пък аз“ — изтръгна се от ума ми, без дори да се усетя.
Последва дълга пауза, а после майка се разсмя.
„Защото аз казвам така — отговори. — Какво те прихвана, че да ми задаваш такъв глупав въпрос?“
„Това си е семейна черта, мамо. От много време слушам малките момчета, които все това питат вече дванадесет века подред. Много ли те ядосах?“
„А ти как отвръщаш на такива въпроси?“
„Ами почти по същия начин като теб. Ще говоря с близнаците да ме заместят, докато отсъствам. После тръгвам към Нийсия. Ктучик лично ли е отишъл да я подкупва?“
„Не, той почти никога не напуска Рак Ктол. Чамдар върши всичко вместо него.“
„Ето защо татко не е могъл да го открие.“
„А той как е?“
„Ами все същият си е за съжаление — свих рамене. — Нали го познаваш.“
„Остани си със здраве.“
И гласът на майка се изгуби.
Свързах се мислено с близнаците и те долетяха два дни по-късно.
— Предпочитам татко да не знае къде съм отишла — казах им преди да замина. — Той все забърква някакви каши, опитвайки се да разбере и види всичко, с което се занимавам.
— Не бива да говориш така за баща си, Поул — леко се подсмихна Белтира.
— Добре де, не е ли точно така?
— Сигурно си права, но не е много учтиво да го казваш.
Разсмях се, а после ги представих на малкото си семейство. Въпреки това премълчах подробностите около моето пътуване. Отдалечих се до най-близката горичка край селцето и, понеже още беше светло, избрах формата на сокол. Може би щеше да е по-добре да се превърна в орел, но те са твърде завладяни от мисълта за собственото си превъзходство над останалите птици и не са ми любимци. Заради близостта на някои от най-характерните им черти може да се каже, че орлите са арендите в птичия свят. Соколите са къде-къде по-благоразумни и не се фукат особено със способността си да летят бързо. Всеки път, щом видите два сокола да летят заедно, значи става дума за импровизирано състезание. Този обичай обикновено забавя процесите по време на размножителния период.
Прелетях над Вълната на Черек, а сетне минах и над онзи шарен юрган, съставен от зелени и кафяви кръпки, наречен Сендария. Едва от тази височина си дадох сметка колко чиста и подредена е земята на моите хора. Сърцето ми се изпълни с доволство. Редът и чистотата не са сред най-високите добродетели, но въпреки това аз много ги ценя.
Кацнах да пренощувам в клоните на едно дърво в астурианския лес на юг от река Камаар. Още с първите лъчи на слънцето отново бях на път. Преди да спра за нощувка на следващата вечер, вече бях прелетяла над Мимбре и Толнедра.
В Стис Тор беше влажно, а аз мразя места, където въздухът може да се реже с нож. Кацнах да си почина на едно дърво пред ярките градски стени в столицата на хората змии. Докато отдъхвах от пътя, обмислих и начина си на действие. Отказах се да приема своята любима форма — совите не са разпространен вид в Нийсия, пък и белите птици ясно си личат през нощта. Отговорът на моите колебания беше твърде прост, но въпреки това не се поддадох на първия порив. Сигурна съм, че прилепите са много работливи животинки, при това са прилежни и усърдни, пък и майките им сигурно много ги обичат. Въпреки това аз имам предразсъдъци към тях. Лицата им са толкова
Признавам, трябваше ми време, докато свикна с новия си вид. Полетът на прилепа изобщо не прилича на летенето на птиците. Перата понякога може и да причиняват неудобства, но те значително улесняват летежа. Прилепът буквално трябва да си пробива път през въздуха и непрестанно да балансира. След не малко време овладях и този метод. Много по-трудно ми беше да привикна да се ориентирам по отразените звуци обаче. Давате ли си сметка как го правят прилепите? Те не пищят просто заради удоволствието от пищенето. Тези животинки могат да летят в непрогледен мрак, без да се сблъскат с препятствията по пътя си. Представа си нямате колко остър слух имат! Щом приех тяхната форма, аз вече чувах свиренето на комар от стотици метри.
Размахах ципестите си криле във въздуха, прелетях над отвратително боядисаната градска стена и взех да правя кръгове над наситената с тежки аромати градина, която заобикаляше гротесковия палат в центъра на Стис Тор. Накрая кацнах с главата надолу под една ужасна фигура върху фриза на двореца, родена очевидно от наркотизираното съзнание на някой обезумял скулптор. Известно време гледах как различни дворцови служители се суетяха напред-назад през огромната врата. Всички те бяха доста закръглени и сред тях не забелязах нито един с брада и мустаци. Така и не успях да разбера смисъла на нийсанския обичай всички придворни на Змийската кралица да са евнуси. Като се имат предвид щенията на цялата поредица Селмисри, това най-малкото е доста разточителна приумица.
Докато висях надолу с главата, обаче, започнах да преосмислям доскорошната си ненавист към прилепите. Муцуните им може и да са грозни, а разчленените им крила — неизящни и непохватни, но ушите им компенсират всички тези недостатъци. Чувах всяка дума, която евнусите произнасяха в палата. Долавях дори сухото шумолене на змийските кожи, когато влечугите се гърчеха из тъмните ъгли.
— Това е пълен абсурд, Рисус — казваше в това време един евнух с обръсната глава на своя спътник. — Тя не може ли поне да
— Убеден съм, че може — отговори Рисус, — но сега умът й, или поне това, което е останало от него, е зает с други неща.
— Дали нейните учители са я предупредили, че ангараките са опитвали този ход и преди? Как може да е толкова лековерна, та да повярва, че един бог иска да се ожени за нея?!
— Цялото й възпитание се основава на това, че Иса иска да се ожени за нея, Салас. А след като един от боговете копнее за нея, тогава защо и друг да не се поддаде на това желание?
