Поулгара — магьосницата

Гелан примигна объркано и се втренчи невярващо в мен.

— Не може да бъде! — извика той.

— Е, това наистина съм аз, скъпи. Признавам, обаче — беше преди много време.

— Та ти си най-известната личност в цялата сендарска история!

— Много мило, че го казваш.

— Защо си мълчала досега? Държанието ми беше ужасно, лельо Поул! Трябваше да ме предупредиш!

— Та да можеш да ми се кланяш и да роболепничиш пред очите на хората ли? Има още много да учиш, Гелан. Не помниш ли основното ни правило — да не се набиваме на очи! Ето защо ти си бъчвар, а не съдия или провинциален благородник! — Усетих навреме благоприятната възможност и бързо продължих: — Благородството има две страни, Гелан. Повечето от хората забелязват само хубавите къщи, пищните дрехи и раболепието на подчинените и нискостоящи по ранг. Другата страна е много по-проста на вид, но и много по-съществена. Дългът, Гелан, дългът! Нека той е постоянно пред очите ти! Ти си — или поне би могъл да бъдеш — ривански крал! А това означава много задължения и отговорности. Но сега единственото ти задължение е да продължиш рода. Ще го изпълниш като останеш жив. Наоколо се навъртат много хора, които копнеят да те убият преди да ти се е родил син.

— Сигурно съм забравил това, лельо Поул — призна той. — Когато тоя Чамдар ме нарече ривански крал, това ми замая главата. Мислех си, че то е най-важното на света.

— Ти наистина си значима личност, Гелан — твърдо казах аз. — Двамата с жена ти сте най-важните хора в света сега. А това ще рече, че носиш най-тежкото бреме сред хората. Помни: всичко се свежда само до две думи — „Крий се!“ Където и да отидеш, крий се! Не се набивай на очи. А най-добрият начин да го постигнеш е като се слееш с обикновените хора.

— Послушай я, Гелан — намеси се татко. — Приеми и един съвет от истински професионалист, а аз съм точно такъв, повярвай ми. Не позволявай на мисълта „Аз имам тайна“ да ти се изпише на челото. Прави се даже на глупак, ако това се налага. — После старият мошеник ми хвърли невинен поглед. — Искаш ли да му дам няколко урока по актьорско майсторство, Поул?

— Наистина мисля, че се налага, татко.

Втрещеният му вид при тези думи топлеше сърцето ми цяла вечер след това.

Двете с Енала пуснахме обичайния слух за „спешна семейна работа“ и създадохме впечатление, че се прибираме в наследствения си дом в Мурос. Гелан продаде работилницата, събра си инструментите и купи каручка с конски впряг.

Пътувахме на югоизток около десет левги, за да затвърдим заблудата, че именно Мурос е нашата цел, а после преминахме на имперското шосе и карахме по него до столицата Сендар.

Баща ми най-сетне откри един здрав, брадат, а най-вероятно и непоносим черекски морски капитан и на следващата сутрин отплавахме за Вал Алорн.

Пристигнахме през есента и татко ни настани в един просторен и богат хан доста далеч от брега, за да сме настрани от съмнителните квартали на града, както и от миризливите кейове. След като се настанихме, той ме издърпа на една страна.

— Ще говоря с Елдриг — каза. — Нека засега държим Гелан настрана от двореца. По-здравословно ще е да не вижда тронната зала и кралските отличия.

— Много правилно — промърморих аз.

Татко така и не ми каза какви заплахи е използвал, за да стресне крал Елдриг, но той склони неговият високопоставен гост да напусне Вал Алорн, без да бъде представен в палата и ние отпътувахме инкогнито в дълбоката черекска провинция. Елдриг трябваше да знае, че ние сме в неговото кралство, но за всички останали това беше тайна.

Тръгнахме от Вал Алорн на следващата сутрин и поехме по един зле поддържан път в посока на черекските планини, докато стигнахме село Емгаард на няколко левги от столицата.

Емгаард бе едно от онези живописни планински селца с къщи, които сякаш са направени от шоколад и курабийки. Те имат стръмни покриви, богато украсени стрехи и подредени дворове, окастрени почти до голо от козите на стопаните. Козите са много полезни домашни любимци в общества, където прибирането и изхвърлянето на боклуците е на съвсем ранен стадий.

Майсторът на мебели в Емгаард беше починал само седмица преди нашето пристигане. Аз бях достатъчно бърза и успях да отърва неговата безутешна вдовица от лешоядите, които бяха започнали да се навъртат наоколо. Купих от нея работилницата заедно с жилищните помещения, преди другите да са успели да я измамят. Цената, която аз й платих, беше не само почтена, а даже твърде щедра. Все пак совите са по-добри от лешоядите.

Мебелиерската работилница не беше голяма, но стигаше за един кацар, чийто очи постоянно бяха вперени към планината и нейните пълни с риба извори.

Когато настъпи зимата, татко се сбогува с нас и тръгна да търси Чамдар. Гелан през деня правеше бъчви, а вечер подготвяше стръв за въдицата си. Елана не беше особено щастлива от новата страст на мъжа си. Но лицето й се проясни, когато обясних, че един съпруг, постоянно обзет от мисълта за риболов, едва ли ще помисли за друга жена.

Аравина почина в съня си на следващата пролет. Така и не можах да разкрия причините за нейната смърт. Бих могла да си послужа с мелодраматичния израз, че „умря с разбито сърце“, но от чисто медицинска гледна точка това е пълен абсурд. Абсурд или не, подозирам, че нейните постоянни пристъпи на меланхолия доста допринесоха за края й.

Гелан и Енала тъжаха от загубата, разбира се, но животът им продължи постарому. Гелан беше добър бъчвар, затова клиентите му търпяха неговите рибарски пристъпи. Емгаард беше близо до бързеите, пък и най-близките извори бяха пълни с риба, затова Гелан не беше единственият, на чиято врата често увисваше бележка „За риба съм“.

Когато лятото най-сетне отмина и рибарският сезон позаглъхна, Гелан се захвана сериозно с бъчвите и останалите домашни задължения. А когато дойдоха Еристидите, бременността на Енала вече доста беше напреднала.

В началото на 4899 г. Енала роди. Всичко мина много леко, макар тя да не мислеше така. Бебето беше момченце, естествено. По ред причини това е нещо установено в риванския род и наследствеността е само една от тях.

Гелан настоя да кръстим сина му Гарел в памет на собствения му баща. Аз нямах никакви възражения по въпроса. Това не беше точно черекско име, но бе достатъчно познато сред алорните, за да не предизвиква подозрения.

Мисля, че беше лятото на 4902 г., когато в извора, от който пиеше селото, попадна нещо отровно. Едва ли е било тялото на мъртво животно, защото болестта, която плъзна из Емгаард, нямаше характерните белези на такава зараза. Въпреки огромните ми усилия, много хора измряха. Сред тях беше и Гелан. Аз усетих скръбта едва по-късно, защото по онова време имаше още много болни, за чийто живот трябваше да се боря. Когато най-сетне заразата отмина, посветих много време в изследване на нейния източник, но така и не го открих.

Можехме да напуснем селото, но Енала не искаше да остави гроба на Гелан, пък вече имаше и много приятели в Емгаард. Гарел и сестрите му отраснаха там, а когато племенникът ми навърши шестнайсет, в главата ми отново зазвучаха сватбените камбани. Момичето беше светлорусо и се казваше Мерел. Оженихме ги доста набързо след запознанството. Прозорците в Емгаард нямаха решетки, пък и селцето беше твърде закътано и имаше хиляди тайни местенца, за да бъда напълно спокойна за благоприличието на младите.

Живеехме спокойно и годините си течаха една след друга. По едно време даже им загубих бройката, а обикновено много внимателно ги отчитам. Май беше през 5250, а може и през 5251 г., когато баща ми се отби за едно от редовните си посещения. Този път обаче не беше просто формалност.

— Близнаците са попаднали на някаква следа в Мрин и твърдят, че наближава появата на Пратеника на боговете, Поул — сериозно каза той.

— Кога ще е това, татко?

— Е, няма да е съвсем скоро, но със сигурност ще е през следващия век.

— Щом толкова е наближило, май ще е по-добре да помисля за преместване в Сендария, а?